— Да.
— Двамата ли ще заведете Били в училището?
— Да.
— Сигурно така трябва — каза Колин безучастно. — На такива важни събития в живота на младежите трябва да присъствуват и двамата родители. — Той отмести очи от нея и се загледа в минаващите край тях пътници. — Всеки път, като видя рекламите на авиокомпаниите със снимки на усмихнати хора, които се качват по стълбичката на самолета, си давам сметка в какво лицемерно общество живеем. Никой не е спокоен, когато трябва да пътува със самолет. Ще спиш ли тази вечер с бившия си съпруг?
— Колин!
— Има и такива жени. Разводът може да послужи и като възбудител на половото желание.
— Върви по дяволите — каза тя и понечи да тръгне към изхода.
Но Колин я задържа, като я хвана здраво за ръката.
— Извинявай. Аз съм жесток, мнителен, подозрителен, злопаметен човек. — Усмихна се тъжно и умолително и добави: — Само за едно нещо искам да те помоля — не говори с Уили за мен.
— Няма. — Тя се обърна с лице към него, защото вече му беше простила.
Той нежно я целуна. По радиоуредбата приканваха за последен път пътниците да заемат местата си в самолета.
— Ще се видим в Ню Йорк след две седмици — каза Колин. — И недей да ходиш на никакви забавления, докато не дойда.
— Не се безпокой — отвърна тя и докосна с устни бузата му; той рязко се обърна и закрачи, а тя тайно в себе си се засмя, като го гледаше как върви — сякаш му предстои среща с опасен противник, от която е решил да излезе победител.
Гретхен го погледа още малко и после тръгна към самолета.
Въпреки че беше взел хапче, когато наближиха Андълуайлд и се приготвиха за кацане, Били повърна. По лицето му се бе изписал виновен израз, по челото му изби пот, а раменете му конвулсивно потръпваха. Гретхен го галеше безпомощно по врата и макар да знаеше, че няма нищо сериозно, се измъчваше, че в такива моменти не може да направи нищо, за да облекчи страданието на сина си. Колко глупаво разсъждават майките понякога.
Като спря да повръща, Били затвори внимателно плика и отиде в тоалетната, за да го хвърли и да си изплакне устата. Когато се върна, беше още блед. Беше избърсал потта от лицето си и изглеждаше спокоен, но щом седна до Гретхен, разочаровано каза: „Какво бебе съм, дявол да го вземе.“
Уили стоеше сред малката група посрещачи, които чакаха пътниците от Лос Анжелос; носеше черни очила. Беше облачно и влажно и още преди да стигне до него и да го поздрави, Гретхен разбра, че той е пил предната вечер и сега е сложил черните очила, за да скрие от нея и от сина си кръвясалите си очи. Поне една вечер, каза си тя, щом му предстои да посрещне сина си, когото от месеци не е виждал, можеше да остане трезвен. Но подтисна раздразнението си. В присъствието на детето разведените родители трябва да се държат дружелюбно и спокойно. В такива случаи лицемерието е задължително изискване.
Били видя баща си и като изпревари другите пътници, забърза към него. Прегърна го и го целуна по бузата. Гретхен нарочно изостана, за да не им пречи. Застанали един до друг, баща и син много си приличаха. Макар че Били беше по-висок от баща си и по-хубав, кръвното родство между двамата беше съвсем очевидно. В този момент тя изпита старото чувство на яд, че външно детето й по нищо не приличаше на нея.
Когато Гретхен се приближи към тях, Уили се усмихваше радостно (а може би глуповато?), доволен от проявата на обич от страна на сина си. Без да сваля ръка от рамото на Били, той каза на Гретхен: „Здравей, мила“ и се наведе да я целуне по бузата. Две еднакви целувки в един ден от двете страни на континента, едната на сбогуване, другата за посрещане. По време на развода Уили се беше държал прекрасно и не беше предявил никакви претенции към Били, затова сега тя преглътна обръщението „мила“ и вялата целувка. Не каза нищо за черните очила, нито за миризмата на алкохол, лъхаща от Уили. Той беше облечен прилично и строго, както подобава на един баща, който ще представи сина си на директора на едно добро училище в Нова Англия. Утре, когато тръгнат за училището, трябва по някакъв начин да го удържи да не пие.
Тя седеше сама в малката всекидневна на апартамента в хотела; през прозорците се виждаха вечерните светлини на Ню Йорк, от широките улици долиташе познатият тътен на големия оживен град. Тя беше очаквала съвсем наивно, че Били ще остане при нея тази нощ, но по пътя от летището, във взетата под наем кола, Уили беше казал на Били:
— Надявам се, че няма да имаш нищо против да спиш на канапето. Разполагам само с една стая, но имам канапе. Няколко от пружините му са скъсани, но смятам, че за човек на твоята възраст това няма значение.
— Разбира се — каза Били и гласът му прозвуча съвсем искрено. Дори не се беше обърнал към майка си, за да разбере какво мисли тя. Но и да беше я погледнал, какво можеше да му каже?
Когато Уили я попита къде е отседнала и тя му каза, че има запазен апартамент в „Алгонкуин“, той вдигна подигравателно вежди.
— Колин го харесва — добави Гретхен, сякаш се оправдаваше. — Близо е до театрите и може да пести време, защото ходи пеша на репетициите.
Уили спря колата пред „Алгонкуин“ и сякаш говорейки сам на себе си, каза:
— Веднъж в този хотел черпих с шампанско едно момиче.
— Обади ми се, моля те, утре сутринта. Веднага щом се събудите. Трябва да бъдем в училището преди обяд — каза Гретхен.
Били седеше на предната седалка и когато майка му слезе от колата и портиерът на хотела пое багажа й, тя не можа да го целуне за довиждане, а само му махна с ръка, пращайки го по този начин да вечеря с баща си и да спи на раздрънканото канапе в единствената стая на Уили.
На регистрацията в хотела й предадоха бележка от Рудолф. Тя беше изпратила телеграма на брат си, в която му съобщаваше, че пристига в Ню Йорк, и го канеше да вечерят заедно. Рудолф пишеше, че не може да се види с нея тази вечер, но ще и се обади на другия ден сутринта.
Тя се качи в апартамента, разопакова багажа си, изкъпа се и се замисли какво да си облече. Накрая си сложи халата, защото не знаеше какво ще прави вечерта. Всички, които познаваше в Ню Йорк, бяха или приятели на Уили, или нейни бивши любовници, или случайни хора, познати на Колин от преди три години, когато дойдоха тук за премиерата на неговата провалила се пиеса — нямаше намерение да се обажда на никого от тях. Много й се искаше да пийне нещо, но не можеше да слезе в бара и да седне да пие сама. Този негодник Рудолф, мислеше си тя, застанала до прозореца, загледана в оживеното движение по Четиридесет и четвърта улица, не може да отдели дори една вечер за сестра си от страх да не изпусне някоя изгодна сделка. Рудолф беше идвал на два пъти в Лос Анжелос по работа и щом останеше свободен, тя го развеждаше по разни места. Ще види той, като дойде следващия път, закани се Гретхен. Каква бележка ще намери в хотела!
Беше готова да вдигне телефона и да се обади на Уили. Все едно, че иска да разбере как се чувствува Били след пътуването, а Уили може и да я покани да вечеря с тях. Тя даже отиде до телефона и протегна ръка към слушалката, но в последния момент се отказа. Никакви женски номера. Синът й заслужава да прекара поне една спокойна вечер с баща си, далеч от ревнивите майчински очи.
Тя закрачи нервно из малката, старомодно мебелирана стая. Колко щастлива беше някога, когато пристигна за първи път в Ню Йорк, колко гостоприемен и привлекателен й се струваше тогава градът. Беше млада, бедна и сама, а той я приюти и тя се движеше свободно и смело из улиците му. Сега, помъдряла, остаряла и забогатяла, тя се чувствуваше като затворник в стаята си. Един съпруг на пет хиляди километра от нея и един син, който се намираше на няколко пресечки от хотела, определяха поведението й. Е, поне може да слезе долу и да вечеря в ресторанта на хотела. Ще бъде поредната самотна дама, седнала на малка масичка пред половин бутилка вино, която се старае да не подслушва разговорите на съседните маси и която постепенно се напива и започва да говори прекалено високо и весело с оберкелнера. Господи, колко досадно е понякога да си жена!
