Печатът

По времето, когато кралицата-майка Ана Австрийска беше все още жива, Мария Тереза дори бе дръзнала да се разсърди на Луи за няколко дни, нещо съвсем незначително в сравнение с получените оскърбления. Независимо от това, трябваше да изминат месеци, преди Луи да благоволи отново да я удостои с поглед, и то само по настояване на кралицата-майка, която бе умувала ден и нощ как да поправи положението. Още тогава Мария Тереза разбра, че трябва да приема всичко, което бракът й носеше — всичко, и най-вече злото. И то без да се надява на нищичко, освен малкото, което нейният съпруг й позволяваше.

И в любовта Луи беше победител. Тъй като познаваше и почиташе изкуството да побеждаваш, накрая успя да изгради онова, което — според него — бе най-доброто и убедително поведение. Отнасяше се към жена си, кралицата на Франция, с всички почести, подобаващи на положението й: Хранеше се с нея, спеше с нея, изпълняваше всички семейни задължения разговаряше с нея така, като че ли неговите любовници никога не бяха съществували.

Освен религиозните занимания, Мария Тереза си позволяваше само малко и скромни развлечения. Държеше при себе си половин дузина джуджета — шутове, които наричаше Детенцето, Сърчицето и Синчето, и цял рояк кученца, към които се отнасяше с пламенна и безмерна обич. За разходките беше осигурила на тази абсурдна компания една специална карета. Често Джуджета и кученца ядяха на масата с кралицата, а за да ги държи винаги при себе си, Мария Тереза харчеше безумни суми.

— Но нали казахте, че била милосърдна и скромна жена? — по питах изумен.

— Разбира се, но такава беше цената на самотата й.

От осем до десет часа вечер, продължи Девизе, Мария Тереза се посвещаваше на игра на карти, в очакване кралят да дойде да я вземе за вечеря. Когато кралицата играеше на карти, принцеси и херцогини се разполагаха наоколо в полукръг, а зад гърба й се трупаха по-второстепенните благородници, запотени и пъшкащи. Любимата игра на кралицата бе l’hombre, тя беше прекалено доверчива и винаги губеше. Понякога принцеса Д’Елбьоф се жертваше и играеше срещу своята владетелка, като се оставяше да бъде победена на добър залог: тъжно и жалко зрелище. До края кралицата се чувстваше все по-сама с всеки изминал ден, както самата тя споделяше на малкото си довереници, и преди да умре, изрази мъката си само с няколко думи: „Кралят се вълнува от съдбата ми едва сега, когато се готвя да си отида“.

Разказът, който толкова ме бе развълнувал, сега ме караше да бъда нетърпелив: съвсем различни сведения очаквах да узная от музиканта. Докато продължавах да масажирам гърба на Девизе, погледът ми се спря върху масата, която беше на две крачки от нас. В разсеяността си, бях поставил някои от моите целебни съдинки върху няколко листа с музикални интаволатури129. Помолих за извинение Девизе, който подскочи и мигом се изправи, за да провери листовете, страхувайки се, че може би са се нацапали. И всъщност намери малко петно от зехтин върху един от тях, и доста се ядоса.

— Не си прислужник, ами истинско животно! Унищожи рондото на моя учител!

Изтръпнах от ужас: бях изцапал именно прекрасното рондо, което толкова обичах. Предложих да посипя листа със сух прашец, който да попие мазното; междувременно Девизе се жалваше и ме обсипваше с ругатни. Заех се с трепереща ръка да възстановя този нотен лист, на който бяха нахвърляни звуците, които ми бяха донесли такава наслада. Именно тогава забелязах един надпис в горния ъгъл: „a Mademoiselle“.

— Това любовно посвещение ли е? — попитах, заеквайки, все още притеснен от случилото се.

— Че кой би могъл да обича Мадмоазел… единствената жена на света, по-самотна и по-тъжна от кралицата!

— Коя е Мадмоазел?

— Една нещастница, една братовчедка на Негово Величество. Беше застанала на страната на Фрондата и той я накара скъпо да си плати. Представи си само — Мадмоазел беше наредила топовете на Бастилията да стрелят срещу кралските войски.

— На обесване ли я осъдиха?

— По-лошо: на безбрачие — изсмя се Девизе. — Кралят й забрани да се омъжва. Мазарини казваше: „Онези топове я лишиха от съпруг“.

— Кралят е нямал милост дори към роднините си — отбелязах аз.

— Да. Когато Мария Тереза умря, през миналия юли, знаеш ли какво каза Негово Величество: „Това е първата неприятност, която тя ми създава“. И толкоз. Остана безразличен дори към смъртта на Колбер, който му бе служил вярно цели двайсет години.

Девизе продължаваше да разказва, но аз вече не го слушах. Една-единствена дума кънтеше в главата ми — юли.

— Казахте, че кралицата е умряла през юли? — прекъснах го рязко аз.

— Какво казваш? Да, на трийсети юли, след боледуване.

Не го попитах нищо друго. Бях привършил с почистването на листа; набързо натърках гърба му с останалия мехлем, и накрая му подадох ризата. Разделихме се и аз излязох от неговата стая, задъхан от вълнение, затворих вратата и се облегнах на стената, за да помисля.

Една владетелка, кралицата на Франция, бе издъхнала след боледуване в последната седмица на юли — точно както беше предсказала астрологическата газета.

Сякаш чрез устата на Девизе ми беше изпратено предупреждение: една стара новина отпреди месеци (останала неизвестна само на мен, простия слуга) се завръщаше, за да потвърди непогрешимостта на астрологическата газета и неминуемостта на звездната съдба.

Кристофано ме бе уверил, че астрологията не е задължително в противоречие с вярата и даже оказвала невероятна помощ на медицината. Но в този тежък момент у мен надделя спомена за неразбираемите разсъждения на Стилоне Приазо, за мъчителните премеждия на Кампанела и за трагичната участ на отец Моранди. Помолих небето да ми даде някакъв знак, който да ме освободи от страха и да ми посочи пътя.

Точно в този миг чух отново от тежките струни на тиорбата нотите на великолепното рондо: Девизе пак бе започнал да свири. Сключих ръце за молитва и останах неподвижен, със затворени очи, разкъсван между надежда и страх, докато музиката не затихна.

Едва довлякъл се в стаята си, се отпуснах на леглото. Душата ми бе изпразнена от всякакво желание и всякаква сила, измъчвана от събития, в които не забелязвах нито смисъл, нито ред. Докато се предавах на вцепенението, напявах тихичко сладката мелодия, която току-що бях чул, като че ли тя можеше да ми подари някакъв таен ключ, с който да намеря път в лабиринта на моите тегоби.

Разбуди ме някаква глъчка, идваща откъм „Улицата на Мечката“. Бях се унесъл само за няколко минути; първата ми мисъл отново бе за астрологическата газета, но примесена със сладостно-горчиво желание и усещане за празнота, чиято причина ми бе съвсем ясна. Знаех, че за да намеря утеха, трябваше да почукам на една врата.

Вече от няколко дни оставях ястията пред стаята на Клоридия, като се ограничавах само да почукам, за да дам знак, че храната е поднесена. Оттогава единствено Кристофано беше влизал в стаята й. Но сега разговорът с Девизе бе разтворил раната, предизвикана от отсъствието й.

Какво значение имаше вече, че ме бе обидила с продажното си искане? Чумната опасност бе надвиснала над нас и тя можеше да умре само за ден-два, казвах си със свито сърце. В извънредни положения гордостта е най-лошият съветник. Със сигурност нямаше да ми липсва повод да се появя отново при нея — имах много неща да й разказвам, и още толкова да я питам.

— Но аз нищичко не разбирам от астрология, при това ти го бях казала — възрази Клоридия, когато й показах газетата и й обясних доколко тези предвиждания се бяха оказали точни и достоверни. — Мога да тълкувам сънища, числа и линиите на ръката. За звездите трябва да идеш при някой друг.

Върнах се в стаята си с доста смутен дух. Но не ми беше тежко — важно бе само, че слепият крилат Бог още веднъж беше пронизал гърдите ми. Не ме интересуваше, че никога не бих могъл да храня надежди за Клоридия. Не ме интересуваше, че тя си даваше сметка за моята страст и може би й се надсмиваше. Така