свързано с лекарства. Беше завършила колеж на двадесет години. Беше специализирала социология. От дете се интересувала от фотография. За да постигне нещо, трябваше да започне в Ню Йорк, затова беше дошла тук. Харесваше творчеството на Картие-Бресон, Пен, Кейпа, Дънкан, Клайн. Сред имената на тези фотографи имаше място и за едно женско име. Може би щеше да бъде нейното.
Тя излизаше и с други мъже. Но не говореше за тях. През лятото пътуваше по море с яхта. Не съобщаваше имената на яхтите. Беше ходила в Европа. На някакъв остров в Югославия, където искаше пак да отиде. Чудеше се, че той никога не е излизал от Съединените щати.
Обличаше се младежки, подбираше смело цветовете, които на пръв поглед не си подхождаха, но в същност прекрасно се допълваха. Дрехите й, както Рудолф се увери, не бяха скъпи и след първите им три срещи той беше сигурен, че знае целия й гардероб.
Тя решаваше неделната кръстословица на „Ню Йорк Таймс“ по-бързо от него. Почеркът й беше мъжки, без всякакви заврънкулки. Харесваше модерна живопис, която Рудолф не можеше да оцени и да разбере. „Продължавай да гледаш тези картини — казваше тя — и ще видиш, че все някога една врата ще се отвори и ти изведнъж ще прекрачиш прага.“
Никога не ходеше ма църква. Никога не плачеше на тъжни филми. Никога не го запознаваше с приятелите си. Джони Хийт не й направи впечатление. Не се ядосваше, когато косата й се мокреше от дъжда. Никога не се оплакваше от времето или от натовареното улично движение. Никога не казваше „обичам те“.
— Обичам те — каза той. Двамата лежаха един до друг под придърпаните до шиите им завивки и той беше сложил ръка върху гърдите й.
Беше седем часът вечерта и в стаята цареше мрак. Бяха обиколили двадесет галерии. Той не беше прекрачил никакъв праг. Обядваха в един малък италиански ресторант, чийто собственик нямаше нищо против момичета с червени вълнени чорапи. Рудолф ri каза, че на другия ден няма да може да я заведе на мач и й обясни защо. Джийн не се разсърди. Той й даде билетите. Тя каза, че ще отиде на мача с един свой познат, който е играл полузащитник в отбора на „Колумбия“. Изяде си обяда с апетит.
Когато след дългото скитане се прибраха, и на двамата им беше студено, защото декемврийският следобед се оказа мразовит, и той приготви по една чаша горещ чай с ром.
— Щеше да бъде хубаво, ако имахме камина — каза тя, свита на канапето, захвърлила мокасините си и а пода.
— В следващия апартамент, който ще наема, ще има камина — отговори той.
Когато се целунаха, устните им имаха дъх на ром, примесен с лимон.
Любиха се дълго, всеотдайно.
— Точно така трябва да се прекарва съботният следобед в Ню Йорк през зимата — каза тя, когато вече лежаха отпуснати и успокоени. — Изкуство, а после спагети, ром и любов.
Той се засмя и я прегърна. Съжаляваше, че е преживял толкова години във въздържание. А може би не беше прав. Може би точно заради това сега бе преизпълнен от любов към нея, свободен в избора си.
— Обичам те — каза той. — Искам да се оженя за теб.
За миг тя остана да лежи неподвижно, после се отмести, отхвърли завивката и започна мълчаливо да се облича.
Провалих всичко, помисли си той и попита:
— Какво има?
— Никога не обсъждам този въпрос гола — отговори тя.
Той пак се засмя, но никак не му беше весело. Кой знае колко пъти и с колко мъже това красиво, самоуверено момиче със свои собствени, загадъчни норми на поведение е обсъждало въпроса за брак! Никога досега не беше изпитвал ревност. Безполезна емоция.
Той наблюдаваше стройната сянка, която се движеше из стаята, чуваше шумоленето на дрехи. Тя отиде във всекидневната. Какво е това — добро или лошо предзнаменование? Може би трябва да остане да лежи, а не да отива при нея? Беше казал съвсем спонтанно „обичам те“ и „искам да се оженя за теб“.
Рудолф стана от леглото и бързо се облече. Тя седеше във всекидневната сред чуждите мебели и въртеше копчето на радиото. Чуваха се гласовете на говорителите, сладникави и мазни, гласове, на които никога не можеш да повярваш, ако ти кажат „обичам те“.
— Искам да пийна нещо — каза тя, без да се обръща, продължавайки да върти копчето.
Той наля и на двамата уиски с вода. Тя пиеше като мъж. Кой ли любовник я беше научил на това?
— Е? — каза той. Стоеше пред нея и му се струваше, че е изпаднал в неизгодно положение, сякаш моли за нещо. Не си беше обул обувките, не си беше сложил нито сакото, нито връзката. Усещаше, че видът му — бос и по риза — не е подходящ за случая.
— Косата ти е объркана — каза тя. — Изглеждаш много по-хубав, когато си разрошен.
— Може би се изразявам объркано — отговори той. — Изглежда, не разбра какво ти казах в спалнята.
— Разбрах. — Тя изключи радиото и седна на едно кресло, хванала чашата с уиски с две ръце. — Искаш да се ожениш за мен.
— Точно така.
— Хайде да отидем на кино — каза тя. — Съвсем наблизо дават един филм, който искам да видя.
— Не говори глупости.
— Утре вечер ще го дават за последен път, а ти няма да си тук.
— Аз те попитах нещо.
— Трябва ли да се чувствувам поласкана?
— Не.
— Обаче аз наистина съм поласкана. Хайде сега да отидем на кино… — Но не понечи да стане от стола. Седнала в полусянката — единствената запалена лампа я осветяваше слабо отстрани, — тя изглеждаше крехка и беззащитна. Като я наблюдаваше, той се убеждаваше, че не е сбъркал, предлагайки й да се омъжи за него, че не го е направил от прилив на нежност в студения ден, а от дълбока и трайна необходимост.
— Ще ме погубиш, ако ми откажеш — каза той.
— Вярваш ли си, като говориш така? — Тя гледаше в чашата и разбъркваше питието си с пръст. Той виждаше само тила й, осветените й от лампата разпуснати коси.
— Да.
— Кажи истината.
— Вярвам си отчасти — каза той. — Отчасти ще ме погубиш.
Сега беше неин ред да се засмее.
— Поне ще станеш нечий честен съпруг.
— Е, ще ми отговориш ли? — попита пак той. Застана до нея и повдигна с ръка брадичката й, за да я накара да го погледне. В очите й прочете колебание и страх, а дребното й лице беше побледняло.
— Като дойдеш следващия път в Ню Йорк, ми позвъни — каза тя.
— Това не е отговор.
— В известен смисъл е отговор — каза тя. — Това означава, че ми трябва време да помисля.
— Защо?
— Защото направих нещо, от което не съм особено горда, и искам да преценя как да постъпя, за да мога пак да уважавам себе си — отговори тя.
— Какво си направила? — попита той, без да е сигурен дали иска да узнае, или не.
— Работя на два стана — каза Джийн. — Това е женска слабост. Когато се запознах с теб, ходех с едно момче и продължавам да се срещам с него. Никога не съм допускала, че може да ми се случи такова нещо. Да спя с двама мъже едновременно. И той също иска да се ожени за мен.
— Щастлива си ти — каза Рудолф, дълбоко засегнат. — Това ли е момичето, с което живееш в един апартамент?
— Не. Момичето действително съществува. Ще те запозная с него, ако искаш.
— Затова ли никога не ме каниш в квартирата си? Той там ли е?
— Не, не е там.
— Обаче е бил, — Рудолф установи с изненада, че се чувствува уязвен, дълбоко уязвен, но това не му беше достатъчно — искаше му се да узнае всичко докрай.
