Гретхен — обърна се той по име към сестра си, за да покаже на Джийн с кого говори. — Виж какво ще направя — ще отида утре сутринта в училище, ще го заведа на обяд и ще разбера какво става.
— Много ми е неприятно, че те занимавам с това. Но писмото беше толкова… толкова неясно.
— Сигурно няма нищо сериозно. Вероятно е излязъл втори на някое състезание или не си е изкарал изпита по алгебра, или нещо друго от този род. Нали знаеш какви са децата.
— Били не е такъв. Казвам ти, че е много подтиснат. — Тя сякаш всеки момент щеше да се разплаче.
— Ще ти се обадя утре вечер, след като го видя — каза Рудолф. — Ще си бъдеш ли в къщи?
— Да, ще бъда — отговори тя.
Той затвори бавно телефона, продължавайки да мисли за сестра си, която седи сама, чака телефонът да звънне в пустата къща на планинския хълм с изглед към града и към морето и преглежда книжата на покойния си съпруг. Тръсна глава, за да пропъди тези мисли. Ще се погрижи за Гретхен утре. Усмихна се на Джийн, седнала спокойно на един дървен стол с права облегалка. Беше обута с червени вълнени чорапи и мокасини, а лъскавата й коса, гладко сресана и хваната на тила с черна кадифена панделка, падаше свободно на гърба й. Лицето й както винаги беше свежо и румено като на ученичка. Хубавата й стройна фигура се губеше в широкото палто от камилска вълна. Тя беше на двадесет и четири години, но не изглеждаше на повече от шестнайсет. Връщаше се от работа и беше стоварила небрежно чантата с камерите на пода до входната врата.
— Като те гледам, сигурно трябва да ти предложа чаша мляко и някакъв сладкиш — каза Рудолф.
— Можеш да ми предложиш нещо за пиене — отговори тя. — Излязла съм от седем часа сутринта. Само че не слагай много вода.
Той отиде при нея и я целуна по челото. Тя му благодари с усмивка. Това са младите момичета, каза си той и отиде в кухнята да напълни една кана с вода.
Докато пиеше уискито си, тя проверяваше в „Таймс“ кои художествени галерии са отворени. В събота, когато той беше свободен, двамата обикновено обикаляха галериите. Тя работеше като фотограф на хонорар и изпълняваше поръчки за списания по изкуството и за издателства на каталози.
— Обуй си удобни обувки — каза Джийн. — Чака ни голямо ходене днес. — За дребния си ръст тя имаше изненадващо плътен глас, леко хриплив.
— Оставям се да ме водиш, където искаш — отговори той.
Тъкмо излизаха, когато телефонът пак иззвъня.
— Нека си звъни — каза Рудолф. — Хайде да вървим.
— Нима можеш да слушаш как звъни телефонът и да не отговориш? — попита тя, като се спря на вратата.
— Разбира се, че мога.
— Аз не бих могла. Представи си, че ще ти съобщят нещо изключително приятно.
— Никога не са ми съобщавали по телефона нещо приятно. Хайде да вървим.
— Обади се, защото иначе цял ден ще се чудиш кой ли е звънял.
— Няма да се чудя.
— Тогава аз ще се чудя и затова ще се обадя — каза тя и понечи да се върне в стаята.
— Добре, добре. — Той мина край нея и вдигна слушалката.
Беше майка му, обаждаше се от Уитби. По тона, с който произнесе името му, той разбра, че разговорът няма да бъде приятен.
— Рудолф — каза тя, — не искам да прекъсвам развлеченията ти… — Майка му беше дълбоко убедена, че той ходи в Ню Йорк, за да се отдава тайно на порочни удоволствия. — Но отоплението не работи и аз замръзвам в тази ветровита съборетина. — Преди три години Рудолф беше купил в покрайнините на града една хубава селска къща от осемнадесети век с ниски тавани, която майка му винаги наричаше тъмна влажна дупка или съборетина.
— Марта не може ли да направи нещо? — попита Рудолф. Марта беше прислужницата, която живееше у тях, поддържаше къщата, готвеше и се грижеше за майка му; Рудолф смяташе, че за работата, която върши, Марта получава твърде ниско възнаграждение.
— Марта! — изсумтя майка му. — Готова съм още сега да я изхвърля.
— Мамо…
— Когато й казах да слезе долу и да види какво става с парното, тя направо отказа. — Гласът на майка му се повиши с половин октава. — Страх я било от мазета. Каза ми да си облека жилетка. Ако ти се държеше по-строго с нея, тя нямаше така свободно да раздава съвети, мога смело да ти кажа. Понеже се тъпче с нашата храна, станала е толкова дебела, че и на Северния полюс да отиде, пак няма да усеща студ. Като се върнеш у дома, ако изобщо благоволиш да се върнеш, умолявам те да поговориш с нея.
— Ще си бъда в къщи утре следобед и тогава ще поговоря с нея — каза Рудолф. Усещаше как Джийн иронично му се усмихва. Нейните родители живееха някъде в западните щати и тя не ги беше виждала от две години. — А ти, мамо, междувременно се обади в кантората. Намери Брад Найт. Той е на работа днес. Помоли го от мое име да изпрати един от нашите техници.
— Той ще си помисли, че съм една изкуфяла бабичка.
— Той няма нищо да си помисли, а ти направи каквото ти казвам.
— Нямаш представа колко студено е тук. Вятърът направо минава през прозорците. Не разбирам защо да не можем да живеем като другите хора в прилична нова къща.
Тези приказки му бяха отдавна познати, затова Рудолф не им обръщаше внимание. Когато най-накрая разбра, че Рудолф печели много пари, майка му изведнъж стана разточителна. Всеки месец той разписваше с изумление сметката й в магазина.
— Кажи на Марта да запали камината във всекидневната — поръча Рудолф, — затвори вратата и ще видиш, че много бързо ще се стоплиш.
— Марта да запали камината?! — повтори майка му. — Ако благоволи, може и да я запали. Утре ще бъдеш ли в къщи за вечеря?
— За съжаление, не — отговори той. — Трябва да се срещна с мистър Колдъруд. — Това не беше лъжа. Нямаше да вечеря с Колдъруд, но щеше да ходи у тях. В никакъв случай обаче нямаше желание да вечеря с майка си.
— Колдъруд, Колдъруд… — ядоса се майка му. — Понякога имам чувството, че ще почна да крещя, ако още веднъж чуя това име.
— Трябва да тръгвам, мамо. Чакат ме.
Чу, че майка му се разплака, и затвори телефона.
— Не е ли по-добре старите жени просто да умират? — каза той на Джийн. — Както правят ескимосите. Направо ги изоставят. Хайде да тръгваме, преди да се е обадил някой друг.
Когато излизаха, той с радост забеляза, че Джийн оставя чантата с камерите си в апартамента. Това означаваше, че ще се върне, за да си я вземе. Никога не се знаеше как ще постъпи. Понякога се връщаше с него, сякаш беше немислимо да се разделят. Друг път без всякакво обяснение се качваше в някое такси и се прибираше сама в апартамента, където живееше с едно друго момиче. Няколко пъти се беше появила в жилището му просто така, разчитайки на случайността, че ще го намери в къщи.
Тя си имаше свой начин на живот и следваше собствените си вкусове. Той дори не беше виждал квартирата й. Винаги се срещаха в неговия апартамент или в някой бар. И по този въпрос тя също не даваше никакви обяснения. Макар и млада, изглеждаше сигурна, уверена в себе си. Работата й, която Рудолф видя, когато тя дойде в Уитби със снимките от откриването на търговския център, беше на високо професионално ниво и изненадващо смела за толкова младо и срамежливо момиче, каквото му се стори при първата им среща. В леглото тя също не беше срамежлива и никога, при никакви обстоятелства не се държеше престорено свенливо. Не се оплакваше, че понякога не се виждаха в продължение на две седмици поради неговата работа в Уитби. В същност Рудолф страдаше повече, че не могат да се виждат по-често, той се улавяше, че непрекъснато крои най-различни планове и си урежда ненужни срещи в Ню Йорк само за да прекара една вечер с Джийн.
Тя не беше от онези момичета, които обсипват любовника си с автобиографични подробности. Той знаеше съвсем малко за нея. Беше родена в един от западните щати. Беше в лоши отношения със семейството си. Имаше по-голям брат, който работеше във фирмата, собственост на родителите й — нещо
