на масата взривното устройство. Моника, която Джордж наричаше Хайди, стоеше права от другата страна на масата над ярката триъгълна светлина на работната лампа, със скрито в сянка лице.
— Дотук всичко ясно ли е, Джон? — попита Джордж на английски с испански акцент и погледна Били. В групата Били се казваше Джон. В присъствието на други членове на групата Моника също му казваше Джон. На него всичко това му напомняше за въображаемите тайни общества, на които играеха като малки деца в двора на началното училище в Гринич Вилидж. Но Джордж не беше малко момченце, а Моника не беше малко момиченце. Само да се засмея и ще ме убият, помисли си той.
Били познаваше още двама съучастници на Джордж и Моника-Хайди, но тях ги нямаше този следобед в малката стаичка в един от крайните квартали на Брюксел, където Джордж правеше бомбата. От някои намеци на Джордж Били бе разбрал, че и в други европейски градове са създадени подобни групи, но засега нямаше представа точно къде и с какво се занимават.
Заради собствената си безопасност не държеше да знае повече, отколкото му казваха, но все пак му беше неприятно, че продължават да се отнасят към него като към непроверен и незаслужаващ доверие външен човек, макар на два пъти да им бе осигурявал камион от гаража и дори лично го бе закарал в Амстердам през нощта, когато Джордж осъществи там акцията в испанската туристическа агенция. Не знаеше какви други акции са дело на Джордж и Моника, но вестниците съобщаваха за експлозии в един клон на американска банка в Брюксел и в представителството на Олимпик еъруейс. Ако Моника и младежът, когото наричаха Джордж, имаха пръст във всичко това, значи Моника бе удържала на обещанието си — жертви нямаше нито в Амстердам, нито в Брюксел.
— Смяташ ли, че можеш да го направиш сам, ако се наложи? — попита Джордж.
— Мисля, че да.
— Добре — каза Джордж. Той винаги говореше тихо и се движеше предпазливо. Беше мургав, дребен, с кротки тъжни очи и изглеждаше напълно безопасен. И Били, като застанеше пред огледалото, смяташе, че изглежда напълно безопасен.
За Моника с нейната рошава коса и очи, от които изскачаха искри, когато се ядосаше, не можеше да се каже същото. Но той живееше с Моника, тя му бе взела страха и той я обичаше все повече и повече. И тя поиска от него да остане на свръхсрочна служба. Когато Били отговори, че не може да издържа повече в армията, тя побесня и заяви, че това е заповед, а не предложение и че ще се изнесе от апартамента, ако той не направи каквото тя му казва.
— Следващия път ще го направиш сам, за да се упражниш — каза Джордж и продължи заниманието си, местейки внимателно жичките с нежните си малки ръце. Нито той, нито Моника бяха казали на Били къде, кога или с каква цел ще използват бомбата, а Били вече знаеше, че е безсмислено да им задава въпроси.
— Готово. Всичко е наред — каза Джордж и се изправи. Малкото пластмасово устройство с часовников механизъм и детонатор лежеше невинно на масата под силната светлина. — Приключихме с урока за днес. Сега тръгвай, Джон. Хайди ще остане още малко тук. Иди пеша да автобуса. Вземи го в посока,
— Добре, Джордж — отговори Били. Рядко си разменяше повече думи с младежа. — Ще се видим ли за вечеря? — попита той Моника.
— Зависи от Джордж — отговори тя.
— Джордж? — обърна се Били към него.
— Не забравяй, че трябва да останеш най-малко десет минути в хотел „Амиго“ — каза Джордж.
— Добре, Джордж — отвърна Били.
Седнал в автобуса, който го отвеждаше в посока, обратна на дома му, заобиколен от жени, които се прибираха вкъщи да приготвят вечерята, след като бяха напазарували, от деца, които се връщаха от училище, и от възрастни мъже, които четяха вечерния вестник, той вътрешно се разсмя. Ако можеха да се досетят какво е правил досега този дребен, приятен американец с хубав тъмен костюм… в една от крайните улички на техния град… Докато наблюдаваше как Джордж прави бомбата, Били усети, че го обхваща силна възбуда, но не допусна Джордж и Моника да разберат това. Сега обаче, успокоен в клатушкащия се автобус, си даде сметка, че всъщност е изпитал удоволствие. Същото странно усещане, обзело го в деня, когато бързо се отдалечаваше от туристическата агенция в Амстердам, а на шест пресечки зад него тъмният град бе разтърсен от експлозия.
За разлика от Моника той не вярваше, че системата се руши и че наслуки хвърлените бомби тук и там ще я срутят, но поне не се чувстваше вече като дребно, лесно заменимо винтче в цялата тази гадна нечовешка машина. Действията му бяха обект на внимание, важни хора се опитваха да разберат кой е той, какво е наумил да прави и къде ще действа следващия път. Презрението, с което го гледаха другарите му по оръжие, заради това, че е любимец на Полковника, сега само го разсмиваше и беше доказателство единствено за иронията на съдбата, тъй като те нямаха представа какво всъщност представлява той. А и Моника трябваше да признае, че не е била права, когато каза, че нищо не струва. Накрая, мислеше си Били, ще ми дадат оръжие и ще ми заповядат да убивам. И аз ще го направя. А на другия ден ще прочета вестниците и ще отида кротко на работа, тайно преливащ от радост. Не вярваше, че Моника, Джордж и техните илюзорни съучастници ще постигнат някога илюзорните си цели. Но това няма значение. Той вече не беше оставен на произвола на съдбата, не беше потопен в дребнавото всекидневие на военнослужещите, които, за да си изкарат хляба, трябва само да повтарят „Да, сър“ и „Разбира се, сър“. Сега това всекидневие зависеше от него, той решаваше какво ще стане, той беше горящият фитил, който никой не можеше току-така да подмине.
Докато автобусът се клатушкаше, Били броеше пресечките. Слезе на осмата. Закрачи бързо под ситния дъждец и като се усмихваше леко на минувачите, стигна до третата пресечка, както му бе наредил Джордж. Точно на ъгъла имаше такси, сякаш поръчано специално за него. Намести се удобно на задната седалка и пристигна в хотел „Амиго“.
Тъкмо си допиваше бирата в тъмния малък бар, където освен него имаше само двама руси мъже, увлечени в разговор на една маса в ъгъла, когато влезе Моника.
Тя кацна на бара до него и каза на бармана:
— Една водка с лед.
— Джордж ли ти нареди да дойдеш? — попита Били.
— Дойдох, защото ми се полага да водя и частен живот — каза тя.
— Моника или Хайди си сега? — прошепна той.
— Млъкни.
— Говориш за частен живот, но не е така. Изпратена си тук, за да видиш дали спазвам инструкциите — додаде той.
— Тук всички разбират английски — прошепна тя. — Говори за времето.
— Времето — повтори той. — Ами беше доста топло този следобед, нали?
— Доста топло — отвърна тя и се усмихна на бармана, който сложи водката пред нея.
Били държеше чашата си с останалата на дъното бира.
— Какво ще направиш, ако ме отзоват в Америка? — попита той.
Моника го погледна рязко:
— Местят ли те? Да не би да криеш нещо от мен?
— Не — отвърна той. — Само че Полковника започва да се изнервя. Много отдавна вече е тук. В армията никога не знаеш…
— Използвай си връзките. Уреди нещо за Германия — каза тя.
— Не е толкова лесно — отвърна той.
— Може да се уреди — отсече тя. — Знаеш това не по-зле от мен.
— Но ти все пак не отговори на въпроса ми — каза той. — Какво ще направиш?
— Ще зависи — сви тя рамене.
— От какво?
— От много неща. Къде ще те изпратят. Каква ще ти бъде работата. Къде ще има нужда от мен.