Настояваше върху последния стих и го повтаряше до безкрай. Но какво го измъчваше така, запитах се, докато настояваше в своята песен така неутешимо, че не иска да се моли за милост? В този миг се появи Кристофано. Извършваше редовната си обиколка на наемателите.
— Бедничкият — прошепна ми, имайки предвид Ато. — Обзет е от пристъп на отчаяние. Както впрочем всички ние в този безсрамен принудителен затвор.
— Да — отвърнах, мислейки си за самотния разговор на Дулчибени.
— Да го оставим да си поплаче на спокойствие; ще мина да го навестя по-късно и ще му дам да изпие една успокоителна отвара.
Отдалечихме се, а абатът продължаваше да пее.
Пета нощ
15 срещу 16 септември 1683
Бях в доста меланхолично настроение, когато абатът дойде да ме извика, за да се спуснем отново в подземията. Вечерята наистина беше успокоила духовете на наемателите, но за жалост не и моя, обременен не само от редуващите се разкрития и откровения относно Муре-Фуке, но още повече, от мрачните съждения на Дулчибени. А попълването на малкия ми дневник със сигурност не бе подобрило положението.
Абатът трябваше да се е досетил за лошото разположение на духа ми, защото, докато вървяхме, не се опита по никакъв начин да поведе разговор. А между другото и той не бе в много добро настроение, макар и видимо по-спокоен, ако направим сравнение с отчаяните хлипания, които бях чул през вратата му след вечеря. Сякаш се огъваше под тежестта на някакво несподелено безпокойство, което го караше на свой ред да бъде необичайно мълчалив. За разведряване на атмосферата се погрижиха, както можеше да се предвиди, Угонио и Чаконио.
Двамата корписантари ни чакаха от известно време, когато най-накрая се срещнахме с тях в подземията под площад „Навона“.
— Тази нощ ще се наложи да си изясним малко представите за подземния град — оповести Ато.
Извади един лист хартия, на който бе начертал схематично следния план:
— Ето това, което исках от тези двама нещастници, но се наложи ние да го направим.
Това беше една най-обща карта на подземията, които бяхме извървели до момента. Първата нощ бяхме слезли от странноприемницата „При оръженосеца“ чак до канала при Тибър по една галерия, която Ато бе обозначил с буквата А. В тавана на същата галерия впоследствие бяхме открили капака на отвора, през който се бяхме озовали в пасажа, водещ към останките от стадиона на Домициан, точно под площад „Навона“ и отговарящ на буквата В. От площад „Навона“ през тясната пролука, в която човек трябваше да се навежда, се излизаше в прохода С. Оттук се отделяше дългата крива (означена с буквата Е) — тунелът, в който бяхме преследва ли Стилоне Приазо и който ни бе извел чак до подземните помещения със стенописите, над които най-вероятно се издигаше дворецът на папската канцелария. Оттам бяхме излезли на повърхността при арката „Дели Ацетари“. Накрая, вляво от С, се влизаше в прохода D.
— Три са галериите, чието начало познаваме, но не им знаем края — В, С и D. Разумно ще е да ги проучим, преди да ни се изпречи на пътя някой друг преследвач. Първата е лявото разклонение на галерията, в която се влиза след изкачването през отвора. Отива се горе-долу в посока Тибър, но повече от това не знаем. Втората галерия е тази, която се отделя от площад „Навона“ и продължава напред. Третата е отклонението наляво, което се съединява с тази галерия. Ще започнем от третата, галерията D.
Движехме се напред с предпазлива стъпка, докато не стигнахме горе-долу до мястото, където аз и Угонио се бяхме спотаили предната нощ по време на гонитбата със Стилоне Приазо. Ато ни накара да спрем, за да прецени с помощта на картата, нашето разположение.
— Гфъррррлъбх! — каза Чаконио, привличайки вниманието ни.
На няколко крачки от нас на земята лежеше някакъв предмет. Абатът ни нареди да останем на място и първи се приближи да разгледа откритието. После ни позволи да идем при него. Беше керамична ампула, паднала на земята, от която се бяха излели (и вече бяха засъхнали) първо една локвичка, а после и няколко ясно различими червени капки кръв.
— Чудо, как ли пък не — въздъхна изтощено абат Мелани. Бяхме положили големи усилия, за да успокоим корписантарите, убедени, че ампулата е една от онези реликви, на чието издирване те бяха посветили живота си. Чаконио бе започнал да подтичва и подскача наоколо, грухтейки възторжено. Угонио бе опитал да отмъкне ампулата, и се бе наложило Ато да го задържи на разстояние, без да пести ударите. Накрая корписантарите се бяха успокоили и успяхме да подредим мислите си. Очевидно не ставаше дума за съд с кръвта на някой мъченик: галерията D, в която бяхме открили ампулата не беше нито катакомба, нито
Мелани мълчеше, но беше прекалено лесно да се отгатне какво мисли. Още едно неочаквано откритие, още един предмет, чийто произход беше труден за разгадаване. И още кръв.
Както и предната нощ, имах чувството, че подземният път завиваше постепенно наляво.
— И това също е странно — отбеляза абат Мелани. — Най-малкото не го очаквах.
Накрая изглежда галерията извеждаше на повърхността. Вместо стълбище, този път се изправихме пред една доста полегата пътека. Ненадейно обаче пред очите ни се появи спираловидно стълбище, с каменни стъпала, майсторски взидани в земята. Корписантарите сякаш нямаха особено желание да се качат. Угонио и Чаконио не бяха в настроение — след като се бяха отказали от листа от Библията, сега бяха видели да им се измъква под носа и ампулата.
— Добре тогава, вие ще останете тук, докато се върнем — разреши им с нежелание Ато.
Докато започвахме изкачването, попитах абата защо се беше учудил, че галерията D, която току-що бяхме преминали, завива наляво.
— Много просто — ако си наблюдавал внимателно картата, която ти показах, ще забележиш, че почти сме се върнали до точката на тръгване, тоест в близост до нашата странноприемница.
Бавно изкачвахме стълбата, докато не чух глух удар. Абат Мелани изруга. Беше ударил главата си в един капак. Трябваше да му помогна в бутането, докато дървеният капак, който не беше затиснат отгоре, не се вдигна.
Озовахме се в затворено помещение. Въздухът миришеше остро на урина и животни. Намирахме се в конюшня.
