зрителят има право да види програмата в удобно за него време. Телевизионните компании не би трябвало да се тревожат от този факт, защото програмите се гледат с всички излъчени реклами. Разликата е единствено във времето. Разбира се, те съзнаваха, че докато зрителите наваксват пропуснатото на видеозапис, те не гледат излъчваните в момента новини, забавни програми и реклами. Все пак контролът върху живота на хората ми изглеждаше несправедлив.
Когато въведохме идеята за изместването във времето чрез видеосистемата „Бетамакс“, незабавно срещу нас беше възбудено съдебно дело от „Юнивърсъл Сити Стюдиоз, Инк.“ и „Уолт Дисни Продъкшънз“, които заявиха, че записът на излъчваните в ефира сигнали представлява нарушение на авторските им права. Ние естествено се възпротивихме. Някои също толкова късогледи филмови продуценти се присъединиха към опозицията против нас. Те твърдяха, че хората ще натрупат домашни филмотеки, които ще застрашат интересите на филмовите компании.
Ние спечелихме делото, макар и то да продължи осем години и стигна чак до Върховния съд на САЩ. Бях удовлетворен, че Върховният съд използува моят израз „изместване във времето“, когато постанови, че записът от ефир не е автоматично нарушение на авторските права. Сега концепцията за изместването във времето е широко разпространена. Може би самият израз звучи малко необичайно, но той означава нещо съвсем обикновено — видеозапис на речи, концерти, новини, филми и т.н., който може да се гледа във всяко друго време, а не непременно в момента на излъчването по телевизията. Цял живот съм се занимавал с изместването във времето. Започнах да се насочвам към тази област още когато заедно с майка ми слушахме старите й плочи с класическа музика и продължих с Норио Ога, който каза, че му е необходимо звуково огледало. Внедряването на тази по същество стара концепция във видеотехниката се нуждаеше от съответна материална база. Нашата видеоуредба беше първото техническо средство, което можеше да осъществи идеята за изместване във времето чрез видеозаписи, предназначени за широката публика. Нашите японски конкуренти изостанаха след нас. В Америка нямахме конкуренция.
2
Непрекъснатата остра конкуренция в страната ни накара да променим отношението си към начина на работа. В миналото за нас беше важно да произведем големи количества от даден продукт с възможно най-малко производствени разходи. Сега обаче жизненият цикъл на продукцията се скъсява, а себестойността нараства. При това положение производството на големи количества може да ни затрупа с остарели стоки, които не могат да се реализират. Целта е бързо и ефективно да се внедряват нови продукти в масово производство. В миналото един модел се задържаше година и половина и дори две години. Сега трябва да сменяме моделите на шестмесечие, а понякога и по-често. Вероятно изглежда, че се пропиляват много средства, съвременни технологии и сложни процедури за такъв кратък жизнен цикъл на продукцията, но ако удължаваме производствения цикъл и по-дълго продаваме един и същ модел без промяна в проекта, нашите конкуренти ще излязат на пазара, опитвайки се (и може ми успявайки) да ни отнемат бизнеса. Затова трябва да сме много изобретателни в дизайна и внедряването на нови технологии. Налага се също така непрекъснато да обучаваме работниците при монтажните линии, за да усвоят бързо новите модели и да не ги объркват със старите.
На едно събрание на представители на всички филиали на „Сони“ през 1985 година напомних на нашите менажери, че основният ни конкурент излезе на японския пазар с малък уред за компактни дискове само седем месеца след като ние внедрихме тази нова технология през 1984 година с нашия апарат КД-5. Всъщност конкурентният уред беше незначително по-малък от нашия. В началото не бяхме произвели достатъчни количества. Уредът има моментален успех и точно когато ни трябваха големи запаси, се оказа, че не разполагаме с наличност. За щастие нашите клиенти, които не бяха успели да се снабдят с малкия по размер КД-5, бяха изкупили по-големите и по-скъпи модели, така че историята завърши благополучно за нас. След това пуснахме нов модел, с по-малки размери от конкурентния и с много допълнения, включително приставка за компактни дискове за радиоапаратите в колите чрез малък предавател на ултракъси вълни. В Япония често и с основание се твърди, че през 70-те и 80-те години японската промишленост се насочи към леки, тънки, къси и малки изделия. Очакваме тази тенденция да се запази и в бъдеще.
Непрекъснато подтиквам сътрудниците си да търсят начини да се справим с темпото на промените и да го превърнем в наше предимство в конкурентната борба. Очевидно промяната е постоянна величина и тя не може да се избегне, забави или предотврати. Това създава големи проблеми за производството, защото изискванията за квалификацията на работниците нарастват все повече. Не по-малки са предизвикателствата за хората от търговията, които трябва да продават непознати за тях продукти или модели с нови характеристики.
В конкурентната борба за по-голям дял от пазара могат да се извършват най-безскрупулни постъпки, сред които е и промишленият шпионаж. В наше време съществуват някои предприятия, дори в Япония, които се занимават с достъпа до информация за целите на промишления шпионаж. Колкото повече обществото се ориентира към информатиката, толкова по-достъпни стават различните видове информация. Така например в момента не съществува надежден способ за опазване на програмните продукти. След разработката и внедряването програмните продукти могат лесно да бъдат откраднати. Смятахме, че патентното право ще осигури защитата им. Японското правителство имаше разногласия със САЩ по този въпрос и накрая неохотно се съгласи, че програмните продукти представляват интелектуална собственост, върху която не се разпростират авторските права и патентното право. Всъщност може ли да се каже, че нещо е откраднато, ако то е практически невидимо? Вярвам, че програмните продукти са уникални и изискват специална закрила. Авторското или патентното право ми се струват неподходящи за целта. Въпросът е доста сложен и налага разработката на нови концепции.
В т.нар. „Силициева долина“ в Калифорния търговията с информация е много оживена. Стотици консултанти, вестници и списания предлагат информация. В началния етап на развитието на електронно- изчислителните машини изобретателите придобиха доста лоша слава с някои от постъпките си като например подкупването на нощните пазачи, за да проникнат в лабораториите и да разгледат схемите на конкурентните машини.
Калифорния е претъпкана с хора, които се опитват да продават техническа информация. Консултантите отделят много време за четене на текстовете на държавни поръчки, конкурси за разработки, литература от технически конференции и други източници, за да могат да дават или продават съветите си на производителите. Някои от по-тъмните фигури полагат усилия да купуват информация от сътрудниците на най-напредналите фирми. Казват, че възнаграждението за издадените фирмени тайни представлява значителна сума. Някои японски фирми бяха замесени в купуването на такива тайни. Част от тях бяха заловени при един голям удар на ФБР през 1982 година, когато бяха разкрити представители на две японски и над дузина американски фирми-производителки на компютри, замесени в продажбата на данни за новия модел електронно-изчислителна машина на „Ай-Би-Ем“. Въвел съм строги санкции против такъв вид дейност.
Струва ми се абсурдно, че всяка година в САЩ стотици или може би хиляди технически специалисти, научни работници и ръководители в американските фирми с най-съвременни технологии биват съкратени, уволнени или просто напускат. Когато отидат на работа в друга фирма, те поемат задължения към новото си работно място и донасят всички тайни на предишната си фирма или поне всички нейни тайни, до които са имали достъп. Без лоялността, свързана с дългогодишната работа в една и съща фирма, е невъзможно по мое мнение да се пресече изтичането на информация или кражбите на данни, от които американските фирми страдат ежедневно поради нелоялност и нечестност.
Ние се отнасяме толкова внимателно към нашите тайни, че непрекъснато напомняме на сътрудниците си да не говорят за работата си публично. Това представлява проблем в Япония, тъй като началниците на цехове или секции и други низши ръководители имат навика да отпочиват след работа на чашка със свои колеги. Езиците се развързват от бирата, сакето или уискито. Хората се разбъбрят и се сприятеляват, в което според мене няма нищо лошо. Но очевидно неволно изпуснатата информация може да достигне до ушите на специални подслушвачи и да причини твърде голяма вреда.
В „Сони“ намаляваме до голяма степен тази опасност чрез поддържането на собствен бар, наречен „Сони Клуб“. С него не преследваме търговска печалба, нито пък го създадохме, за да предотвратим изтичането на информация. Идеята за организирането му възникна, когато разбрах, че ръководителите
