потентност, от външните обстоятелства, от нагласата на други личности, отколкото интимните отношения в едно пълноценно партньорство. Разбира се, това не бива да стане, но ако все пак се случи, с течение на времето привикването към тези форми на задоволяване (ексхибиционизъм, фротьорство, сексуални действия с деца или подобни) и отвикването от нормалните полови отношения променят насоката на потребността и довеждат до импотентност в нормалното партньорство.
Зависят ли девиациите от епохата? Могат ли те да станат модни? Били ли са по-широко разпространени през XVIII в., през XX в.? Кого са засягали повече: бедните или богатите, добре или лошо възпитаните, французите или немците, гражданите или селяните, интелектуалците или работниците? С една дума, играят ли условията на живот и обществените отношения някаква роля за възникването на девиациите?
По понятни причини за това не съществуват масови статистики и изобщо никакви, които да са били водени десетилетия наред в много страни. Само те биха били в състояние да дадат точни данни и да изяснят социологията на сексуалните аномалии. Техните неизвестни не могат да се преценят. Докато общата престъпност зависи много силно от дадените обществени отношения, честотата на свързаните с девиации сексуални престъпления е доста постоянна. Това би могло да говори за незначително повлияване на относителния дял на девиантните личности от страна на обществото. От друга страна обаче, има автентични съобщения за перверзни ексцеси в загниващи обществени слоеве. Всички тези наблюдения обаче все още не удовлетворяват научните изисквания към изследването на причинността.
Порнографията, която наводнява западния пазар с надхвърлящи всяка фантазия изображения на всички перверзии и се е превърнала в гигантски бизнес, е в състояние да поведе младите хора с още неукрепнал полов живот по девиантни пътеки, да отврати от сексуалността по-чувствителните възрастни хора или да притъпи сексуалността на преситените с нея — една по-голяма и по-вредна опасност от известно активиране на сексуалността.
Накратко от досегашните разсъждения за причините може да се твърди че перверзните не произлизат от една-единствена причина, а винаги — от взаимодействието на редица конституционални, биографични, характерови, обществени и други условия, изграждащи девиантното поведение. Само задълбоченият анализ на всеки отделен случай е в състояние да разкрие приблизително правилно най-съществените фактори от това множество. Най-често те се коренят в социалното обкръжение и в неблагоприятните възпитателни влияния.
ВЪЗМОЖНИ ЛИ СА ПРОФИЛАКТИКАТА И ЛЕЧЕНИЕТО НА ОТКЛОНЕНИЯТА?
Най-добото лечение е причинното, т.е. премахването на предизвикващите фактори. Не всички причини е възможно да се открият и да се отстранят. Корените, които достигат назад в детството, едва ли могат по- късно да се изтръгнат. При по-възрастни хора може само да се окършат клоните и издънките, които стърчат от пораслото вече дърво. Това означава симптоматично лечение. Двете форми на лечение срещат една главна пречка — не се касае за зла воля или за липсата на разбиране, а за навик. Известно е колко е трудно на редовния пушач да спре да пуши, макар да вижда, че с това ще подобри здравето си. Но цигарата му е вкусна и той току посяга към нея като по някаква принуда. Той отлага осъществяването на намеренията си за следващия ден, но и тогава се повтаря същото. От пациента се изисква да се откаже от нещо, което наистина не го ощастливява, но все пак му носи наслада, колкото и висока да е цената, която той и близките му трябва да платят. Който има силен зъбобол, отива на зъболекар, защото не издържа болката. Девиантът не е измъчван от страдание или най-малко не го измъчва непосредствено сексуалната му практика. В замяна на отказа му от неговата склонност не може да му се предложи задоволителен „заместител“ поне на първо време. Той ще трябва едва по-късно, по време на лечението, да се научи да цени нормалния полов живот. Вендт сравнява неговото положение с това на едно беззъбо кърмаче, от което се иска да яде шницел, вместо да пие от бутилка. По тези причини в консултацията идват по собствен почин много малко девианти, за да се научат на нормален полов живот, и то когато ги заплашва наказателно дело или по настояване на прокурора. При психотерапевта рядко ги довежда желанието да се лекуват, а по-скоро надеждата да бъдат освидетелствувани, че са направили престъплението в състояние на психично объркване, а не по собствена вина.
Какви лечебни възможности съществуват за този, който иска сериозно да ги използува? Шансовете за успех са благоприятни, ако той не е фиксиран само към абнормните сексуални действия, а е способен или най-малкото желае да се сношава нормално, ако има съпруга и иначе бракът му е нормален. Брачният партньор, най-често жената, често пъти изобщо не знае за скритите склонности на най-близкия си човек, защото не ги усеща на собственото тяло или не ги отгатва по държанието му. Много по-често те узнават едва от следствието на криминалната полиция и са ужасени. Тяхната готовност да сътрудничат в лечението изисква много снизходителност и самоотвержено разбиране.
Успехът не се постига за ден-два; възможни са рецидиви. Пациентът, партньорът му и терапевтът трябва да вложат много търпение, време и добра воля. Никой девиант не може да бъде излекуван с морални проповеди, дори със съвети или приканване да се овладее и да разбере колко е по-хубав нормалният полов живот.
По-добре би било вместо да се борим конвулсивно срещу отклонените желания и вместо в случаите на очертаващ ее неуспех да засилваме комплексите за виновност, да се приеме част от тези пориви. Така най-добре се предотвратява тяхното прогресивно разрастване и е възможно да се канализира девиацията в социално приемлива форма.
Жените, които след дългогодишен относително добър брак разберат например, че мъжът им се възбужда от определени видове бельо или по някакъв друг странен начин и може би мастурбира тайно от тях, не би трябвало веднага да го осъдят на оскърбление и позор и незабавно да поискат развод. Кому е полезно това? Колкото и да са потресаващи тези разкрития, ще бъде от полза и за двамата да се занимаят обективно с тях, за да се помогне на партньора.
Известно съгласие с особените желания на партньора помага те да се реализират в партньорството и с това да се намали девиантният им характер, както и опасността от прогресивно развитие. Например, ако има любов и открито отношение към сексуалността, жената би могла да носи определен вид бельо по време на интимността; при мазохистични отклонения партньорът може да бъде третиран по-болезнено и строго със съзнанието, че това му доставя радост и наслада. Разводът и разпадането на семейството са по-лоша алтернатива, защото имат за последица пълно пропадане в абнормни действия без партньор, а при определени условия — и в криминални престъпления.
Където това е възможно, би трябвало покрай всичко това да се провежда дълготрайна психотерапия. Изгледът за успех при девианти е малък, а загубата на време — значителна. Психоаналитици съобщават за голям брой излекувани случаи, но след третиране в продължение на няколко стотици часове. По-малко време се губи по метода на лечение на поведението и свързаното с него т.нар. аверсионно лечение. Те са показани, когато девиацията има антисоциален характер (педофилия, маниакален ексхибиционизъм, садизъм със склонност към изнасилване).
На пациента се инжектират неколкократно средства за повръщане и успоредно с това му се показват снимки или му се разказват истории, които възбуждат неговите абнормни желания. От такова съчетание могат да се образуват условни рефлекси, които да направят перверзните действия и обекти неприятни и накрая да престанат да привличат. Подобни действия се постигат от хипнотични сеанси, в които посредством нагледни картинни внушения на пациента се внушава отвращение от абнормните и наслада от нормалните сексуални цели. Ако всичко е напразно, пациентът не показва траен интерес към лечението; ако сам не работи достатъчно върху себе си, той трябва да бъде насочен към самозадоволяване, щом поривът започне да става непреодолим. Може да му се препоръча брачно съвокупление с помощта на неговата отклонена фантазия. Това е все още по-добре, отколкото да обременява други хора, като реализира абнормните си склонности.
Ако всяко лечение е безрезултатно, а девиацията води до криминални рецидиви или най-малкото стига толкова далеч, че що-годе уравновесен живот в обществото става невъзможен, тогава може да се пристъпи към прилагане на антиандрогени. Тези хормонални препарати съществуват от няколко години и могат да задушават дозирано влечението така, че да изчезнат отклонените желания. Трябва да предпазим обаче от прилагането с лека ръка на тези препарати, например за овладяването на мастурбация или на повишено либидо. Те не нормализират посоката на влечението, само го намаляват; при високи дози потентността
