бомби през Втората световна война.
Спомням си как през 1946 година всяка вечер след работа излизах от временните ни помещения в универсалния магазин „Широкия“ и тръгвах пеш. Пътят ми беше около една миля. Покрай мене не се виждаше нито една оцеляла сграда. Само тук-таме стърчаха комини или стоманените сейфове на някогашните многобройни магазини и фабрики. В радиус от една миля всичко беше в развалини. Хиляди „летящи суперкрепости“ (бомбардировачи Б-29) бяха разрушили големите градове поради голямата концентрация на промишлеността — грешка на японското планиране. Почти половината самолетни двигатели се произвеждаха в един град. Всички самолети се сглобяваха в два града. 90% от електронните тръби се произвеждаха в три града.
И в двата случая — и природното, и причиненото от човешка ръка бедствие — градът се възстановяваше с изненадващи дори за японците темпове. Свикнали с оскъдицата и капризите на природата, някои семейства успяха след войната да се настанят в бомбоубежищата на изгорелите си домове. Други струпаха колиби от ламарина, картон и дървесни отпадъци. Хората приема ха нещастието като нещо, което трябва да се изтърпи за известно време, без примиряване завинаги. Незабавно и с цялата си изобретателност те се заеха с възстановителни работи — правеха готварски печки от парчета изкривен метал с причудлива форма, кърпеха каквото можеха с изровеното от овъглените остатъци. При възстановяването на града се търсеха нови пътища и нови технологии. Хората се учеха как по-добре да се подготвят за оцеляване в следващото бедствие, независимо от момента и характера му.
Хотел „Империал“, проектиран от великия американски архитект Франк Лойд Райт, издържа на трусовете през 1923 година (всъщност той беше официално открит само няколко часа преди земетресението). Използуваните при проектирането и строителството му методи бяха подробно изучени и усъвършенствувани впоследствие. В резултат се получи най-съвременна строителна технология. Тя непрекъснато се развива в сеизмичните лаборатории на университета в Цукуба и на други места в Япония. Там се симулират земетресения при експериментите с основите на сградите и строителните методи. С по мощта на компютри могат да се стимулират непознати по сила земетресения. Затова японската строителна технология е вероятно най-добрата в света. Така и трябва да бъде, защото става дума за оцеляването ни.
Ние сме също така големи спестовници. Тук нямам предвид само спестяването на пари, въпреки че и в тази област сме много добри. Когато за пръв път отидох в САЩ, бях изумен от начина, по който американците изхвърлят вестниците си. Просто не можех да повярвам на очите си — те небрежно поглеждат заглавията, докато закусват и после хвърлят вестника настрани или в кофата за боклук. Някои ги събират на голям куп и после го отнасят на сметището. Обикновено запазват страницата с програмата на телевизията и изхвърлят всичко останало. Бях изненадан и от самия размер на вестниците им. Никога не бях виждал нищо подобно на неделното издание на „Ню Йорк Таймз“, което понякога тежи по няколко фунта. След като поживях в САЩ по-дълго време, хвърлянето на вестниците започна да ми се струва естествено.
В Ню Йорк срещнах един японец, който от доста време живееше в Америка. Той ми довери, че го измъчва един неразрешим проблем и ме помоли да му помогна. Аз, разбира се, веднага откликнах на молбата му. „Какъв е Вашият проблем?“, попитах го аз. Той обаче не обясни нищо, а само ми каза: „Трябва да дойдете в стаята ми“. Последвах го и веднага открих в какво се състои работата. Стаичката му беше претъпкана с вестници, натрупани покрай стените, под леглото, в шкафовете. Той не можеше да си представи, че ще ги изхвърли, но не знаеше какво да прави с тях. За негово голямо облекчение уредих превоза на събралото се огромно количество. Опитах се да му обясня, че в Америка понятието „мотайнай“ не е така дълбоко вкоренено, както в Япония.
Поради стопроцентовата грамотност на японското население, страна та изобилствува от списания, книги и вестници. Използуваме хартията по най-разнообразни начини — за култови предмети, произведения на изкуството, книги, абажури, облепване на прозорци, опаковане, украса и какво ли не още. Япония е вторият по големина производител на хартия в света след САЩ. Годишно произвеждаме над 190 млн. тона. Същевременно Япония има най-висок коефициент на преработка на хартиени вторични суровини. През 1984 година 50% от хартията беше събрана за вторична преработка. (В САЩ процентът е 27; във Франция — 34%; във ФРГ — 38%; в Холандия — 46% и във Великобритания — 28%). Прилагаме старомоден, но изпитан и ефективен способ: човекът, който събира отпадъчната хартия, периодически минава по кварталите с високоговорител, натоварва на камиона или колата си старите вестници и списания и в замяна дава тоалетна хартия. Може би това ще изглежда непривично по улиците на Ню Йорк, но все пак би било много полезно. Подлагаме на повторна преработка големи количества алуминий, стомана, цинк, стъкло, мед, олово. Японците старателно събират вторичните суровини поотделно, за да улеснят повторната им преработка.
За да оцелеят, японците са се научили да пазят всичко. Според нас е много по-разумно и икономично да се затопля тялото с електрическа въз главница или одеяло, вместо да се хаби ценна енергия за отопляването на цяла стая (или къща), само и само 1–2 души да се чувствуват удобно. Дори горещата японска вана служи с едно затопляне на цялото семейство (изплакването става извън ваната). Така се загряваме преди да седнем на вечеря в студените японски къщи с вечно течение отвсякъде и после бързо се мушваме под топлите завивки. В Америка огромните къщи се затоплят през зимата и охлаждат през лятото за удобството на няколко души. За по-старото поколение японци това би изглеждало разхищение, но младото поколение свиква с този начин на живот. Сега се случва през зимата да събличаме саката, защо то в канцелариите е прекалено горещо и да ги обличаме през лятото поради студения лъх от климатичните инсталации. След второто ембарго върху петрола, министър-председателят на Япония Масайоши Охира се опита да внуши на японските бизнесмени и чиновници да носят лятно яке тип „сафари“ вместо риза, вратовръзка и сако, за да не се налага климатичните инсталации да понижават температурата толкова много. Известно време се опитваше да дава личен пример и даже позира за снимки в пресата, облечен в „енергоспестяващ костюм“, както самият той го нарече, но японците прекалено много държат на официалностите, не можеха да си представят, че ще облекат небрежно всеки дневно облекло и не последваха примера. Въпреки това температурите в служебните помещения бяха съобразени с икономията на енергия и хората просто започнаха да се потят повече. В „Сони“ внимаваме никога да не прегряваме или преохлаждаме сградите. В главното ни управление е сложен надпис, който обяснява това на посетителите.
Преди първото ембарго върху нефта много японци мислеха, че икономическият ни растеж се основава на неограничени петролни ресурси, които трябва само да се разкрият и разработят, за да осигурят безкрайно разширяване на производствените мощности. При настъпването на нефтената криза още веднъж си припомнихме значението на понятието „мотайнай“. Научихме се също така да използуваме съдържащите се в него принципи с оглед на ефективността. Затова сега икономиката ни значително е нараснала в сравнение с 1973 година, но тя използува по-малко суров петрол, въглища и природен газ от тогавашните количества.
Способността на японците да работят колективно помогна на страната по време на нефтената криза. Тогава, както и сега, Япония изцяло зависеше от вноса на петрол. Ето защо той беше толкова ценен за нас. Непрекъснато работехме върху начините за икономията му. Всички японски промишлени предприятия бяха задължени да го икономисват, да разработят нови начини за пестене на енергия и да намалят енергоемкостта на производството. Това на пълно съвпадна с нашия начин на мислене. Ибука беше фанатик на икономията на енергия. Това беше една от основните причини, която го подтикна към разработката на транзистора.
Направихме преглед на нашата производствена дейност и внесохме промени в проекта на изделията с цел намаляване на тяхната енергоемкост. Няколко месеца след въвеждането на ембаргото вече бяхме видоизменили кинескопа „Тринитрон“ — заменихме непрякото загряване на катодния елемент с пряко и по този начин намалихме потреблението на енергия с 12 процента. Преразгледахме също всички предприятия, канцеларии и продукти на „Сони“ във връзка с повсеместната икономия на енергия. Направих енергиен анализ, когато съпругата ми и аз строяхме новата си къща в токийския район „Аобадай“ през 1969 година. Исках в приземния етаж да имам отопляван плувен басейн, но се натъкнах на два проблема: първо, влагата щеше да се вдига към горните етажи и второ, загубата на енергия от басейна щеше да бъде много голяма. По моите изчисления 90% от загубата щеше да се дължи на изпаряването. Реших двата проблема като приложих покритие от пенопласти на цялата повърхност на басейна, която спираше отделянето на влага и
