летището в Рено и вземи оттам автобуса, който отива на изток. Аз ще им кажа, че си ми откраднал колата. Не се обаждай на жена си каквото и да стане. Те ще я следят. Аз ще се свържа с нея, ще й обясня, че трябва да се криеш и затова не можеш да я видиш, нито да й пишеш. Не се движи никъде по права линия. Съвсем не се шегувам, като ти разправям, че трябва да се махнеш оттук. В цяла Америка сега животът ти не струва и два цента. — Той смръщи осеяното си с белези чело и се замисли. — Най-безопасно е да си намериш работа на кораб. Щом стигнеш в Ню Йорк, върви направо в хотел „Егейски“. Той е на Осемнадесета западна улица. Пълен е с гръцки моряци. Обади се на управителя. Той има дълго гръцко име, но всички му викат Папи. Събира екипажи за товарните кораби, които не плават под американски флаг. Кажи му, че аз те пращам и че трябва бързо да напуснеш страната. Той няма да те пита нищо. Когато служехме в търговския флот през войната, аз му направих една голяма услуга. И недей да мислиш, че можеш да надхитриш някого. Не си въобразявай, че ще имаш възможност да печелиш пари като боксьор даже в Европа или в Япония. От този момент си само моряк и нищо друго. Чуваш ли?
— Да, Шулци — отговори Томас.
— И не искам повече да знам нищо за теб. Разбра ли?
— Да. — Томас тръгна към вратата на стаята си, но Шулци го спря.
— Къде отиваш?
— Паспортът ми е вътре. Сигурно ще ми трябва.
— Къде си го оставил?
— Отгоре на шкафчето.
— Чакай малко — каза Шулци. — Аз ще ти го донеса. — Той отключи вратата и влезе. След малко се върна с паспорта. — Ето — връчи го той на Томас. — И отсега нататък гледай да мислиш с главата си, а не с нещо друго. Хайде, изчезвай оттук. Аз трябва да се оправям с онзи нехранимайко.
Томас слезе по стълбите и мина през фоайето край игралните маси. Не каза нищо на регистратора, който го изгледа любопитно, защото по якето му имаше кръв. Излезе на улицата. Колата на Шулци беше точно зад кадилака на Куейлс. Томас седна зад волана, запали мотора и подкара бавно към главното шосе. Не искаше точно днес да го спрат за нарушение на правилата за движение в Лас Вегас. Якето си можеше да изчисти и по-късно.
ГЛАВА ТРЕТА
Имаха среща в единадесет часа, но Джийн се обади да го предупреди, че ще закъснее няколко минути. Рудолф не възрази и каза, че и без това имал да води няколко телефонни разговора. Беше събота сутринта, а той през цялата седмица беше толкова зает, че не успя да намери време да позвъни на сестра си; затова сега се чувствуваше виновен. След като се бе върнал от погребението, обикновено й се обаждаше най- малко два или три пъти седмично. Беше предложил на Гретхен да дойде в Ню Йорк и да живее в неговия апартамент, който стоеше почти винаги празен. Старият Колдъруд отказваше да премести централното управление в града, затова Рудолф прекарваше в Ню Йорк не повече от десет дни в месеца. Но Гретхен беше решила да остане в Калифорния още известно време. Бърк не беше се погрижил да остави завещание — поне никой до този момент не можеше да го намери, — адвокатите се сърдеха, а бившата съпруга на Бърк водеше дела за право на собственост върху имуществото му и използувайки всякакви юридически ходове, се опитваше да изхвърли Гретхен от къщата.
Сега в Калифорния беше осем часът сутринта, но Рудолф знаеше, че Гретхен става рано и че звънът на телефона няма да я събуди. Той даде поръчка на телефонистката да го свърже и седна на бюрото е малката всекидневна, за да довърши кръстословицата от „Таймс“, която не бе успял да реши докрай на закуска, защото някои думи го бяха затруднили.
Беше наел апартамента мебелиран — безвкусно боядисан в ярки цветове и с непретенциозни столове с извити метални рамки; Рудолф възнамеряваше да живее временно в тази квартира, чието голямо удобство беше малката кухня с хладилник, който произвеждаше лед в голямо количество. Той обичаше често да си готви и да яде сам на масата, четейки нещо. Тази сутрин рано-рано си беше приготвил препечен хляб, портокалов сок и кафе. Понякога Джийн идваше и приготвяше закуска и за двамата, но тази сутрин беше заета. Тя никога не искаше да остане да нощува в апартамента и никога не обясняваше защо.
Телефонът иззвъня, Рудолф вдигна слушалката, но не беше Гретхен. Разнесе се резкият, носов, старчески глас на Колдъруд. Колдъруд не признаваше събота и неделя, като се изключат двата часа в неделя сутрин, когато ходеше на църква.
— Руди — започна направо Колдъруд без всякакви любезности, — ще се връщаш ли довечера в Уитби?
— Смятах да не идвам, мистър Колдъруд, имам да свърша тук някои неща, а освен това в понеделник е свикано съвещание и…
— Трябва да те видя колкото се може по-скоро, Руди — каза той раздразнено. С възрастта ставаше все по-нетърпелив и сприхав. Сякаш го беше яд, че богатството му все повече нарастваше, и мразеше хората, конто допринасяха за това, сякаш му беше неприятно, че когато взима важни решения, трябва да се съобразява все повече и повече с разни банкери и адвокати от Ню Йорк.
— Аз ще бъда в кантората във вторник сутринта, мистър Колдъруд. Можете ли да изчакате дотогава?
— Не, не мога да чакам. И не искам да се срещаме в кантората. Искам да дойдеш у дома. — Той говореше дрезгаво и напрегнато. — Ще те чакам утре след вечеря, Руди.
— Добре, мистър Колдъруд — отговори Рудолф. Тон се намръщи и затвори телефона. Беше взел два билета за футболния мач в „Стейдиъм“ за себе си и за Джийн, но поканата на Колдъруд означаваше, че ще трябва да изпусне мача. Джийн познаваше един от футболистите на „Гигантите“ от времето, когато е била в Мичиган, и разбираше изненадващо много от футбол, затова с нея беше много приятно да се ходи на мач. Защо този старец просто не вземе кротко да си умре?
Телефонът отново иззвъня; този път беше Гретхен.
Откакто Бърк бе умрял, гласът й се бе променил, тя вече не говореше енергично, звънко и мелодично както едно време. Явно се радваше, че Рудолф й се обажда, но радостта й беше някак вяла, също като на болен, когото посещават в болницата. Каза, че била добре, че се занимавала с книжата на Колин, подреждала ги, отговаряла на съболезнователните писма, които все още получавала, и се съветвала с адвокати за имота. Благодари му за чека, който й беше изпратил предишната седмица, и каза, че когато се уреди окончателно въпросът с наследството, ще му върне всичките пари, които й е дал.
— Не се тревожи за това — каза Рудолф. — Моля те. Не трябва нищо да ми връщаш.
— Радвам се, че ми се обади — отговори тя, сякаш не бе чула последните му думи. — Аз и без това щях да те търся, за да те помоля за една друга услуга.
— Какво има? — попита Рудолф, но веднага добави: — Почакай една секунда. — Някой звънеше по домофона, той бързо стана и изтича да натисне копчето.
— Мис Прескот е долу, мистър Джордах — чу се гласът на портиера, който се грижеше за спокойствието на Рудолф.
— Поканете я да се качи горе, моля ви — отговори Рудолф и се върна пак на телефона. — Извинявай, Гретхен, кажи какво има.
— Вчера получих писмо от Били — каза тя — и нещо в тона му не ми харесва. Не пише нищо особено, но нали го знаеш какъв е, никога не казва какво го тревожи, а аз имам чувството, че е много подтиснат. Ще можеш ли да намериш малко време да отидеш да го видиш и да разбереш какво става?
Рудолф се поколеба. Той подозираше, че момчето не храни достатъчно симпатии към него, за да му се довери, и се страхуваше да не би отиването му в училището повече да навреди, вместо да оправи нещата.
— Разбира се, че ще отида, щом искаш — каза той. — Но не мислиш ли, че е по-добре баща му да отиде?
— Не — отговори Гретхен. — Той няма да се оправи. Само ще обърка работата още повече.
— Чакай малко, Гретхен — каза Рудолф. — Някой звъни на вратата. — Той стана бързо и отвори вратата. — Говоря по телефона — извика Рудолф на Джийн и изтича обратно в стаята. — Слушам те,
