при различни ситуации. Вие не полагате подобни усилия. Изглежда, че това не е необходимо, защото никой не го е грижа.
Честно казано, г-н Гвишиани, много съжалявам за критиката след любезното Ви гостоприемство, но трябва да си призная, че не бих понесъл продуктите на „Сони“ да се произвеждат при такива условия като вашите. Все още не мога да Ви предложа нашата производствена технология.
Той прие думите ми спокойно и даде знак на един от помощниците си, който гордо му подаде малък, груб, обемист съветски чернобял телевизионен приемник.
— Господин Морита — каза той, — възнамеряваме да продаваме този телевизор в Европа. Бихте ли споделили мнението си за него?
Отново се наложи да го попитам мога ли да бъда искрен. Той кимна утвърдително. Поех дълбоко въздух:
— Господин Гвишиани, Съветският съюз разполага с прекрасни артистични таланти. Вашите музиканти и балетни изпълнители, вашето художествено наследство са великолепни. Имате световноизвестни артисти. Имате щастието да разполагате както с технологии, така и с изкуство.
Защо обаче не виждам съчетание на тези две неща във вашия телевизор? След като в Съветския съюз имате и изкуство, и технологии, защо не ги обедините в едно цяло и не започнете да произвеждате прекрасни неща? Откровено казано, господа, познавайки пазара и предпочитанията на потребителите, не смятам, че този грозен телевизор ще може да се продава.
Последва гробно мълчание, след което Гвишиани се обърна към представителя на Министерството на съобщенията:
— Бихте ли отговорили на коментара на г-н Морита?
Представителят на министерството отвърна напълно сериозно:
— Разбираме какво казвате, г-н Морита. За съжаление обаче изкуството не е в нашия ресор!
Отговорът беше невероятен. Стана ми лошо и успях да заявя следното:
— Да, разбирам Ви. Казах всичко, което имах да кажа. Ако ми дадете един от тези телевизори, аз ще го занеса в Токио и ще възложа на нашите инженери да дадат препоръки за усъвършенствуването му.
Удържах обещанието си. Нашите инженери изготвиха дълъг списък предложения за изменение на схемата и други подобрения. Но технологията на „Сони“ не предложихме.
Въпреки че идеята за истинска конкуренция в името на потребителя засега не си е пробила път в Съветския Съюз, експериментът в Китай може да се окаже стимулиращо въздействие. В момента обаче руснаците и американците водят друг вид конкурентна борба. Тази конкуренция във военната област изтощава икономиките и на двете държави, независимо от страничния ефект от развитието на военните технологии. В Съветския съюз технологиите изглежда се съсредоточават върху овладяването на космоса и отбранителните програми, а стоките за потребление очевидно са на заден план. Когато става дума за широките потребителски кръгове, дизайнът и дори технологическото качество изостават.
Поддържаме делови контакти със Съветския съюз в областта на оборудването на телевизионни и радиостанции. „Сони“ е най-големият производител в света на такова оборудване. Разбира се, всички наши доставки се правят със съгласието на Координационния комитет за износ в комунистическия свят. Подобно оборудване изнасяме също за Китай. И двете страни нееднократно са се обръщали към нас с молба за лицензи, особено за телевизионната технология „Тринитрон“. Но ние все още не произвеждаме нищо в Съветския Съюз и Китай и не допускаме там да се произвежда нещо под наше име. Преди много години „Фиат“ продаде завод и автомобилна технология на Съветския съюз. В резултат на това Европа беше залята от коли, които външно приличаха на „Фиат“, но фактически представляваха лошокачествен съветски вариант. Репутацията на „Фиат“ пострада. Не ми се иска да ни сполети същата съдба.
Няколко години след посещението ми в Съветския съюз срещнах Гвишиани в Залцбург на музикалния фестивал. „Трябва отново да дойдете“, каза ми той. Но оттогава не съм имал друга възможност.
Говорих толкова много за ролята на конкуренцията в развитието на японската промишленост, но не мога да не спомена едно друго измерение на огромната конкуренция в цялото съвременно общество в Япония. Тя съществува в образованието и обществения живот и е унищожила живота на много млади хора. Конкуренцията за влизане в „най-добрите“ училища е много остра. Тъй като приемът се основава изцяло на способностите на учащите се, единственият начин е чрез състезателни приемни изпити. Така се появиха прословутите „майки-маниачки“, които принуждават децата си да водят труден и безрадостен живот, изпълнен със зубрене и уроци. Преди известно време се преместихме да живеем в токийския квартал „Аояма“ и за мой ужас разбрах, че там има подготвителни курсове за детската градина.
Токийският университет е може би най-прочутото висше учебно заведение в Япония. Той може да се гордее с хилядите свои блестящи възпитаници, сред които има министър-председатели, висши административни служители, дипломати и водещи бизнесмени. Веднъж обаче един от бившите ректори на университета ми каза: „Първокурсниците идват след толкова дълъг маратон в зубренето, че са напълно изтощени“. Тъжна е шегата, че много от японските студенти изобщо не учат в университета. Те работят така упорито, за да влязат, че след успешното представяне на приемните изпити на тях им се струва, че са постигнали заветната цел на живота си. Те са толкова изморени, че не могат или не искат да продължат ученето. Почти никой не се проваля по време на следването. В японските университети трудно се влиза и лесно се завършва. В САЩ и Великобритания е точно обратното — влизането е лесно, но завършването е доста по-трудно.
Духът на конкуренцията е проникнал даже в японските министерства. За страничния наблюдател правителството изглежда единен, добре функциониращ организъм. То се състои от многобройни, добре подготвени, интелигентни възпитаници на елитните университети. Япония вероятно разполага с най-добре подготвената и компетентна бюрокрация в света. Тези бюрократи често твърде ревниво се отнасят към ведомствената си власт. Затова битките между отделите и секциите вътре в министерствата или между министерствата са често явление.
Конкуренцията в печата и телевизията създаде остри проблеми. Качеството на телевизионните програми се влоши, защото се води борба за излъчването на най-популярните предавания. В печата по- хладнокръвните умове решиха един проблем и на негово място създадоха куп нови проблеми. Населението е сто процента грамотно и територията на страната е в един часов пояс. Поради тези причини можем да издаваме национални вестници, които жестоко се конкурират за новини. Големите вестници разполагат със самолети и хеликоптери. Някои от тях са инсталирали фотолаборатории на борда, така че снимките са готови още на път за Токио от някое отдалечено място, където са били изпратени на лов за вести. Токийският вестник „Асахи Шимбун“ използува нашия безфилмов фотоапарат „Мавика“ по време на Олимпийските игри в Лос Анжелос през 1984 година. Репортерите предаваха снимките от всяко състезание по телефона чрез клетъчната телефонна линия „Сони“, монтирана в автомобила на репортерската група на „Асахи“, с който обикаляха всички по-големи състезания. „Асахи“ победи всички останали вестници с тези моментални цифрови снимки. Експериментът ни удовлетвори. Не присъствувах на Олимпиадата, но се радвах на снимките.
Гонитбата на новини и големият брой репортери за всяко събитие създават проблеми на всички. Репортерите и телевизионните оператори често прекарват нощта в палатки около домовете на хората, свързани с дадено събитие и понякога смущават хората, които влизат и излизат. Самите цифри са зашеметяващи. Репортерите, които обикновено отразяват дейността на министерствата и други централни ведомства и на техните служители, са създали клубове, които определят нормите на поведение и отразяване на събитията. Така не се дава път на „предприемчивата“ журналистика, но ако стотици репортери се насочат към един и същ министър или група бюрократи, никой няма да успее да си свърши работата навреме.
Независимо от някои свои мрачни аспекти, конкуренцията според мене е ключът към развитието на промишлеността и промишлените технологии. Вярвам, че това важи еднакво за САЩ и Япония. Намесата в свободната и открита конкуренция трябва да е сведена до минимум. В тази връзка беше приветствуван новия подход на Рейгъновата администрация към антитръстовото законодателство, защото той е съобразен в по-голяма степен с реалностите в икономиката. Япония също трябва да даде своя принос към премахването на някои ненужни ограничения върху свободното функциониране на пазара. Трябва да се сложи край на остарелите и безсмислени обичаи и навици в бизнеса. Винаги съм се противопоставял на придържането към условностите и ще продължавам да отстоявам мнението си.
