магазин. И в квартал, който по нищо не се отличаваше от стария квартал в Порт Филип. Ако някой беше видял Рудолф в елегантната му стая в хотел „Уоруик“ и го беше чул как приказва, ще си каже, че брат му е пълен с пари. Дори и да е така, той явно не ги харчи за наеми и квартири.
Може би само старата живее в тази дупка, а той си има скъпо жилище на друго място в града. Този негодник е способен на такова нещо.
Томас влезе в мръсния вход, видя името „Джордах“, написано до един звънец, и позвъни. Почака, но никой не му отговори. Когато се обади на майка си и й каза, че днес ще я посети, тя му потвърди, че ще си бъде в къщи. Той не можеше да дойде в неделя, защото, като разбра намеренията му, Тереза се разплака. Неделя бил неин ден, нямало да се лишава от него заради някаква си стара вещица, която не изпратила дори картичка, когато се родил внукът й. Затова оставиха детето при една от сестрите на Тереза в Бронкс, отидоха на кино на Бродуей и след това вечеряха в „Тутс Шорс“, където един спортен журналист позна Томас — това напълно подобри настроението на Тереза и в края на краищата оправда похарчените двадесет долара в ресторанта.
Томас натисна отново звънеца. Отвътре не се чуваше нищо. Може би, помисли Томас ядосан, Рудолф се е обадил в последния момент и е извикал майка си в Ню Йорк, за да му лъсне обувките или да свърши нещо друго, и тя е хукнала, преизпълнена от щастие.
Понечи да си тръгне, почти доволен, че няма да я види. В края на краищата тази среща не го изпълваше с ентусиазъм. Забравените майки по-добре да си останат забравени. Точно излизаше от входа, когато домофонният звънец забръмча. Върна се и се качи по стълбите.
Тя стоеше пред отворената врата на първата площадка и изглеждаше като стогодишна бабичка. Когато пристъпи към него, той разбра защо се е наложило да чака толкова дълго. Сигурно са й трябвали пет минути, за да стигне до вратата. Тя вече плачеше и беше протегнала ръце да го прегърне.
— Синко, синко — плачеше тя и го прегръщаше с тънките си като вейки ръце, — Мислех, че никога вече няма да те видя.
Миришеше силно на одеколон. Той я целуна нежно по мократа буза, без да може да разбере какво точно изпитва в този момент.
Опирайки се на ръката му, тя го поведе навътре. Гостната беше тясна, тъмна и Томас позна мебелите от апартамента на Вандерхоф Стрийт. Още тогава те бяха стари и износени, а сега изглеждаха направо като развалини. През отворената врата той видя, че в съседната стая има бюро, единично легло и много книги.
Щом може да купува толкова книги, значи, може да си позволи да смени мебелите.
— Седни, седни — подкани го тя развълнувано и го поведе към единственото протрито кресло. — Какъв прекрасен ден. — Тънкият й глас беше станал писклив от дългогодишния навик да се оплаква. Краката й бяха отекли и обезформени; носеше широки, меки ортопедични обувки, също като инвалид. Движеше се така, сякаш беше окуцяла много отдавна при катастрофа. — Ти изглеждаш великолепно. Направо великолепно. — Той си спомни тези думи. Бяха от „Отнесени от вихъра“. — Аз се страхувах, че моят малък син ще бъде целият в белези и рани, а ти си станал много красив. Приличаш на моя род, има нещо ирландско в теб, това е ясно. Не си като другите двама. — Тя пристъпваше бавно и тромаво до него. Той седна сковано в креслото. Беше облечена с рокля на цветя, която висеше на слабото й тяло. Подутите й крака се подаваха под полата като чуждо тяло, сякаш не бяха нейни. — Какъв хубав сив костюм. — Тя го докосна по ръкава. — Костюм на джентълмен. А аз се боях, че още ходиш с пуловери — засмя се майка му весело; сега тя виждаше детството му в романтична светлина. — О, знаех си аз, че съдбата не може да бъде толкова жестока и няма да допусне да не видя детето си още веднъж, преди да умра. Сега покажи ми моя внук. Нали имаш негова снимка. Сигурна съм, че я носиш в портфейла си като всеки горд баща.
Томас извади снимката на детето си.
— Как се казва? — попита майка му.
— Уесли — отговори Томас.
— Уесли Пийз — каза майка му. — Хубаво име.
Томас смяташе, че няма смисъл да й припомня, че името на детето му е Уесли Джордах, нито да й разправя как цяла седмица се бе мъчил да убеди Тереза, че синът им не трябва да носи толкова претенциозно име. Но Тереза плака, настоява и накрая той отстъпи.
Майка му гледаше снимката и очите й се навлажниха. Тя я целуна.
— Мъничко красиво момченце — каза тя.
Томас не си спомняше майка му да го е целувала като дете.
— Трябва да ме заведеш да го видя — продължи тя.
— Разбира се.
— Но трябва да е по-скоро.
— Щом се върна от Англия — каза той.
— От Англия! Още не сме се видели както трябва, и ти вече заминаваш за другия край на света!
— Отивам само за две седмици.
— Сигурно печелиш много добре, щом можеш да си позволиш такова пътуване.
— Отивам там по работа. — Той съзнателно избягваше думата „бокс“. — Плащат ми пътя. — Не му се искаше тя да остава с впечатлението, че той е богат, което съвсем не отговаряше на истината. Освен това винаги е по-добре да минаваш за беден пред роднините си. Достатъчно е, че жена му прибира и последния цент, който занесе в къщи.
— Надявам се, че си пестиш парите — каза тя. — При твоята професия…
— Разбира се — прекъсна я той. — Не се тревожи за мен. — И като огледа стаята, добави: — Гледам, че и Руди много пести.
— О! — отвърна тя. — Жилището не е много представително, нали? Но не мога да се оплача. Руди плаща на една жена, която идва всеки ден да чисти и да пазарува, защото на мен ми е трудно да изкачвам стълбите. Освен това той търси по-широка квартира. Някъде на партер, където няма стълби, за да ми е по- лесно. Той не говори с мен много за работата си, но миналия месец във вестника имаше една статия за него; там пишеше, че е един от най-предприемчивите млади бизнесмени в града, така че сигурно печели добре. Но е прав, че пести. Трагедията на нашето семейство бяха всъщност парите. Заради тях и аз остарях без време. — Тя въздъхна от жал към себе си. — Баща ти беше болен на тази тема. За да получа десет долара от него за ежедневни нужди, трябваше всеки път да вдигам скандал. Като отидеш в Англия, опитай се тайно да разбереш дали някой не го е виждал там. Този човек е способен да отиде къде ли не. В края на краищата роден е в Европа и напълно естествено би било точно там да се укрива.
Съвсем се е побъркала, помисли си Томас. Горката. Руди не го беше подготвил за това.
— Ще се поинтересувам, като отида — каза той.
— Добър си ти. Винаги съм знаела, че по душа си добър, но попадна в лоша среда. Ако имах време да се грижа като истинска майка за децата си, можех да те спася от много неприятности. Ти трябва да бъдеш строг със сина си. Да го обичаш, но да го възпитаваш строго. Жена ти добра майка ли е?
— Добра е — отговори той. Предпочиташе да не приказва за Тереза. Погледна часовника си. Разговорът и тъмният апартамент му действуваха подтискащо. — Виж какво, сега е почти един часът. Искаш ли да те заведа на обяд? Аз съм с кола.
— На обяд? В ресторант? О, но това е прекрасно — каза тя, зарадвана като дете. — Моят силен, пораснал син ще заведе старата си майка на обяд.
— Ще отидем в най-хубавия ресторант — обеща той.
Връщайки се късно следобед към Ню Йорк с колата на Шулци, Томас си припомни изминалия ден, като се питаше дали ще отиде да види майка си втори път.
Представата за майка му от юношеските му години като мърмореща, вечно недоволна, строга жена, фанатично привързана към единия син за сметка на другия, сега се промени; майка му беше станала безобидна, жалка старица, тъжна и самотна, доволна и от най-малкия знак на внимание, жадна за обич.
Преди да обядват, той й поръча един коктейл и тя, леко замаяна, се засмя: „Ах, колко палава се чувствувам.“ След това Томас я разходи из града и се изненада, като разбра, че той в същност й е непознат. Тя беше живяла тук години наред, без да види нищо, включително и университета, който синът й беше
