— Преводачка е в НАТО — каза Били. Не се чувстваше длъжен да съобщи на баща си, че Моника подготвя унищожаването на капиталистическата система и сигурно е допринесла за неотдавнашното убийство на един съдия в Хамбург.
Моника се върна с три чаши, лед и бутилка скоч. Били видя, че баща му жадно погледна бутилката.
— На мен съвсем малко, моля — каза Абът. — След пътуването и след цял ден обикаляне из Брюксел имам чувството, че не съм спал от седмици.
Били видя, че ръката на баща му леко потрепери, като пое чашата от Моника. Стана му жал за този дребничък човек, смалил се физически, загубил някогашната си увереност.
— За бащите и синовете — вдигна чашата си Абът и се усмихна някак криво. Разклати леда на дъното, но не отпи. — От колко години не сме се виждали?
— Шест, седем… — каза Били.
— Толкова време, а? Ще спестя и на двама ви клишетата. — Той отпи и въздъхна дълбоко и облекчено. — Възмъжал си, Били. Изглеждаш в добра форма.
— Играя много тенис.
— Отлично. За съжаление трябва да кажа, че аз изоставих тениса напоследък. — И отново отпи от чашата. — Което е грешка. Човек прави грешки веднъж на шест-седем години. Коя от коя по-ужасни. — Той се взря в Били, присвивайки очи като човек, който си е изгубил очилата. — Променил си се. Естествено. Станал си по-зрял, както се казва. Лицето ти е добило волеви израз. Много привлекателно, нали, Моника?
— Средно привлекателно — засмя се Моника.
— Били беше хубаво дете — продължи Абът. — Но прекалено сериозно. Трябваше да донеса някои бебешки снимки. Когато се опознаем по-добре, ще ви накарам тайничко да ми кажете какво говори за баща си. От чисто любопитство. Бащите винаги се тревожат, че синовете им не ги ценят достатъчно. Терзанията на бащинството — би могло да се каже и така.
— Били винаги говори с обич за вас — отбеляза Моника.
— Много предано от ваша страна — каза Абът. — Както вече заявих, възможностите да недооцениш някого са безкрайни. — Той отново отпи от уискито. — Ако правилно съм разбрал, Моника, вие държите на сина ми.
— Бих казала, да — отговори предпазливо Моника. Били разбра, че баща му не й е направил добро впечатление.
— Тогава сигурно ви е казал, че смята да остане на свръхсрочна служба. — Абът отново разклати чашата си.
— Казал ми е.
О, ето какво го води в Брюксел, помисли си Били.
— Американската армия е благородна и необходима институция — започна Абът. — Ако паметта не ме лъже, аз също съм служил веднъж в нея. Вие одобрявате ли оставането му на свръхсрочна служба в тази необходима и благородна институция?
— Това си е негова работа — отговори спокойно Моника. — Сигурна съм, че си има причини.
— Ако мога да проявя любопитство, Моника, искам да кажа, използвайки правото си на баща, който се интересува какви приятели си избира синът му — надявам се, не се засягате…
— Разбира се, че не, мистър Абът — отвърна Моника. — Били знае всичко за мен, нали, Били?
— Знам твърде много — засмя се Били, смутен от насоката, която вземаше разговорът.
— Както казах, ако мога да проявя любопитство… долавям съвсем лек акцент. Бихте ли ми казали откъде сте. Къде сте родена?
— В Германия. По-точно в Мюнхен — отговори тя.
— Аа, Мюнхен — кимна Абът. — Бях веднъж в един самолет, който бомбардираше Мюнхен. Щастлив съм, че бидейки твърде млада, не сте били в прекрасния Мюнхен в този момент. Това беше в началото на четирийсет и пета.
— Аз съм родена през четирийсет и четвърта.
— Моите извинения — каза Абът.
— Нямам никакви спомени — отвърна рязко Моника.
— Колко е прекрасно да можеш да кажеш: „Нямам никакви спомени“.
— Татко, войната е свършила — намеси се Били.
— Така разправят всички. Сигурно е вярно — Абът отпи бавно от уискито.
— Били, надявам се, че ти и очарователният ти баща ще ме извините — каза Моника, като остави чашата си недопита. — Налага се да изляза. Трябва да се видя с едни хора…
Абът галантно се изправи, но движенията му бяха някак сковани като на възрастен човек, страдащ от ревматизъм, който с мъка става от леглото сутрин.
— Надявам се, че ще имаме удоволствието да вечеряме заедно, мила моя.
— Страхувам се, че не, мистър Абът. Имам ангажимент за вечеря.
— Може би друг път…
— Разбира се — каза Моника.
Били излезе с нея в антрето и й помогна да си облече шлифера. Тя метна един шал над чорлавата си коса.
— Ще те видя ли по-късно? — прошепна той.
— Сигурно не — отговори тя. — Не се оставяй баща ти да те разубеди за каквото и да е. Сигурна съм, че знаеш защо е дошъл.
— Предполагам. Не се тревожи — тихо каза той. — И се върни тази вечер. Няма значение по кое време. Обещавам ти да бъда все още любовно настроен.
Тя тихичко се изсмя, целуна го по бузата и излезе. Той въздъхна беззвучно и със застинала усмивка на лицето се върна във всекидневната.
— Интересно момиче — констатира Абът. Ръката му вече не трепереше, докато си наливаше газирана вода в чашата. — Реши ли си изобщо косата?
— Тя не обръща внимание на тези неща — отговори Били.
— Така си и мислех — каза Абът, като отново седна в креслото. — Не ми вдъхва доверие.
— О, стига, татко — каза Били. — От десет минути я познаваш. Защо? Защото е германка ли?
— Съвсем не. Познавам много симпатични германци — възрази Абът. — Е, това не е вярно, но в такива случаи се говори така. Истината е, че не познавам
— Е, да, но
— Сигурно — отвърна Абът и изгледа Били, сякаш го преценяваше. — Ти си дребен — жалко, че в това отношение приличаш на мен, а не на майка си, — но с тези хубави очи и маниери сигурно будиш нежни чувства у много жени.
— Повечето дами успяват да прикриват чувствата си в мое присъствие — отговори Били.
— Възхищавам се на скромността ти — засмя се Абът. — На твоите години аз не бях толкова скромен. Имаш ли вести от майка си?
— Да. Писа ми, след като си й казал, че искам да остана на свръхсрочна служба. Не знаех, че поддържате толкова тесни връзки.
— Ти си неин и мой син — напомни му Абът със сериозно лице. — И двамата не забравяме това, макар че успяваме да забравим много други неща. — Той отпи голяма глътка уиски.
— Татко, моля те, не се напивай тази вечер.
Абът загледа замислено чашата в ръката си и внезапно я захвърли срещу малката тухлена камина. Чашата се разби, а уискито остави тъмно петно в огнището. За миг настъпи мълчание Били чу шумното и неравномерно дишане на баща си.
— Съжалявам, Били — каза Абът. — Не се ядосвам на думите ти. Напротив. Точно обратното. Ти говориш като грижовен и добре възпитан син. Трогнат съм от интереса, който проявяваш към здравето ми. Ядосвам се на себе си — горчиво поясни той. — Синът ми е на път да направи огромна и може би
