— Ах, този нов вид женска революция — засегна я Джони. — Църква, деца, домакинство… Ей богу, ти си последната жена на света, за която съм мислил, че…
— Като изключим църквата, получаваш пълна представа за живота ми. Доволен ли си? — Тя стана от стола. — А десерт няма да ям. Ниските, енергични майстори на филми предпочитат съпругите им да са слаби.
— Гретхен! — извика той, но тя вече си беше тръгнала. В гласа му прозвуча искрена изненада. Такова нещо му се случваше за първи път — то не влизаше в установените правила на игрите, в които той участвуваше. Гретхен не се обърна и излезе, преди някой от келнерите да успее да й отвори вратата.
Тръгна бързо към Пето авеню, но когато ядът й постепенно понамаля, закрачи по-бавно. Реши, че е било глупаво да кипва така. Има ли някакво значение какво мисли Джони Хийт за нейния живот? Той се преструва, че харесва свободните жени, защото с тях може да се чувствува свободен. Понеже веднъж го е отблъснала, сега се опитва да й отмъсти. Знае ли той какво значи за нея да се събуди сутрин и да види Колин до себе си? Тя е привързана към съпруга си и той е привързан към нея и именно поради това и двамата са много по-добри и щастливи хора. А някои си въобразяват, че свободата е всичко на този свят.
Тя се запъти бързо към хотела, влезе в стаята си, вдигна телефонната слушалка и помоли да я свържат с дома й в Бевърли Хилс. Сега в Калифорния беше осем часът и Колин сигурно вече е в къщи. Трябваше да чуе гласа му, макар че той мразеше да го търсят по телефона и почти винаги говореше грубо и рязко, даже и с нея. Но в дома им никой не се обади и тя позвъни в студиото; помоли да я свържат с монтажната зала, но оттам й отговориха, че мистър Бърк си е тръгнал.
Тя остави бавно слушалката и закрачи из стаята. После седна на бюрото, извади лист хартия и започна да пише:
„Мили Колин, търсих те, но те нямаше в къщи, нямаше те и в студиото, аз съм тъжна, един мой бивш любовник ми наговори разни неверни неща, от които ми стана неприятно, в Ню Йорк е много горещо, а Били обича баща си повече, отколкото мен, аз съм нещастна без теб, трябваше да си бъдеш у дома, защото сега си мисля лоши работи за теб, ще сляза в бара да изпия едно уиски, или две, или три и ако някой се опита да ме закачи, ще извикам полиция, не знам как ще издържа без теб две седмици, дано не съм ти се сторила самонадеяна и всезнаеща, когато говорих за епизода с огледалата, но, моля те, прости ми, обещавам, че няма да се променя, няма да се, поправя и няма да мълча при условие, че ти обещаеш да не се променяш, да не се поправяш и да не мълчиш, а яката на ризата ти беше смачкана, когато ни караше към летището и аз съм ужасна домакиня, но съм домакиня, домакиня, домакиня, съпруга в твоя дом, а това е най-хубавата професия в целия свят и ако следващия път, когато се обадя, не си у дома, господ знае какво отмъщение ще ти измисля.
Без да препрочете писмото, тя го сложи в един плик за въздушна поща, слезе във фоайето, залепи му марки и го пусна в кутията — думите й щяха да прелетят заедно с нощните самолети пет хиляди километра, за да стигнат до другия край на големия тъмен континент, в който се намираше най-близкият й човек.
Отиде в бара, където никой не се опита да я закачи, и изпи две уиски, без да говори с бармана. После се качи в стаята си, съблече се и си легна.
На другата сутрин я събуди телефонът. Беше Уили:
— Ще дойдем да те вземем след половин час. Ние вече сме закусили.
Уили, бивш съпруг и бивш пилот, шофираше бързо и леко. Наближаваха училището; листата на дърветата по малките, красиви хълмове на Нова Англия бяха за почнали да пожълтяват. Уили пак носеше черни очила, но този път заради слънцето, което огряваше пътя, а не защото беше пил. Ръцете му държаха здраво волана, а спокойният му глас доказваше, че не е прекарал нощта в пиянство. На два пъти трябваше да спират, защото на Били му ставаше лошо в колата, но като се изключи това, пътуването беше приятно — едно младо, приятно и заможно американско семейство се вози в лъскавата си нова кола в слънчевия септемврийски ден и се наслаждава на прекрасния пейзаж.
Училището представляваше червена тухлена сграда в колониален стил; наоколо бяха разпръснати стари дървени къщи, които служеха за общежития на учениците, имаше IBHCOKII дървета и големи игрища. Когато стигнаха до главното здание, Уили каза:
— Това училище прилича на клуб, Били.
Слязоха от колата, качиха се по стълбите на главното здание и се озоваха в голямата зала сред оживени родители и ученици. Усмихната дама на средна възраст седеше на едно бюро и записваше новите ученици. Тя се ръкува с тях, каза, че й е много приятно да се запознаят, изказа задоволство от хубавото време и даде на Били едно цветно картонче с името му, което да закачи на ревера си.
— Дейвид Крофърд — викна тя към група по-големи момчета, които също носеха картончета на реверите си, но в други цветове. Едно високо осемнадесетгодишно момче с очила веднага изтича при тях. Дамата запозна гостите с момчето и каза: — Уилям, това е Дейвид. Той ще ти покаже къде да се настаниш. Ако имаш някакви проблеми сега или през учебната година, отивай направо при Дейвид и не го оставяй на мира, докато не се уреди всичко.
— Точно така, Уилям — потвърди Крофърд с плътния си, авторитетен глас на ученик от последните класове. — Аз съм на твое разположение. Къде ти е багажът? Ще ти покажа стаята. — Той ги изведе от сградата, а дамата вече се усмихваше на следващото семейно трио, застанало пред бюрото.
— Уилям — прошепна Гретхен и тръгна с Уили след двете момчета. — За момент не разбрах кого от двама ви има пред вид.
— Това е хубаво предзнаменование — каза Уили. — Едно време в нашето училище всички си говореха на презиме. Подготвяха ни за казармата.
Крофърд настоя той да носи куфара на Били и всички се отправиха към една червена триетажна тухлена сграда, която очевидно беше по-нова от останалите постройки.
— „Силитоу Хол“ — каза Крофърд, когато влязоха вътре. — Ти си на третия етаж, Уилям.
Вътре до входа имаше паметна плоча, на която пишеше, че общежитието е дар от Робърт Силитоу, баща на лейтенант Робърт Силитоу младши, завършил през хиляда деветстотин тридесет и осма година и загинал за отечеството си на шести август хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година.
На Гретхен й стана мъчно, като видя плочата, но докато се качваше по стълбите след Крофърд и Били и чуваше как IB другите стаи момчетата пеят и слушат джазова музика, която кънтеше весело от грамофоните, на душата й олекна.
Стаята на Били не беше голяма, но вътре имаше две легла, две малки бюра и два гардероба. Малкият куфар с вещите на Били, който бяха изпратили предварително, стоеше под едното легло, а до прозореца беше изправен друг куфар, на чийто етикет пишеше името Фурние.
— Твоят съученик е вече тук — каза Крофърд. — Успяхте ли да се запознаете?
— Не — отговори Били.
Той изглеждаше по-унил от всякога; Гретхен само се молеше този неизвестен Фурние да не се окаже някой побойник, педераст или пушач на марихуана. Тя изведнъж се почувствува безпомощна — вече не можеше да контролира живота на сина си.
— Ще го видиш на обяд — обясни Крофърд. — Звънецът всеки момент ще избие. — Той се усмихна сериозно и авторитетно на Уили и на Гретхен и добави: — Разбира се, родителите също са поканени, мисис Абът.
Тя улови умолителния поглед на Били, който явно й казваше: „Не сега, моля те!“, и замълча, без да изрече думите, които бяха на устата й. Били ще има достатъчно време да обясни, че баща му се казва мистър Абът, а майка му мисис Бърк. Не е нужно това да се оповестява от първия ден.
— Благодаря, Дейвид — каза тя колебливо. Погледна Уили и видя, че той клати отрицателно глава. — Много мило, че училището ни кани на обяд.
