харчат прекалено много пари за да черпят подчинените си. (Ние насърчаваме подобни сбирки, защото те заздравяват семейния дух). „Сони Клуб“ е невзрачна на външен вид сграда недалеч от главното управление. Там се допускат само сътрудници на фирмата. Така винаги всички присъствуващи са служители на „Сони“, включително барманите, готвачите, сервитьорките и обслужващия персонал. Не се разрешава достъпът на никакъв външен посетител, колкото и важна персона да е той. Ръководителите от завеждащ секция нагоре имат кредитни карти и сметките им могат автоматически да се приспадат от заплатата. Предимствата са очевидни — прави се икономия, укрепва солидарността между сътрудниците и освен това се издига бариера пред изтичането на информация.
Още от самото начало в САЩ ме учеха да не се вслушвам в идеите на странични лица. Някои фирми, изтласкани на ръба от конкуренцията, понякога се вкопчват в такива идеи, но според мене това е грешка, която може да доведе до правни усложнения. Ако изслушаш някого и му кажеш: „Зная всичко това. Отдавна работя именно по този начин“, става много трудно да внедриш нещо, което дори далечно напомня за предложението. Първият ми правен съветник в САЩ, Едуард Росини, ме накара да обещая никога да не се вслушвам в съвети отстрани. Единственият път за прилагането на такива идеи е чрез патентите. За един патент може да се изиска подробна информация, защото той е под закрилата на закона и е официално регистриран. Съдържащите се в него идеи могат спокойно да се преценят и да се вземе решение дали да се купи лиценз.
Росини ми разказа за една нюйоркска фирма, която била съдена, защото някакъв човек казал на президента на фирмата, че знае сигурен начин за удвояване на бизнеса. Сметнали го за луд и не му обърнали внимание, но след няколко месеца фирмата решила рязко да увеличи цената на всички свои изделия. „Лудият“ подал иск в съда и заявил, че идеята е негова. Неговият сигурен начин за удвояване на бизнеса бил удвояване на цените. Разбира се, той изгубил делото, но то отнело време и средства. Не исках да се забърквам в подобни досадни дела.
Тревожа се от изчезването на идеята за конкуренцията в бизнеса в редица държави от некомунистическия свят. В Европа и особено във Франция някои хора от управляващите кръгове смятат, че ако една държавна фирма произвежда даден продукт, тя е достатъчна да задоволи потребностите. Европейската система все още залага на намаляване на конкуренцията за увеличаване на печалбите. Те предпочитат да притежават монопол върху малко на брой контролирани предприятия, но това не е в полза на потребителите и работниците.
В САЩ приветствуват хората, които рискуват. Никъде другаде по света не се предлага такова количество капитал за нови рискови предприятия, както в Америка. В Япония такъв капитал все още не се намира на свободния капиталов пазар. Това вероятно се дължи на хоризонталната структура на нашите големи фирми, които разполагат с фондове за финансиране на нови обекти. Това положение е неизгодно за дребните предприемачи. Все пак те трябва да си намерят местенце на пазара и да започнат разработката на нови идеи, както направихме в „Токио Цушин Когио“ през 40-те години. Някои използуват този подход и днес, въпреки че сега е много по-трудно в областта на нашите авангардни технологии, отколкото преди 40 години поради огромните капиталовложения. Банките продължават да се колебаят при отпускането на заеми на непознати, независимо от по-голямото предлагане на капитали за нови рискови предприятия. Ние имахме късмет, защото започнахме с много ограничен капитал, но имахме добре известни съветници, които гарантираха надеждността ни пред потенциалните инвеститори. Нашият истински капитал се състоеше в находчивостта и устрема ни. Смятам, че тези качества не са загубили значението си до ден-днешен.
Приятно сме изненадани, че Китай започна да осъзнава ролята на свободната пазарна система в селското стопанство и услугите и допуска свободна пазарна конкуренция в известни рамки. Съветският съюз също флиртува на приливи и отливи с идеята за въвеждане на някои капиталистически стимули в системата си, но Китай под ръководството на Дън Сяопин се отнася наистина сериозно към този въпрос.
През 1979 година отлетях с нашия реактивен самолет „Фалкън“ до Пекин, за да се срещна с представители на китайското правителство. Моят приятел Хенри Кисинджър ми помогна при уреждането на среща с Дън Сяопин. Първоначалната идея за пътуването ми беше „да се засвидетелствува уважение“ и заплануваната среща с Дън Сяопин не беше разгласена. От доста време Китай беше сред клиентите ни. Огромната стена за реклами и обяви на ъгъла на улица „Вангфуджин“ и булевард „Чан Ан“ в долната част на Пекин, в съседство с хотел „Пекин“ от няколко години рекламираше наши изделия. Освен официалните срещи, планирах по време на посещението да се запозная с китайската модернизация, особено в електронната промишленост. Посетих Шанхай, където имах възможност да видя няколко завода и да разговарям с много хора. Същата програма беше подготвена за Пекин. Моите домакини бяха изненадани от новината, че техният ръководител иска да се срещне с мене.
Разговорът с Дън Сяопин продължи около час. Седяхме на огромни меки кресла в грамадна зала с високи тавани и китайски стенописи във Великия народен дворец. Той ми зададе многобройни въпроси за бързия ръст на моята фирма за толкова кратък срок. Искаше да чуе мнението и предложенията ми за китайската модернизация, която току-що беше започнала. Китайците обръщаха поглед към Япония за технологическа помощ. Казах му откровено, че новите проекти за модернизация са неефективни в много отношения. „Губите много ценно време и средства“, споделих аз, „а Вие знаете, че не можете да си позволите този лукс“. В продължение на един час, в присъствието само на двамата преводачи обсъждахме положението, макар и повечето време да говорех аз. Той не показа външно никакви емоции, но по време на разговора нареди на ръководителите на китайската електроника да се срещнат с мене по-късно и да обсъдим подробностите.
Към края на 70-те години китайците подеха модернизацията с много голям ентусиазъм. Техните бюрократи и специалисти посетиха Япония, САЩ и Европа и започнаха да купуват заводи и технологии, които изискваха такава квалификация на работната сила, каквато почти не съществуваше в Китай. Подписваха договори за изграждането на производствени мощности, за които не можеха да осигурят дори достатъчно електроенергия. И още по-лошо — навсякъде където ходеха, те настояваха да видят най- съвременните автоматизирани заводи. Те забравяха, че най-неотложната им задача е да осигурят работа на непрекъснато растящото население и затова трябваше да отдадат предпочитание на трудоемките технологии. Китайските гости непрекъснато искаха да се запознаят с най-пълно автоматизираните японски заводи и електронни системи. Опитваха се да купят много неща, но предвидливо им беше отказвано, защото те не отговаряха на достигнатото от тях ниво на развитие. Скоро някои от фирмите, които доставяха оборудване и комплектни обекти на Китай, бяха критикувани за „прекомерни продажби“. Вината не беше тяхна — китайците твърдяха, че знаят какво искат. Понякога две съперничещи си министерства или обединения купуваха отделно едно от друго еднакво оборудване, без да знаят какво всъщност правят.
Бях откровен с Дън Сяопин. Казах му, че съм посетил един завод в Шанхай. Там видях остарял модел автоматична заваръчна машина. Тя не се използуваше, защото качеството на припоя беше толкова лошо, че запоените с него части ставаха негодни за употреба. Видях работниците около монтажните линии. Те седяха, пушеха и си приказваха. Не работеха, защото не бяха доставени своевременно необходимите им части. В устрема към модернизацията инженерите и стопанските ръководители заложиха на личните си интереси, купуваха оборудване или цели заводи, без никакво усилие от тяхна страна да координират дейността в целия отрасъл за постигането на определена цел.
В един шанхайски завод с изненада забелязах съвсем нова автоматична машина за зачистване на краищата на проводниците от изолатора, за да могат да се припоят в електрическите схеми. Зачистването на проводниците е проста операция, която може лесно и икономично да се извърши ръчно. Машината беше толкова производителна, че само за една смяна зачистваше достатъчно количество проводник за цял месец. Едва ли такъв вид машини ще решат проблема с безработицата в Китай. Инженерно ръководство не съществуваше. В порива за модернизация китайците купуваха комплектни обекти от Япония за производство на кинескопи за цветни телевизори, интегрални схеми и други части. Но нямаше никакъв план за координация между тези заводи и наличната техника. В проектирането на изделията не се обръщаше достатъчно внимание на местните условия и на потребностите на хората според всички съществени за проектирането критерии.
След това правителството обяви нов закон, който позволяваше създаването на смесени предприятия между чуждестранни фирми и китайски държавни организации. По силата на Закона за смесените предприятия беше обявено, че има готовност за признаване на частната собственост, превод на „разумна“ част от печалбите в чужбина, известна свобода на чуждестранната собственост и ръководство от страна на
