— Свикнал е за всичко сам да се грижи, нали? — каза Гретхен на Джони, проследявайки с поглед Рудолф, който се запъти бързо към оркестъра, следван неотклонно от мис Прескот.
Оркестърът засвири „Щастливите дни са пак при нас“, а Рудолф се върна, придружен от една млада двойка — много хубаво русо момиче с колосана бяла рокля и леко плешив, плувнал в пот мъж с измачкан летен костюм, който изглеждаше малко по-възрастен от Рудолф. Гретхен беше сигурна, че е виждала някъде този човек; но в момента не можеше да се сети къде точно.
— Това е Вирджиния Колдъруд, Гретхен — каза Рудолф. — Най-малката дъщеря на шефа. Аз съм ти разправял за нея.
— Наистина ли ви е разправял за мен, мисис Бърк? — усмихна се срамежливо мис Колдъруд.
— Нали си спомняш Брадфорд Найт? — попита Рудолф.
— Аз бях у вас в Ню Йорк по случай завършването на колежа и пресуших всичките ви запаси от алкохол — припомни й Брадфорд.
Сега тя позна младежа от Оклахома, който говореше с южняшки акцент и флиртуваше с момичетата в дома й в Гринич Вилидж. Акцентът вече не се усещаше толкова силно, но за съжаление Брадфорд беше започнал да оплешивява. Гретхен се сети, че преди няколко години Рудолф го беше убедил да се върне в Уитби и да стане помощник-управител на магазина. Тя знаеше, че Рудолф го харесва, но като гледаше Брадфорд, не можеше да си обясни защо. Рудолф й беше казал, че въпреки грубоватата си външност той има остър ум и се оправя чудесно с хората, като в същото време спазва всички нареждания.
— Разбира се, че ви помня, Брад — каза Гретхен. — Чувам, че имате неоценими достойнства.
— Карате ме да се изчервявам, госпожо — отговори Найт.
— Всички имаме неоценими достойнства — намеси се Рудолф.
— Не, не всички — каза момичето. То говореше сериозно, без да сваля очи от Рудолф; Гретхен разбра какво се крие зад погледа й.
Всички с изключение на момичето се засмяха. Горката, съжали я Гретхен. По-добре на някой друг да хвърля тези погледи.
— Къде е баща ти? — попита Рудолф. — Искам да го запозная със сестра ми.
— Отиде си в къщи — отговори момичето. — Ядоса се на кмета, защото той говореше само за теб, а не за него.
— Аз съм роден тук и кметът сигурно приписва на себе си тази заслуга — пошегува се Рудолф.
— Освен това му стана неприятно, че тя през цялото време снима тебе. — Вирджиния посочи мис Прескот, която, застанала на няколко метра от тях, правеше снимка на цялата група.
— Това са рисковете на професията — успокои я Джони Хийт. — Ще му мине.
— Вие не познавате баща ми — каза момичето и се обърна към Рудолф: — По-добре му се обади после по телефона да го успокоиш.
— Ще му се обадя, ако имам време — отговори небрежно Рудолф. — След около час ще отидем да пийнем нещо. А вие двамата защо не дойдете с нас?
— На мен не ми позволяват да ходя по барове, нали знаеш? — каза Вирджиния.
— Добре — съгласи се Рудолф. — Тогава ще вечеряме заедно. Брад, ти само наобиколи да видиш дали всичко върви както трябва и ако има нещо, намеси се. Младежта скоро ще започне да танцува. Помоли ги учтиво да се държат прилично.
— Ще им кажа да танцуват менует — отговори Найт. — Хайде, Вирджиния, ела да те черпя безплатно една оранжада като гостенка на баща ти.
Момичето тръгна неохотно след Найт.
— Той явно не е мъжът на нейните мечти — каза Гретхен, щом двамата се отдалечиха.
— Недей да казваш това пред Брад — предупреди я Рудолф. — Той си въобразява, че може да се ожени за нея п да оглави една нова империя.
— Тя не е лоша — каза Гретхен.
— Не е лоша — съгласи се Рудолф. — Особено като се има пред вид, че е дъщеря на шефа.
В този момент към тях се приближи една пълна жена с начервени устни и изрисувани очи; носеше шапка, подобна на тюрбан, и приличаше на героиня от филм от двадесетте години. Тя спря Рудолф и присвивайки кокетно очите и устните си, каза:
— Eh bien, mon cher Rudolph, tu parles francais tojours bien?37 — В отчаяния си стремеж да изглежда като младо момиче тя не съзнаваше колко пискливо говори.
Рудолф се поклони учтиво и веднага влезе в стила на дамата.
— Bonjour, Madmoiselle Lenaut — каза той, — je suis tres content de vous voir.38 Разрешете да ви представя сестра ми, мисис Бърк. И моя приятел, мистър Хийт.
— Рудолф беше най-умният ми ученик — каза мис Льоно, кокорейки очи. — Бях сигурна, че ще се издигне в живота. Това беше ясно от самото начало.
— Много сте любезна — отговори Рудолф. Като отминаха жената, той се засмя. — Едно време, когато бях ученик, и пишех любовни писма, но никога не й ги изпращах. Веднъж татко я нарече френска курва и я удари през лицето.
— Никога не съм чувала тази история — каза Гретхен.
— Има още много истории, които не си чувала.
— Някоя вечер трябва да седнеш и да ми разкажеш историята на семейство Джордах — каза Гретхен.
— Някоя вечер — повтори Рудолф.
— Сигурно си много доволен, че се връщаш в родния град точно на този ден — каза Джони.
Рудолф се замисли за миг и после презрително отвърна:
— Това е съвсем друг град. Хайде да отидем да разгледаме стоките.
Той ги поведе из магазините. Както се беше изразил веднъж Колин, Гретхен нямаше нормално отношение към материалните блага и чудовищното натрупване на стоки, безумното количество вещи, които американските фабрики бълваха, я натъжаваше.
Всичко или почти всичко, което Гретхен смяташе, че е най-подтискащо в съвременния свят, беше струпано в този хитро замислен конгломерат от бели сгради; и собственият й брат, когото обичаше и който с престорена скромност оглеждаше тази бетонна веществена проява на умението и ловкостта си, беше нейният създател. Когато един ден й разкаже историята па семейство Джордах, тя ще запази една глава за себе си.
След като ги разведе из магазините, Рудолф им показа театъра. Тази вечер някаква трупа от Ню-Йорк щеше да представи една комедия и когато влязоха в залата артистите репетираха. Тук явно старият Колдъруд не беше успял да наложи вкуса си. Пастелнорозовите тапети и тъмночервените плюшени столове смекчаваха строгата вътрешна архитектура на сградата; като гледаше сложната осветителна апаратура, Гретхен разбра, че за обзавеждането на театъра не са били пестени средства. За първи път от толкова години тя изпита съжаление, че се е отказала от актьорската професия.
— Прекрасно е, Руди — призна тя.
— Трябваше да ти покажа поне едно нещо, което да заслужи одобрението ти — каза тихо той.
Тя го докосна по ръката, молейки го да й прости мълчаливото недоволство, с което беше посрещнала всичките му други постижения.
— След време тук ще има шест такива театъра — каза той, — ще си избираме сами пиесите, които ще се поставят в тях, и те ще се играят най-малко по две седмици на всяка сцена. По този начин на всяко представление се осигурява поне тримесечно съществуване и няма да сме зависими от никого. Ако Колин иска някога да постави тук пиеса…
— Сигурна съм, че ще му бъде много приятно да работи при такива условия — каза Гретхен. — Той непрекъснато се оплаква, че театрите на Бродуей са като стари хамбари. Щом дойде в Ню Йорк, ще го доведа тук. Макар че може би няма да бъде много уместно.
— Защо? — попита Рудолф.
— Защото понякога влиза в ужасни разправии с хората, с които работи.
— С мен няма да влезе в разправия — отговори Рудолф уверено. Когато се запознаха с Бърк, двамата изпитаха взаимни симпатии. — Аз се държа почтително и благоговейно пред хората на изкуството. А сега да отидем вече да пийнем нещо.
