топлина. Идеята патентовах в САЩ и Япония.
През 1973 година всички производители на електродомакински уреди се заеха с въпроса за намаляване на потреблението на енергия. Всъщност за почна истинска надпревара кой ще произвежда най-икономични изделия. Ниска та консумация на енергия се превърна в основен рекламен мотив при продажбите и в нова сфера на конкуренция. Тогава с разочарование наблюдавах без различието на другите държави към необходимостта от преработка на производствените проекти с оглед на икономията на енергия, но предполагах, че тези страни като например САЩ и Великобритания разчитаха на собствени нефтени залежи и там кризата не се отразява толкова зле на всеки гражданин, както в Япония. Ние разбирахме, че сме загубени ако се прекрати вноса на петрол. Най-песимистично настроените предупреждаваха за вероятността да се върнем към аграрното стопанство, ако се случи най-лошото. Реалистите виждаха, че все пак ще продължаваме да получаваме нефт, макар и на съответна та цена и че се налага да направим съответните промени. Не можехме повече да си позволяваме екстравагантности, защото в противен случай мечтите ни за икономически растеж щяха да останат празни илюзии. Фактически първото ембарго върху петрола намали реалния ръст на съвкупния национален продукт от 8,8% през 1973 г. (най-високият темп сред индустриалните държави) на 1% през 1974 година (най-голямото спадане на годишните темпове сред тази група страни).
Кризата ни научи на ефективност. Чрез прилагането на най-съвременни технологии проектирахме нов тип осветление с по-малко потребление на енергия и по-ефективни генератори. Скоро хората, които посещаваха квартала „Гинза“ и виждаха ослепителните светлини там и на други места в страната, не можеха да повярват, че те в действителност изразходват по-малко електроенергия от преди. Производствените предприятия се научиха да използуват повторно отработените газове и топлина и да. намаляват енергоемкостта на производството. Новите технологии повишиха съществено ефективността на из ползуването на горивото в автомобилите. Не след дълго ние бяхме в състоя ние да извличаме максимална ефективност от варел суров петрол, което не беше по силите на почти нито една друга страна.
Един интересен аспект на положението с петрола е свързан с размерите на страната. Тъй като Япония е малка по територия, ние използуваме по-малко нефт за транспортни цели и повече за промишлени нужди, докато в САЩ е точно обратното. Там над половината от всеки варел суров петрол се използува за транспорт. Известно време завиждахме на англичаните заради нефтените находища в Северно море, но когато през 80-те години цените на нефта спаднаха, световният пазар се пренасити и скъпият нефт от Северно море се превърна в бреме за британската икономика. Ние продължаваме да внасяме 99,7% от нефта, 100% от алуминия, желязната руда и никела, над 95% от медта и повече от 92% от природния газ. Не можем да се освободим от тревогите си какво би станало в случай на прекратяване на вносните доставки. Затова се стараем да поддържаме запаси от нефт поне за 100 дни в резервоари и супертанкери на котва. Това, разбира се, е израз на благоразумие, но същевременно доказва влиянието на неотдавнашното ни аграрно минало и чувството за уязвимост.
Когато още от дете ти внушават, че всеки метален предмет в ръцете ти е направен от желязна руда, добита в далечни страни, докарана в Япония с големи разходи и преработена в пещи, които използуват също внесени отдалече газ и въглища, започваш да цениш всичко, което притежаваш. В Америка може би е практично да се произвеждат големи количества всякакви изделия — автомобилни полуоски например, които след това минават изпитания и негодните се бракуват. В Япония това е просто невъзможно от икономическа гледна точка. Общата философия във всички японски промишлени предприятия набляга върху обстоятелството, че всеки е инспектор на собствената си работа и стоките трябва да се правят според изискванията на всеки етап от производството. Това не се струва съвсем естествено. Такава философия е предпазлива и консервативна, но ни служи добре. В Америка се допуска определен процент брак, докато ние винаги сме се старали да не произведем нито едно негодно изделие. Можете да си представите загрижеността ни през 50-те го дини, когато разполагахме с толкова ограничени ресурси, а броят на използуваемите първи транзистори наше производство беше едва 5 процента. Всички се чувствуваха задължени денонощно да търсят начини за повишаване на годността на изделията до 90%. Успяхме да се справим с тази задача в течение само на няколко месеца. Още в началото разбрах, че разходите за ремонт и поддръжка на продадените в чужбина уреди са много големи и в крайна сметка е по-евтино да се гарантира качеството на всеки етап от производствения процес.
Научих също така, че американците са далеч по-безгрижни в отношението си към суровините в сравнение с японците. Америка разполага с такова изобилие на нефт, въглища, мед, злато, уран, дървесина и т.н., че дори и днес американците не се отнасят сериозно към икономиите. Спомням си тук типично американския израз „има още много“, който няма еквивалент в японски език.
Освен това нашият народ изглежда по природа е по-склонен да обръща внимание на точността. Може би това е свързано с изискването за изрядност при усвояването на сложните японски йероглифи. Каквато и да е причината обаче, когато казваме на японските работници, че при изработката на даден детайл те имат толеранс от плюс-минус пет единици, те автоматически започват да се стараят да сведат отклонението до нула. Когато изградихме наш завод в САЩ, разбрахме, че работниците изпълняват безупречно инструкциите. Ако им се каже да направят нещо с допустимо отклонение плюс-минус пет единици, те ще се съобразят с тези граници, но няма да се постараят, както японските работници, да не направят никакво отклонение. Обсъдихме положението и намерихме подходящ отговор. В спесификациите за САЩ съзнателно съкращавахме толеранса на плюс-минус две единици. Американските работници съвестно се придържаха към указанието. Ако ни трябва нулево отклонение, те ще го постигнат без затруднения, но то трябва изрично да се включи в инструкцията.
Нямам никакво намерение да подценявам чуждестранните работници. Понякога се налага използуването на различни подходи, когато хората не са свикнали с нашите. Убеден съм, че американските менажери, които са имали работа с японски работници в Япония, също могат да споделят интересни преживявания. При започването на монтаж на телевизори „Тринитрон“ в Сан Диего наехме неопитни работници и затова основателно се тревожехме за качество то. Трябваше да им внушим какво и защо се очаква от тях. Разговаряхме по този въпрос с ръководителите на завода — Майк Моримото, Юничи Кодера и Рон Дишно. Отговорът им беше съвсем прост: трябва да се покаже на всеки работник какво ще стане с телевизора, ако той не си свърши работата както трябва. За целта се монтираха специални телевизори например с лошо свързани проводници. Работниците, отговарящи за тази част от монтажа, виждаха недостатъка и го проследяваха обратно до първоизточника — лошо запояване или съединяване. Много скоро качеството на сглобените в САЩ телевизори не от стъпваше на направените в Япония.
След разкриването на завода в Бридженд в Уелс известно време превозвахме произведените там части до Япония за проверка и обратно ги връщахме за монтаж, докато не се убедихме, че всички части отговарят на стандартите.
Ние, японците, винаги сме полагали усилия да разработваме собствени технологии, да възприемаме някои страни на чуждите технологии и да ги свързваме при производството на предмети или системи. В японския език още се използуват китайски йероглифи успоредно с чисто японското сричково писмо. Сравнително простата китайска граматика е преплетена със сложните японски правила. Използуваме втора сричкова азбука за фонетично произношение на чуждите думи. Всяка чуждица може да се възприеме в японския език съобразно нашите езикови правила, без да се налага изписването на китайски йероглифи за уподобяване на произношението. Писменият японски език е лесен за скоростно четене — достатъчно е само да се хвърли бърз поглед на китайските йероглифи в текста. Това също е технология.
През 1543 година китайски търговски (или може би пиратски) кораб спрял за попълване на провизиите на японското островче Танегашима, разположено на юг от Кюшу. По случайност на борда се намирали няколко португалци. Те имали фитилни пушки и отишли на лов, докато се зареждал корабът. Господарят на самотния остров Токитака видял новото оръжие и настоял да се запознае по-подробно с него. Португалците се съгласили да го научат да стреля. Когато дошло време да си тръгват, Токитака поискал пушките на португалците, за които им платил много скъпо. Той заповядал на главния майстор-оръжейник да изработи копия. Така в Япония било въведено огнестрелното оръжие. Казват, че само за няколко години японският вариант на португалското оръжие, който в съвременния японски език се нарича „танегашима“, над минал оригинала, но не мога да се закълна в истинността на подобно твърде ние.
В Япония отдавна съществува слабост към огнестрелното оръжие, коя то стигна до трагичния си завършек през 1945 година. Днешна Япония е най-малко въоръжената държава сред индустриалните страни
