Опитите да се утвърди даденият пол с психотерапия или медикаменти най-често са безрезултатни и пациентите ги чувствуват като акт на насилие срещу най-интимната им същност. Вместо това те предпочитат да поемат рисковете и нежелателните странични явления на операцията, които дори при съвършена техника и грижлива хормонална подготовка не могат напълно да се предотвратят. „Макар хирурзите днес да са в състояние да оформят изкуствено влагалище или изкуствен пенис — пише опитният в тази област московски професор А. И. Белкин, — смяната на пола на един телесно нормален човек е свързана с много голяма отговорност. Връщане назад повече няма. Усилията ни при такива пациенти понастоящем са насочени за пригаждане на техните чувства и мислене към тялото им. Понякога след дългогодишни усилия това се удава, понякога не. Промяната на пола в такива случаи е хуманен, социално справедлив акт.“
Операцията обаче е само едната страна на лечението. Другата, не по-малко важна страна е психосоциалното вграждане в обществото след смяната на пола. Затова пациентът се нуждае в течение на години от помощ, която често пъти изисква пълна промяна на семейната и социалната среда.
А. И. Белкин казва: „Смяната на пола е като второ раждане. Само новороденият може да ликвидира с едно минало“.
ПРИЧИНИ ЗА ОТКЛОНЕНИЯТА
Как е възможно дареният с ум и душа човек, понякога от най-близкото ни обкръжение, с когото работим и живеем всеки ден, да върши такива неща, за които се говори в тази глава? Учените се мъчат от десетилетия насам да намерят отговор. Но в сравнение с количеството на събраните факти нашите знания върху причините за девиациите и до днес са оскъдни. Не липсват опити за обяснение и тълкуване. Те изпълват томове. Получава се обаче впечатлението, че авторите пишат толкова по-надълго, нашироко и по-многословно за периферията на нещата, колкото по-трудно им е да докажат теориите си. Все пак днес ние вече знаем нещо за условията, обуславящи отклоненията, макар всеки отделен резултат на изследователската работа и всяка теория да се доближават до истината само с малко.
Да тръгнем хронологически. През 1887 г. Бине в духа на тогавашната научна епоха обясни перверзиите на примера на фетишизма с теорията за асоциациите. Една вещ се превръща в сексуален фетиш, след като еднократно или повторно е била свързана с изживяване на сексуална наслада — например ако едно момче получи първата си еякулация, докато държи предмет от бельото на майка си. За отделни случаи това може да е вярно. По този начин не може да се обясни обаче цялото множество от перверзни и преди всичко фактът, че един човек остава фиксиран към такива асоциации, а друг — не.
Крафт-Ебинг, който с труда си „Сексуална психопатия“ постави основата на сексуалната психопатология, беше майстор на описанието. Обяснението на перверзиите с мъглявите и неопределени понятия „израждане“ или „дегенерация“ на нервната система обаче остава твърде бедно и недоказано.
Хиршфелд е събирал предимно случаи и ги представя в многобройните си трудове с големи подробности. Той свързва асоциативната теория с учението за израждането: един индивид реагира на шокиращо преживяване с необходимата за девиацията сила и времетраене само ако нервната му структура е склонна да подпомага въшния дразнител.
Кронфелд подхожда по-диференцирано: покрай дегенерацията той признава като възможни причини още органичния упадък на личността (деменция), изоставането в развитието (инфантилност) и междинните степени на сексуалността между мъж и жена (интерсексуализъм). По-нататък той посочва като подходящ терен още неутвърдения и лесно пренагласяващ се полов нагон на младежа, които по това време е душевно неуравновесен.
Основателят на психоанализата Зигмунд Фройд създаде една системна и завършена теория за сексуалните отклонения. Тя процъфтява и запада заедно с признанието на неговото учение за психологията на подсъзнателното. Фройд като че ли первертира перверзията и твърди, че нормалната сексуалност произлиза от перверзната. Според него детето било „полиморфно83 перверзно“. То преминавало през орална, анална, уретрална и други фази на либидото, докато по време на пубертета то се концентрирало в гениталната зона. По време на развитието действували поредица „частични нагони“, насочени към собственото тяло, към екскретите (урината, изпражненията), към майката, бащата или към други обекти и цели. Като последица от определени обстоятелства, психични сътресения и разочарования било възможно и след съзряването частичните нагони да запазят господствуваща роля (или отново да я достигнат) и по такъв начин да се формират перверзните като негатив на неврозите.
Успоредно с тези психологични и наследственобиологични теории са правени многократни опити да се открият физически причини. Бройтигам резюмира резултатите по следния начин: „Един преглед на казуистиката и литературата показва, че не съществува нито една форма на перверзно полово поведение, която да може във всички случаи да бъде изведена от една и съща телесна причина. Не е известна освен това нито една форма на абнормно сексуално поведение, която да не се явява и при хора, при които с най- модерни средства за клинично и анатомично изследване не могат да се докажат какви да са телесни причини“. Обаче случаите с девиантно поведение са много по-чести при хората с увреждане на мозъка, при слабоумни и душевно болни в сравнение с хората със здрав мозък и нормално функционираща нервна система. Но с това органичната обусловеност на сексуалните отклонения не се доказва. По-вероятно е, че тези болестни състояния преди всичко потискат способността за разумно управление на поведението и освобождават девиантни импулси, които от време на време се появяват и у здравия човек, но се обуздават съзнателно. По подобен начин алкохолът премахва задръжките и замъглява етичните принципи. Той се проявява винаги като импулсатор на девиациите и моралната разпуснатост.
Учените са изследвали въпроса, дали определени отклонения се развиват само или предимно на основата на специфична за тях структура на личността. Някои от отговорите вече бяха приведени в тази глава. Тъй като изследванията са правени главно на подсъдими и не са представителни за всички хора, обобщенията трябва да бъдат предпазливи.
Резултатът е, че сред девиантите има голям брой психопати и абнормни личности, но болшинството от тях не бият на очи нито в брака и семейството, нито в професията, нито в обществения живот. Често пъти пред съда застават безукорни дотогава мъже, с добро служебно положение, способни и обичани, ценени и уважавани от хората на техния кръг и се разкриват като фетишисти, садисти, ексхибиционисти. Следователно те са вършили неща, на които никой не е допускал, че са способни. Разбира се, положителната социална оценка е недостатъчно дълбока, за да може да посочи абнормната структура на личността, разкриваема само във фини психологически изследвания. Понякога още разпитването на съпругата разкрива някои скрити факти за абнормно поведение, което в никакъв случай не трябва да се ограничава само върху сексуалната сфера.
Трябва да се пазим от често допусканата грешка — от абнормното сексуално поведение да правим извод, че се касае за абнормна личност, а от него да заключим: той прави тези неща, защото е абнормен. Някои хора са способни да вградят девиацията в своя живот и да я овладяват. При други тя протича прогресивно и живее самостоятелно, без интегриране с личността. Тя избуява, задавя емоциите, превръща човека в пристрастен роб на абнормните си потребности, който фантазира наяве и в трескаво неспокойствие търси своето абнормно задоволяване, за да остава все по-незадоволен.
Статистическите сравнения с недевиантни личности показват, че тези хора са израствали много по- често без емоционални контакти, още като деца са станали отчуждени, страхливи и стеснителни. Често те са живели в строго семейство, но още в детството са имали сексуални изживявания, ранен пубертет и силни полови потребности, останали незадоволени и обременени с чувство за вина. Тяхната сексуалност не е била категорично насочена към другия пол и е останала без съзвучие с цялостната личност.
Когато се поставя въпросът за условията на възникване, винаги трябва да се прави разлика между „истинските“ и „заместително перверзните“ личности (Имелински). Последните, а те са повече, имат нормална цел и направление на сексуалното влечение. Те обаче са лишени по външни причини или поради физически или психически задръжки от възможността или способността да създадат желаното нормално партньорство (затворници, живеещи разделено, принудително самотни, силно телесно увредени, хронично болни, слабоумни, овдовели възрастни, със силно смутен контакт, потиснати, импотентни, омъжени за импотентен мъж, женени за безинтересни или недружелюбни жени и т.н.). Ако половото влечение на такива хора не е много слабо или угаснало или ако не се задоволяват с ипсация, те се намират в постоянна опасност да изпаднат в „перверзности“, които са по-лесно постижими и по-малко зависят от собствената
