в света. Островчето на господаря Токитака, разположено недалеч от най-южния главен остров в Тихи океан, се оказа географски най-подходящо за ракетните установки на Националната агенция за космически изследвания, откъдето се изстрелват комуникационни и метеорологични спътници. По ирония на историческата съдба Танегашима два пъти стана пионер на авангардните за времето си технологии в Япония. Днешната технология, използувана на този остров, ни дава нови средства за оцеляване като например възможност да се свързваме с останалия свят чрез спътници на геостационарна орбита и метеорологически спътници. От тях получаваме ценна информация за времето и за процесите на Слънцето, която споделяме с другите държави от западната част на Тихи океан.
През 16 век японски войски под командуването на Тойотоми Хидеоши нахлули в Корея. Сред доведените в Япония корейци имало грънчари и други занаятчии, усъвършенствували непознатите за тогавашна Япония методи на керамично производство и металообработване. Японските занаятчии се учели от тях. Още оттогава японската жажда за нови технологии е неутолима. Вече споменах епохата на възстановяването „Мейджи“, когато търсехме всевъзможни технологии от Запада и се научихме да произвеждаме безброй нови неща — от корсети до локомотиви.
Идеята ми за технологиите и ползата от тях не е свързана само с най-новите открития на съответния етап от развитието. Можеш да разполагаш с великолепна технология и да не знаеш как да я използуваш правилно. И обратно, технологията може да е съвсем обикновена и да спаси живота ти.
В един януарски ден на 1974 година двама рибари вървели през тръстиките в уединено място близо до река Талофофо на остров Гуам и преглежда ли мрежите за скариди. Изведнъж усетили някакво необичайно раздвижване. Спрели и зачакали. След малко от тръстиките изскочил нисък, як мъж с бра да, облечен в особена, сякаш ютена униформа. Стреснат от появата на рибарите, той изпуснал мрежите и скръстил ръце в молитвена поза, а после рязко се нахвърлил срещу единия от рибарите. Двамата успели да укротят странния човек и вързали ръцете му. В местния полицейски участък той се изпънал в стойка „мирно“ и докладвал, че е ефрейтор Йоичи Йокои от тиловите войски на японската императорска армия. Укрил се през 1944 година, когато американските войски повторно завзели Гуам и се изплъзвал в продължение на цели 28 години. Историята за оцеляването му звучи невероятно.
Преди да бъде призован в армията през 1941 година, Йокои бил шивач. Отначало служил в тилово поделение в Китай и бил прехвърлен на остров Гуам — малко преди падането му през март 1944 година. След превземането на острова от американските войски японските военни власти го сметнали за загинал и посмъртно го произвели в чин сержант. На будисткия олтар на семейството му била поставена паметна плоча. Въпреки това родителите му починали с убеждението, че той е жив. Когато го завели в болница, здраво словното му състояние било отлично, като се изключи анемията. Единствено то, което поискал за ядене, било „нещо солено“. 28 години не бил вкусвал сол. Къпел се и пиел вода от изворче близо до дупката, която си изкопал за жилище. Тя била с дълбочина осем стъпки. Вместо лопата използувал гилза от артилерийски снаряд. Покрил дупката с бамбук. Направил отводняващи канали и даже тоалетна.
След завземането на Гуам от американците получил заповед да изгори военната си униформа. Той и още двама военнослужащи се изтеглили в необитаемата част на острова. По неговите думи другите двама се отделили и ум рели години преди откриването на Йокои. За да се облече, той обелил кората на дървото паго, разнищил я и изтъкал платно на саморъчно направен стан. Разрязал плата с ножиците, които запазил у себе си и си ушил панталони, риза и куртки. Игли си направил от парчета месингови гилзи. Намерил за хвърлена кутия от американски боеприпаси и няколко празни гилзи, които използувал да държи вещите си. По реката и бреговете й открил парче плат, малко жица и празна консервена кутия от бира „Шлиц“. Жицата използувал, за да си направи тока за колана, а пластмасата от консервата — за копчета. От кокосовите орехи изваждал сока и слагал разни неща в кокосовите черупки.
Научил се да пали огън чрез триене на трески. Поддържал огъня с дълго въже, изплетено от кокосово влакно. При запалване от едната страна въжето тлеело с дни и като се раздухало, можело да се стъкне огън за готвене. Хранел се с диви плъхове, които ловял с измайсторени от самия него капани. От време на време хващал по някоя сърна. Месото опушвал на огнище то в специално, подобно на кошница приспособление, което намалявало дима, излизащ през вентилационната шахта. Ловял сладководни скариди и риби и до ри отглеждал зеленчуци.
Йокои се завърна у дома като герой. Изплатиха му полагаемото възнаграждение, той написа книга и сега изнася публични лекции за живота сред природата.
За щастие малцина могат да попаднат в такава беда като сержант Йокои. Разказвам историята му, за да подчертая още веднъж това, което казах в началото — технологията може да е свързана с оцеляването в най-буквален житейски смисъл. Технологиите не са само онези чудеса, които правят съвременния бит приятен и удобен.
2
Вероятно поради нуждата от оцеляване японската наука се съсредоточава върху приложните изследвания, отколкото върху фундаменталните теории. Ние възприемаме много фундаментални идеи и търсим практическото им приложение, дори когато създателите им не са имали предвид практическа насоченост на изследванията си. Това, разбира се, е неизбежно. В тази връзка подходящ пример от историята на „Сони“ е начинът, по който преобразувахме транзистора за приложение в радиоприемниците. В момента разработваме нови материали за машини, които още не съществуват на чертожните дъски на конструкторите, но неизбежно ще се появят в бъдещето.
Най-голямата трудност се появява при внедряването на новите технологии в бита. Когато хората се убедят в предимствата на новото, те започват да го търсят. Коя домакиня ще поиска да се върне към дъската за пране? Ето още един пример. Преди широкото разпространение на компютрите и вградените микропроцесори малцина си представяха, че автомобилите могат да из разходват толкова малко гориво, да бъдат толкова удобни и безопасни благодарение на усъвършенствуваната инженерна мисъл върху основата на компютри те. За гарантиране безопасност на движението много модели коли сега имат сензори, които автоматично включват светлините при здрач и чистачките при първите капки дъжд. Става възможно да се произвеждат по-малки и икономични двигатели поради повишената ефективност чрез вградени микрокомпютри. Все повече части на двигателя са керамични, защото те повишават топлоустойчивостта и трайността му. Новите пластмаси заменят стоманата. Скоро оптическото влакно ще измести медните и алуминиеви проводници в електросистемата на автомобилите. Имаме коли, чиито устройства могат да ни предупредят с думи, че дадена система или част е в опасно състояние, вратата е отворена, бензинът е на свършване и т.н. Разполагаме с автоматични датчици за ориентиране по карти, проектирани от катодна тръба с екран на таблото пред шофьора. Разработили сме компактни дискове с еднопосочна памет, която съдържа хиляди карти. Те могат да показват местоположението на автомобила върху прожектирана на екран карта и да го проследяват в движение. Така става практически невъзможно да се загуби пътя. Смятам, че по този начин значително ще намалее броят на пътните произшествия. Всички тези възможности се дължат на малкия по размери, но многофункционален микропроцесор, вграден в автомобила.
При прегледа на всички допълнителни автомобилни подобрения не може да не се отбележи, че едва ли трябва да се очаква някаква промяна по същество. Четирите колела, двигателят и купето ще си останат стандартно изискване за личните транспортни средства. Производителите на автомобили са близо до върха. Всички подобрения правят колите по-безопасни, по-комфортни и по-надеждни. Скоро различията между тях ще започнат да стават все по-малки, защото усъвършенствуванията са насочени към една цел — повишена надеждност. От гледна точка на търговията ми се струва, че хората все повече свикват с подобренията и основната разлика за потребителя ще остане само във външния вид. Технологичните усъвършенствувания започват да се приемат за нещо нормално и стават част от ежедневието ни.
Когато започнах да карам кола, самото шофиране представляваше едва ли не специализирана технология. За да издържа изпита, трябваше да знам всичко за устройството и действието на двигателя. Днес това не е необходимо. Ако колата се повреди, викаме специалисти да я поправят. От време на време съжалявам за изгубената възможност да се ровя в двигателя, но се успокоявам, че вече не се налага да паркирам вечерта на наклон, за да съм сигурен в запалването на сутринта. Така си освобождавам време, което мога да посветя на други занимания. Хората на моята възраст и дори по-младите помнят колко често гумите спадаха. Днес това е рядкост.
