— Любовта включваш ли я в този списък?
— Никога не я включвам.
— Който задава глупави въпроси, получава глупави отговори — засмя се Били.
— Приоритети, Джон — каза тя, наблягайки иронично на „Джон“. — Никога не бива да забравяме приоритетите, нали така?
— Никога — отвърна той и си поръча още една бира. — Има вероятност другата седмица да отида в Париж.
— Само вероятност? Или е сигурно? — изгледа го рязко тя.
— Почти сигурно. Полковника смята, че трябва да отиде, и ще издаде заповед да го придружа.
— Трябва да се научиш да не ми съобщаваш подобни неща в последния момент — каза тя.
— Разбрах едва тази сутрин — защити се той.
— Веднага щом разбереш нещо със сигурност, съобщи ми. Ясно ли е?
— О, господи, спри да се държиш като ротен командир — ядоса се той.
Тя се направи, че не го е чула, и продължи:
— Не ти говоря празни приказки. Другата седмица трябва да се занесе един пакет в Париж. Как ще пътуваш? С пътнически самолет ли?
— Не. С военен. Ще има някаква церемония във Версай и изпращат почетна стража.
— О, добре — зарадва се тя.
— Какво ще има в пакета?
— Когато му дойде времето, ще разбереш — отвърна тя.
Той въздъхна и отпи половината бира, а после каза:
— Винаги съм имал слабост към хубави, прями и невинни момичета.
— Ще се опитам да ти намеря такова момиче… в близките пет-шест години — усмихна се тя.
Той мрачно кимна. В ъгъла двамата руси мъже говореха високо, сякаш се караха.
— Онези двамата на еврейски ли говорят? — попита той.
Тя се заслуша и каза:
— На финландски.
— Близки ли са еврейският и финландският?
— Не — засмя се тя и го целуна по бузата. Явно бе решила да бъде Моника, а не Хайди.
— Значи работното време свърши — каза той.
— За днес.
— За днес — повтори Били и допи бирата си. — Знаеш ли какво ми се иска да направя?
— Какво?
— Да отида вкъщи и да се любя с теб.
— О, господи, що за войнишки приказки — възмути се тя с престорено благоприличие.
— Днешните занимания ми подействаха възбуждащо — каза той.
— На мене също — прошепна тя и се засмя. — Хайде плащай и да тръгваме.
Докато стигнаха улицата, на която живееха, стана тъмно. Спряха на ъгъла да видят дали някой не ги следи. Доколкото можеха да преценят, никой не ги следеше. Тръгнаха бавно по отсрещния тротоар към къщата на Били. Пред сградата стоеше мъж и пушеше цигара. Продължаваше да ръми и мъжът бе нахлупил шапката си ниско на челото. Тъй като нямаше достатъчно светлина, не можеха да преценят виждали ли са друг път този човек.
— Продължавай да вървиш — каза тихо Моника.
Минаха покрай къщата, свиха зад ъгъла и влязоха в едно кафене. Били искаше да изпие още една бира, но Моника поръча две кафета.
Когато се върнаха след петнайсет минути от другата страна на улицата, мъжът все още беше там и пушеше.
— Ти продължавай да вървиш — каза Моника. — Аз ще мина покрай него и ще се кача горе. Върни се след пет минути. Ако всичко е наред, ще запаля лампата в предната стая, което ще означава, че можеш да се качиш.
Били кимна, целуна я по бузата, все едно че си казваха довиждане, и се запъти към ъгъла. Като стигна до края на улицата, се обърна. Рисковете на професията, помисли си той. Вечното подозрение. Мъжът още стоеше там, но Моника бе изчезнала Били сви зад ъгъла, влезе в кафенето и си поръча бирата, която Моника не му бе позволила да изпие. Когато излезе от кафенето, закрачи бързо по улицата. Видя, че лампата в предната стая свети. Продължи да върви с наведена глава по тротоара, на който стоеше мъжът, после пое по стълбите, изваждайки ключовете си, тогава човекът извика:
— Здравей, Били.
— Божичко, татко! — каза Били в изненадата си изпусна ключовете и двамата с Уилям Абът за малко не си удариха главите, като едновременно се наведоха да ги вземат. И едновременно се засмяха. Бащата подаде ключовете на сина си. После се прегърнаха. Били забеляза, че миризмата на джин, с която свързваше баща си от ранно детство, отсъстваше.
— Влизай — каза той. — Откога чакаш?
— От два часа.
— Сигурно си съвсем мокър.
— Няма значение — отговори Абът. — Използвах времето за размишления.
— Хайде да се качим горе — каза Били и отвори вратата. — Но… няма да сме сами, татко. Ще бъдем с една дама — добави той и пое по стълбите.
— Тогава ще внимавам какво приказвам — каза Абът.
Били отключи вратата и двамата влязоха в малкото антре. Били помогна на баща си да съблече мокрото палто. Когато Абът свали шапката си, той видя, че косата на баща му е металносива, а лицето му — подпухнало и жълтеникаво. Спомни си една снимка на баща си в униформа на капитан Бил е красив млад мъж, мургав, усмихнат, с черна коса и весели очи. Но вече не беше красив. Тялото, някога изправено и стройно, сега беше отпуснато под вехтия костюм, а около колана се очертаваше малко шкембе. Няма да допусна да изглеждам така на неговите години, помисли си Били и въведе баща си във всекидневната.
Моника беше там, в малката разхвърляна всекидневна. Тя не си губеше времето с домакинска работа. Когато двамата влязоха, тя стана от креслото, където четеше.
— Моника, това е баща ми — представи го Били.
Моника се усмихна и очите й приветливо светнаха. Разполага с огромен запас от настроения, помисли си Били, докато Моника се здрависваше с Абът.
— Добре дошли, сър — поздрави тя.
— Видях ви, когато влязохте. Погледнахте ме много особено — каза Абът.
— Моника винаги гледа особено мъжете. Сядай, сядай. Мога ли да ти предложа нещо за пиене? — попита Били.
— Това ще бъде възнаграждение за голямото чакане. — Абът потри ръце и потрепера.
— Ще донеса чаши и лед — каза Моника и отиде в кухнята.
Абът огледа одобрително стаята.
— Уютно е тук. Изглежда, в армията си намерил дом, Били.
— Може и така да се каже.
— Временно или постоянно? — посочи с глава Абът към кухнята.
— Временно постоянно — отвърна Били.
Абът се засмя. Смехът му прозвуча по младежки в контраст с металносивата коса и подпухналото лице.
— Историята на рода Абът — каза той.
— Какво те води в Брюксел, татко?
— Една проучвателна мисия — отговори Абът и погледна замислено Били. — Мисля, че можем да поговорим за това по-късно.
— Разбира се.
— С какво се занимава младата дама?
