— Ако ще се дразниш, няма повече нищо да ти кажа.
— Аз и без това съм раздразнен, така че продължавай. Нали две неща не са ти харесали? Кое е второто?
— Прекалено дълго показваш героя в едър план и очакваш от зрителя да разбере, че той се терзае, измъчва се от съмнения, объркан е…
— Слава богу, че поне това си схванала.
— Да продължавам ли, или искаш да закусваме?
— Следващата дама, за която ще се оженя, няма да бъде толкова умна. Продължавай.
— Ти може да си мислиш, че кадърът показва колко изтерзан, измъчен и объркан е той, а той от своя страна също може да си мисли, че разкрива терзанията, съмненията и объркаността си, но зрителят вижда съвсем друго нещо — един красив млад мъж, който се възхищава на себе си в огледалото и се безпокои само за това дали очите му са достатъчно добре осветени.
— Глупости — каза той, — много си проклета. Ние сме работили четири дни над този епизод.
— Ако съм на твое място, ще го махна — продължи тя.
— Следващия филм ще го снимаш ти, а аз ще остана в къщи да готвя — каза той.
— Ти пожела да чуеш какво мисля — отговори тя.
— Там ми е грешката. — Той скочи от леглото. — След пет минути ще бъда готов за закуска — добави Колин и тръгна към банята. Спеше без горнището на пижамата си и чаршафите бяха оставили следи по кожата на мускулестия му гръб, сякаш през нощта го бяха били с камшик. На вратата спря и каза: — Жените, които съм познавал, винаги мислеха, че върша всичко без грешка, а аз да избера точно теб за жена.
— Не са мислили, а само са говорили — каза тя нежно, отиде при него и той я целуна.
— Ще ми липсваш много — прошепна Колин. — Страшно много. — После рязко я отблъсна и добави: — Сега върви и гледай кафето да стане хубаво!
Докато се бръснеше, той си тананикаше нещо — Колин много рядко изпадаше в толкова добро настроение рано сутрин. Тя знаеше, че на него епизодът също не му е харесал и сега се е успокоил, като е разбрал къде му е грешката; след няколко часа щеше да изпита огромното удоволствие да изхвърли плодовете от четиридневния упорит труд, възлизащи на четиридесет хиляди долара от средствата на студиото.
Пристигнаха на летището рано и когато взеха куфарите им, тя видя как лицето на Били се разведри. Беше ce облякъл за път със сив спортен костюм, розова риза и синя вратовръзка, косата му беше старателно сресана, а по брадичката му нямаше никакви младежки пъпки. Гретхен смяташе, че той е много хубав и че изглежда по-голям за четиринадесетте си години. Беше висок колкото нея и по-висок от Колин, който ги доведе с колата до летището; Колин полагаше трогателни усилия да прикрие нетърпението си да се върне по-бързо в студиото и да се захване за работа. По пътя Гретхен си наложи да изглежда спокойна, макар че шофирането на Колин я изнервяше. Това беше единственото нещо, което според нея той вършеше лошо — понякога караше много бавно, замислен за нещо, друг път изведнъж започваше яростно да изпреварва, ругаейки другите шофьори, докато ги задминаваше или им пречеше да минат пред него. Когато тя не издържаше и го предупреждаваше да внимава, той се озъбваше и й казваше да не се държи като типична американска съпруга. Беше убеден, че шофира прекрасно. Винаги изтъкваше, че нито веднъж не е катастрофирал, макар че няколко пъти го бяха хващали да кара с превишена скорост; тези неприятни случаи се потулваха дискретно от хората в студиото — изключително полезни и всесилни джентълмени.
Когато надойдоха и други пътници, за да си предадат багажа, Колин каза:
— Имаме още много време. Хайде да отидем да изпием по едно кафе.
Гретхен знаеше, че Били предпочита да стои при изхода, за да може да се качи пръв на самолета.
— Виж какво, Колин — каза тя, — няма защо да чакаш. Сбогуванията и без това са толкова досадно нещо…
— Нека да пием кафе, аз още не съм се събудил както трябва — не отстъпваше Колин.
Тръгнаха към ресторанта, Гретхен вървеше между съпруга си и сина си, съзнаваше тяхната и собствената си хубост и се чувствуваше щастлива, че хората ги гледат. Какъв сладък грях е гордостта, мислеше си тя.
В ресторанта Колин и тя си поръчаха кафе, а Били изпи хапчето против повръщане с кока-кола.
— Аз до осемнадесетгодишната си възраст повръщах, когато се возех в автобус — каза Колин, като наблюдаваше как Били гълта хапчето. — Но щом за първи път спах с момиче, спрях да повръщам.
Били го погледна бързо и подозрително. Колин говореше с него като с възрастен. Понякога Гретхен се чудеше дали това е правилно. Тя не знаеше дали синът й обича втория си баща, дали просто го търпи, или го мрази. Били никога не споделяше чувствата си. А Колин като че ли не полагаше особени усилия, за да спечели симпатиите на момчето. Понякога се държеше рязко с него, понякога проявяваше искрен интерес към задълженията му в училище и му помагаше в уроците, имаше дни, когато се занимаваше с него и го предразполагаше, а след това не му обръщаше внимание. Колин не допускаше никакви компромиси в работата си, но Гретхен смяташе, че не винаги е уместно да прилага високите си изисквания към едно затворено дете, без братя и сестри, останало само с майка си, която е напуснала баща му заради някакъв любовник с неуравновесен и тежък характер. Двамата се караха за най-различни неща, но Били никога не беше причина за споровете им; Колин плащаше училищната такса на Били, защото за Уили Абът бяха настъпили тежки времена и той не можеше да осигури необходимите средства за образованието на сина си. Колин беше забранил на Гретхен да казва това на Били, но тя беше сигурна, че Били се досеща кой дава пари.
— Когато бях на твоята възраст — продължаваше Колин, — ме изпратиха да уча в друг град. Първата седмица плаках. Първата година ненавиждах училището. Втората година го изтърпях някак си. Третата година започнах да редактирам училищния вестник и за първи път изпитах удоволствието от властта; и макар че пред никого не го признах, даже пред себе си, училището започна да ми харесва. Последната година плаках, защото трябваше да го напусна.
— Аз нямам нищо против, че отивам — каза Били.
— Добре — кимна Колин. — Училището е хубаво, ако днес изобщо съществуват хубави училища, но в най-лошия случай ще се научиш как да напишеш на английски едно просто разказно изречение. Вземи това. — Той извади един плик и го подаде на момчето. — Вземи го и не казвай на майка ти какво има вътре.
— Благодаря — каза Били. Сложи плика във вътрешния джоб на сакото си и погледна часовника си. — Не мислите ли, че трябва вече да ставаме?
Тримата тръгнаха един до друг. Били носеше китарата си и Гретхен за миг се разтревожи как ще приемат китарата в старото презвитерианско училище в Нова Англия. Може би изобщо няма да обърнат внимание на това. Сигурно вече знаят, че от четиринадесетгодишни момчета могат да очакват всичко.
Когато стигнаха изхода, където трябваше да се разделят, Гретхен каза:
— Били, сега върви и се качвай. Аз искам да се сбогувам с Колин.
— Ако имаш нужда от нещо, обади ми се по телефона за моя сметка — каза Колин и стисна ръката на Били.
Гретхен не отместваше очи от лицето му, докато той говореше със сипа й. Зад острите черти прозираше истинска нежност и загриженост, а проницателните очи под гъстите черни вежди гледаха ласкаво и сърдечно. Не съм направила грешка, каза си тя, не съм.
Били се усмихна сдържано, притеснен от това пътуване, при което единият баща го изпращаше, а другият щеше да го посрещне; той тръгна към самолета, нарамил китарата си, както войниците носят пушките си, когато патрулират.
— Не се тревожи за него, ще се оправи — каза Колин, когато момчето излезе на пистата, където чакаше самолетът.
— Надявам се — отговори Гретхен. — В плика имаше пари, нали?
— Няколко долара — каза небрежно Колин. — За дребни разходи. Да му е по-леко там. Има моменти, когато момчетата просто не издържат, ако не си купят един млечен шейк или последния брой на „Плейбой“. Уили ще ви чака ли в Айдълуайлд?
