отношения, но не можеше да подстригва.
Тридесетте минути течаха много бавно.
На вратата някой почука, но не беше Папи.
— Кой е? — прошепна Томас. Не знаеше как звучи гласът му, след като една седмица беше говорил само с Папи. А с Папи не се водеха дълги разговори.
— Аз съм, Руди.
Томас отключи. Рудолф влезе в стаята и преди да си стиснат ръцете, Томас пак заключи вратата, Той не покани брат си да седне. Рудолф беше подстриган, не беше оплешивял и носеше добре изгладен спортен летен костюм, защото времето се беше затоплило. Сигурно плаща големи суми за гладене на дрехи, помисля си Томас.
Рудолф се усмихна нерешително и каза:
— Онзи човек долу се държа много тайнствено, когато го попитах за теб.
— Той си знае работата.
— Идвах тук преди около две седмици.
— Знам — каза Томас. — И не се обади.
— Не.
Рудолф огледа с любопитство стаята. Изразът па лицето му беше особен, сякаш просто не можеше да повярва на очите си.
— Сигурно се криеш от някого? — каза той.
— Въпросът не подлежи на коментар, както пишат във вестниците — отговори Томас.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
— Не. — Какво можеше да каже на брат си? Иди да намериш един човек на име Фалконети, търси го на 26°24? дължина и на 38°31? ширина, три хиляди метра под водата. Иди кажи на някой гангстер в Лас Вегас, в чийто багажник на колата е скрит автомат, че Томас много съжалява, че е пребил Гари Куейлс, и обещава никога вече да не прави така.
— Много се радвам, че те виждам, Том — каза Рудолф, — но не съм ти дошъл на гости.
— Разбрах това.
— Мама умира — каза Рудолф, — Иска да те види.
— Къде е тя?
— В болницата в Уитби. Аз отивам там сега и ако искаш…
— Как така умира? Днес ли ще умре, другата седмица или след няколко години?
— Може да умре всеки момент — отговори Рудолф. — Направи две сърдечни кризи.
— О, божичко. — На Томас никога не му беше минавала мисълта, че майка му може да умре. В моряшката му торба имаше даже едно шалче за нея, което й беше купил от Кан, На шалчето беше нарисувана една трицветна стара карта на Средиземно море. Хората, на които носиш подарък, не умират.
— Знам, че си я виждал от време на време — каза Рудолф — и че си й писал писма. Тя стана набожна, нали разбираш, и сега иска да се прости с всички, преди да умре. Извика и Гретхен.
— С мен няма какво да се прощава — каза Томас. — Аз нямам нищо против нея. Тя не беше виновна. Аз й създавах много неприятности. А този наш проклет баща…
— Добре — прекъсна го Рудолф, — искаш ли да дойдеш с мен? Оставил съм колата долу пред входа.
Томас кимна.
— Вземи си един куфар с малко дрехи — каза Рудолф. — Никой не знае колко време може да…
— След десет минути ще бъда готов — отговори Томас. — Но не ме чакай пред входа. Обикаляй по съседните улици и след десет минути излез на Четвърто авеню и тръгни на север. Аз ще вървя в същата посока близо до бордюра. Ако не ме видиш, върни се две преки назад и после излез пак на Четвърто авеню. И недей да заключваш дясната врата. Карай бавно. Каква ти е колата?
— Зелен шевролет, модел 1960.
— Недей да разговаряш с никого в хотела — каза Томас и отключи вратата.
После я заключи и събра тоалетните си принадлежности. Нямаше куфар, затова натъпка в торбата, в която Папи му беше донесъл последната бутилка уиски, две ризи, малко бельо, чорапи и шалчето, увито в тънка хартия. Отпи глътка уиски, за да си успокои нервите. Сети се, че уискито може да му трябва за из път и затова пъхна до половина пълната бутилка в една друга торба.
Сложи си връзка и син костюм, който беше купил в Марсилия. Щом майка му умира, трябва да е подходящо облечен. Извади от чекмеджето на нощното шкафче пистолета, провери затвора и мушна оръжието в колана на панталона си, под сакото. Надникна в коридора. Нямаше никой. Излезе, заключи вратата и пусна ключа в джоба си.
Папи седеше на бюрото си, но не каза нищо, когато видя, че Томас излиза с несесера си за бръснене под мишница и с книжните торби в лявата ръка. На улицата слънцето го заслепи и Томас примижа. Тръгна бързо към Четвърто авеню, без обаче да създава впечатлението, че бяга от някого.
Беше изминал само една пряка и половина, когато шевролетът го настигна. Огледа се за последен път и скочи в колата.
Щом излязоха от града, пътуването започна да му става приятно. Духаше свеж вятър, наоколо всичко беше зелено. Майка му умираше и на него му беше мъчно, но тялото му не искаше и да знае за това, то просто се наслаждаваше на прохладата, на движението, на свободата и поемаше свежия въздух. Извади бутилката от торбата и я подаде на Рудолф, но Рудолф поклати глава. Говореха малко. Рудолф му разказа, че Гретхен се е омъжила повторно, но мъжът й загинал неотдавна. Рудолф току-що се беше оженил. Няма да поумнеят тези мои роднини, помисли си Томас.
Рудолф караше бързо, съсредоточен в пътя. Томас отпиваше от време на време от бутилката, но не толкова, че да се напие, а колкото да поддържа доброто си настроение.
Движеха се със сто и десет километра в час и изведнъж чуха отзад сирената на полицейска кола.
— По дяволите — каза Рудолф и отби встрани. Полицаят приближи.
— Добър ден, сър — каза той. Рудолф беше човек, към когото полицаите се обръщаха с „Добър ден, сър“. — Документите, моля — каза полицаят, но преди да отвори шофьорската книжка, хвърли многозначителен поглед към бутилката на предната седалка между Рудолф и Томас. — Карате със сто и десет километра в час, а тук е забранено да вдигате повече от седемдесет — заяви той, гледайки навъсено Томас, обветреното му лице, счупения му нос и синия костюм от Марсилия.
— Да, така е — призна Рудолф.
— Вие, приятели, сте пили — каза полицаят. Думите му не прозвучаха като въпрос.
— Аз не съм пил нито капка — каза Рудолф. — И аз карам колата.
— Кой е този? — Полицаят посочи към Томас с шофьорската книжка в ръка.
— Това е брат ми — отговори Рудолф.
— Имате ли документи за самоличност? — Когато се обръщаше към Томас, полицаят говореше строго и подозрително.
Томас бръкна в джоба си и извади паспорта. Полицаят го отвори предпазливо, сякаш всеки момент щеше да избухне.
— Защо носите паспорта със себе си?
— Аз съм моряк.
Полицаят върна шофьорската книжка на Рудолф, но сложи паспорта на Томас в джоба си.
— Паспорта ще задържа, а това ще взема. — Той посочи бутилката и Рудолф му я подаде. — Сега обърнете колата и ме последвайте.
— Защо не ме глобите за превишена скорост и не ни пуснете да си вървим? — каза Рудолф. — Абсолютно наложително е да…
— Казах да обърнете и да ме последвате — повтори полицаят и тръгна към колата си. Зад волана седеше друг полицай.
Трябваше да се върнат по същия път — полицейският участък беше на шестнадесет километра. Томас успя да измъкне пистолета си от колана и да го мушне под седалката, без Рудолф да забележи. Ако претърсеха колата, щеше да иде в затвора за срок от шест месеца до една година най-малко. За укриване
