— Чаконио обича много тези гнусни животинчета, нали? — намеси се абат Мелани.
Чаконио кимна утвърдително с глава, разкривайки в една невинна животинска усмивка ужасяващите си жълти зъби.
Продължихме похода, като преминахме участъка от галерията, подгизнал от каналния отвод. По всичко личеше, че просмукването беше отскоро и че при нормални условия нямаше да намерим и следа от вода. Колкото до плъха, откритието изобщо не свършваше тук. Всъщност натъкнахме се на още три мъртви плъха, горе-долу с размерите на първия. Чаконио провери: при всички до един имаше същото изобилно кръвотечение, което според корписантарите трябваше да се дължи на някаква незнайна болест. Това беше нашата поредна среща с кръвта: първо петното върху листа от Библията, после ампулата, накрая плъховете.
Проучването бе ненадейно прекъснато от една нова непредвидима случка. Този път не ставаше дума за просмукване, пък било то и изобилно. Намирахме се пред истинска, дълбока водна маса, което течеше стремително в една галерия, перпендикулярна на нашата. Най-вероятно ставаше дума за подземна река, с която може би се бяха смесили някои екскременти, обикновено пренасяни от каналите. Обаче я нямаше противната миризма, която по-рано толкова беше смутила Чаконио.
Макар и с разочарование, трябваше да се обявим за победени. Не бе възможно да се продължи по- напред, а и бе изминало доста време от тайното ни измъкване от „Оръженосеца“. Не беше разумно да отсъстваме прекалено дълго от странноприемницата и да рискуваме липсата ни да бъде забелязана. И така, уморени и изтощени, решихме да се върнем обратно.
Докато се обръщахме обратно, Чаконио навири нос във въздуха за едно последно подозрително вдишване.
Ато Мелани кихна.
Шести ден
16 септември 1683
Завръщането към „Оръженосеца“ беше дълго, тъжно и уморително. Прибрахме се по стаите си с ръце, лице и дрехи, оцапани с кал и пропити с влага. Хвърлих се в леглото крайно изтощен, потъвайки почти мигновено в дълбок и непробуден сън.
Когато се събудих на следващата сутрин, установих, че лежа в същото положение, в което се бях проснал. Имах чувството, че краката ми са били премазани от ударите на хиляди тояги. Протегнах ръка, за да се хвана за нещо и да се надигна, но дланта ми докосна някакъв предмет с шумоляща и грапава повърхност, с който очевидно бях споделил леглото. Беше астрологическият вестник на Стилоне Приазо, чието четене бях изоставил ненадейно преди около двадесет и четири часа, когато Кристофано ме бе повикал на работа.
Току-що изминалата нощ за щастие ми бе помогнала да забравя ужасяващите събития, които вестникът по загадъчни пътища беше предвидил с точност: смъртта на Колбер, тази на Муре (сиреч на Фуке) и наличието на някаква отрова; „зловредните трески“ и „отровните болести“, които моят господар и Бедфорд щяха да изпитат на гърба си; „тайното съкровище“, излязло на бял свят през първите дни на месеца, тоест писмата, скрити в кабинета на Колбер и откраднати от Ато; „земетресенията и подземните огньове“, които се бяха отприщили в килера. И като капак на всичко, предзнаменованието за обсадата на Виена, тоест, според вестника, „сраженията и нападенията на градовете“, призовани от Али и Леополд Австриеца.
Исках ли да узная какво щеше да се случи в следващите дни? Не, помислих си с леко свит стомах, поне за момента нямах желание. Зърнах обаче предишните страници и погледът ми попадна на последната седмица от юли, от 22-ри до последния ден на месеца.
Спешните съобщения от тази седмица ще бъдат получени от Юпитер като владетел на кралския дом, който, за да се намира в трети дом, разпраща множество вестители, вероятно поради болест на някой властвуващ, който накрая лишава от себе си някое кралство в сълзи изобилни и го потапя.
Значи в края на юли трябваше да е починал някой владетел. Нямах сведения за каквото и да било събитие от такъв род, ето защо се зарадвах на пристигането на лекаря — щях да попитам него.
Но Кристофано не знаеше нищичко. Още веднъж се запита, и запита и мен, откъде ми идваха наум притеснения, така далечни от настоящите ни мъки: първо астрологията, после и съдбините на владетелите. За щастие се бях погрижил да скрия навреме в леглото си астрологическия вестник. Чувствах се доволен, че бях открил една неточност, и то доста значителна, в даже прекалено точните предсказания на газетата. Едно пророкуване не се беше сбъднало: това показваше, че звездите не бяха безпогрешни. Въздъхнах скришом с облекчение.
Междувременно Кристофано разглеждаше замислено торбичките под очите ми. Каза ми, че младостта е твърде щастлив сезон от човешкия живот, който водел до разцъфтяването на всичките сили на душата и тялото. Все пак, добави той с патос, с такъв ненадеен и понякога хаотичен цъфтеж не бива да се злоупотребява, като се пилеят на вятъра новите и почти неконтролируеми енергии. И докато опипваше притеснено тъмните сенки под очите ми, ми напомни, че това разхищение било преди всичко греховно, както и общуването с продажни жени (и посочи с глава нагоре, към малката кула на Клоридия), от които можело между впрочем да си докараш и френската болест. Той знаел това добре, защото му се наложило да лекува от нея много хора, със своите прочути лекове, като
— Извинете — казах, за да го отклоня от смущаващата тема, — гризе ме друго любопитство — знаете ли случайно от какви болести страдат плъховете?
Кристофано се изсмя:
— Стига вече, предполагам за какво става дума. Някой от нашите наематели те е попитал дали в странноприемницата има плъхове, нали така?
Ограничих се с една лека, несигурна усмивка, която нито потвърждаваше, нито отричаше.
— Добре тогава, питам те аз — има ли плъхове в странноприемницата?
— Пресвети небеса, не, винаги съм почиствал навсякъде с голямо внимание…
— Знам, знам. В противен случай, сиреч ако бях намерил някой умрял плъх, самият аз щях да обърна внимание на всички.
— Защо?
— Но, бедното ми момче, плъховете винаги първи прихващат чума: Хипократ препоръчвал да не се пипат, същото казват и Аристотел, Плиний и Авицена. Географът Страбон разказва, че през римската епоха било добре познато злокобното значение на появата на болни плъхове по улиците, предвещаваща епидемия, и напомня, че в Италия и Испания били раздавани награди на тези, които успявали да изтребят възможно най-голям брой от тях. Във Ветхия завет филистимците, измъчвани от жестока чума, която нападала задните части, като изкарвала от ануса изгнилите черва, забелязали, че полета и села били нападнати от плъхове. Тогава се допитали до гадателите и свещениците, които отговорили, че мишките били опустошили земята и за да се умилостиви гневът на Бога Израилев, било необходимо да Му се поднесе изображения на заболелите части и на плъхове124. Самият Аполон, богът, който изпращал чумата, когато се гневял и я премахвал, щом го умилостивели, в Гърция бил наричан Сминтей, сиреч „убиец на плъхове“. Всъщност в „Илиада“ именно Аполон Сминтей избива с чума ахейците, обсаждащи Троя. Също и Ескулап по време на чумните епидемии бил изобразяван с умрял плъх в краката.
— Но в такъв случай плъховете причиняват чумата! — извиках, припомняйки си ужасен мъртвите канални животни, които бях видял предната нощ в подземията.
— Спокойно, момче. Не съм казвал такова нещо. Това, което току-що ти изложих, са вярванията на древните. Днес за щастие сме 1683-та година и съвременната медицинска наука е направила огромни крачки
