Крофърд посочи голото легло и каза — Съветвам те да си вземеш три одеяла. Нощите тук са адски студени и спим като спартанци. Смятат, че студът ще се отрази добре върху оформянето на характерите ни.
— Още днес ще ти изпратя одеяла от Ню Йорк — каза Гретхен и се обърна към Уили. — Аз за обяда…
— Ти нали не си гладна, мила? — Гласът на Уили звучеше умолително и Гретхен разбра, че Уили в никакъв случай не искаше да яде в училищната трапезария, където няма да му предложат нищо за ядене.
— Не, не съм — отговори Гретхен, обзета от съжаление към него.
— Аз и без това трябва да бъда в града в четири часа — добави Уили. — Имам една среща, която е много… — Той млъкна нерешително.
В този момент звънецът изби и Крофърд каза:
— Ето. Трапезарията е до залата, където ставаше записването, Уилям. Сега ще ви помоля да ме извините, аз трябва да се измия. И не забравяй — ако има нещо, обади ми се. — С изправена походка и с вид на джентълмен с тъмносиния си блейзер и белите обувки, изтъркани, след като три години беше ходил с тях в училище, той тръгна по коридора, който още кънтеше от музиката на три различни грамофона; над всички песни се извисяваше отчаяният необуздан вопъл на Елвис Пресли.
— Изглежда страшно симпатично момче, нали? — каза Гретхен.
— Ще изчакам да го видя дали ще се държи така, когато вас ви няма, и тогава ще ти кажа — отговори Били.
— Ти може би трябва вече да обядваш — каза Уили.
Гретхен знаеше, че той не е пил нищо от сутринта и вече едва издържа. По време на пътуването не беше пожелал да спрат никъде, за да пийне нещо, и през цялата сутрин се беше държал като много порядъчен баща. Беше заслужил напълно мартинито си.
— Ще дойдем с теб до трапезарията — каза Гретхен. Плачеше й се, но, разбира се, не биваше да плаче пред Били. Огледа неуверено стаята и добави: — Тук може да стане много уютно, когато се наредите и поукрасите малко. А имате и много хубав изглед — успя да каже тя и бързо излезе в коридора.
От всички страни на училищния двор прииждаха малки групи хора, запътили се към главната сграда. Гретхен спря, преди да стигнат стълбите. Моментът за сбогуване беше дошъл и тя не искаше да се раздели с Били на стъпалата сред цяла тълпа ученици и родители.
— Е, може да се сбогуваме и тук — каза тя. Били я прегърна и бързо я целуна. Тя дори успя да се усмихне. Били стисна ръката на баща си.
— Благодаря, че ме доведохте — каза той сдържано и на двамата. И без нито една сълза в очите се обърна и тръгна бавно по стълбите, където се смеси с другите ученици, загуби се и изчезна — тънка, дългокрака детска фигурка, която върви неотклонно към света на младите мъже, където за майките им, свикнали да ги утешават, приспиват и бдят над тях, нямаше място.
През сълзи тя го видя как изчезва между белите колони, как минава през вратата и сянката го скрива от слънчевата светлина. Уили я прегърна през рамото и двамата тръгнаха към колата, търсещи успокоение в допира на телата си. Той подкара колата по виещата се алея, а след това по сенчестата, обточена от двете страни с дървета улица, която заобикаляше пустите спортни площадки — сега никой не вкарваше голове, никой не бягаше по пистите.
Тя седна до Уили и се загледа право напред. По едно време чу, че той издава странни звуци. След малко колата спря под едно дърво. Уили плачеше неудържимо; този път Гретхен не можа да се сдържи, притисна се силно към него и двамата, прегърнати, плакаха дълго за Били, за живота, който го очакваше, за Робърт Силитоу младши, за себе си, за любовта си, за мисис Абът, за мисис Бърк, за всичкото изпито уиски, за всичките си грешки, за всичко, което бяха пропуснали в живота.
— Стойте си спокойно — казваше момичето с камерите на Рудолф точно когато Гретхен и Джони Хийт слязоха от колата и тръгнаха към Рудолф, застанал под огромния плакат с името на Колдъруд, открояващ се на синьото септемврийско небе. Този ден се откриваше новият търговски център в северните предградия на Порт Филип; Гретхен познаваше добре този район на града, защото през него минаваше пътят за имението на Бойлан.
Гретхен и Джони не можаха да присъствуват на тържественото откриване, защото Джони успя да излезе от кантората чак на обяд. Той се извини за закъснението, извини се и за думите си в ресторанта и пътуването мина приятно — Джони поддържаше разговора почти през цялото време, но не говореше за себе си или за Гретхен. Той й обясни възторжено как Рудолф успял да се издигне като бизнесмен. Според Джони Рудолф разбирал тънкостите на съвременния бизнес по-добре от всеки друг на неговата възраст. А миналата година направил блестящ удар, като убедил Колдъруд да купи едно предприятие, което през последните три години имало загуба от два милиона долара. Гретхен трябваше да признае, че не разбира нищо от тези работи, но приема думите на Джони на доверие.
Когато Гретхен се приближи към Рудолф, които записваше нещо в един бележник, фотографката, клекнала няколко крачки пред него, го снимаше с високо вдигната камера, за да хване големия плакат зад него. Рудолф видя сестра си и Джони, усмихна се сърдечно и тръгна да ги поздрави. Той боравеше с милиони долари, със застрахователни полици, купуваше и продаваше акции, но за Гретхен си оставаше неин брат — загорял, хубав млад мъж с чудесно ушит, скромен костюм. Отново я порази разликата между съпруга й и брат й. От това, което Джони й беше разказвал, тя знаеше, че Рудолф е много по-богат от Колин и упражнява безкрайно по-голяма власт върху значително по-голям брой хора, но въпреки всичко Колин съвсем не беше скромен, даже и собствената му майка би го признала. Колин правеше впечатление навсякъде, държеше се самоуверено и властно, готов по всяко време да си спечели врагове. Рудолф се приспособяваше към всички, беше достъпен и отстъпчив, бързо печелеше симпатии.
— Добре — повтаряше клекналото момиче, което не спираше да прави снимки. Много добре.
— Да ви запозная — каза Рудолф. — Сестра ми, мисис Бърк, колегата ми, мистър Хийт, мис… мис… много се извинявам.
— Прескот — съобщи името си момичето. — Можете да ми казвате Джийн. Стойте си спокойно. — Тя се изправи и се усмихна срамежливо. Беше дребничко момиче с дълга, права кестенява коса, хваната на опашка. Лицето му беше на лунички, нямаше грим и се движеше пъргаво, макар и натоварено с три камери и с тежката торба за филмови ленти.
— Елате да ви покажа центъра — покани ги Рудолф. — Ако срещнете стария Колдъруд, трябва непременно да изкажете възхищението си.
Разни хора непрекъснато спираха Рудолф, ръкуваха се с него и казваха колко са доволни от това, което е направил за техния град. Мис Прескот продължаваше да щрака с камерите, а Рудолф се усмихваше скромно, повтаряше на всички колко му е приятно, че търговският център им харесва, и се обръщаше към всеки срещнат по име.
Сред хората, които го поздравяваха, Гретхен не позна нито една от съученичките си или от приятелките си, с които беше работила при Бойлан. Но съучениците на Рудолф бяха дошли, за да видят със собствените си очи какво е направил старият им приятел и да го поздравят — някои от тях искрено, а други с явна завист. По някакъв странен каприз на времето всички мъже, които идваха при Рудолф със съпругите и децата си и казваха: „Помниш ли ме? Ние бяхме в един клас“, изглеждаха по-възрастни, по-пълни, по- отпуснати от нейния неженен, необвързан със семейство брат. Успехът сякаш го подмладяваше и той като че ли принадлежеше към друго поколение — по-стройно, по-пъргаво, по-елегантно. Колин също изглеждаше по-млад от годините си. Победителите са вечно млади.
— Днес като че ли целият град се е събрал тук — каза Гретхен.
— Почти целият — отговори Рудолф. — Чух даже, че и Теди Бойлан се е появил. Сигурно ще го срещнем някъде — предупреди я Рудолф.
— Теди Бойлан? — попита тя равнодушно. — Че той жив ли е още?
— Така разправят хората. Аз също не съм го виждал много отдавна — отговори Рудолф.
Продължиха да вървят, но някак отчуждени един от друг.
— Почакайте ме малко — каза Рудолф. — Трябва да поговоря с диригента на оркестъра. Искам да изпълняват повече стари мелодии.
