на оръжие прошка няма. Полицаят, който ги арестува, обясни на един сержант, че са карали с превишена скорост и са извършили допълнително нарушение — в движещото се моторно превозно средство е имало отворена бутилка с уиски, поради което и на двамата трябва да се направи проба за алкохол. Рудолф явно внуши респект на сержанта и той се държа почтително, но все пак накара и двамата да надуят балона и поиска от Томас да даде урина за изследване.
Беше вече тъмно, когато излязоха от участъка без бутилката с уиски, но с квитанция за глоба заради превишена скорост. Сержантът установи, че и двамата не са пияни, но Томас видя как полицаят, който ги беше арестувал, разгледа много внимателно паспорта му, преди да му го върне. Томас се разтревожи, защото знаеше, че има много полицаи, свързани с мафията, но не можеше нищо да направи.
— Не трябваше да ме взимаш в колата — каза Томас, когато потеглиха. — Мене ме арестуват за това, че дишам.
— Няма значение — каза Рудолф и натисна газта.
Томас бръкна под седалката. Пистолетът беше там.
Не бяха претърсвали колата. Може би злощастието ще спре да го преследва.
В болницата пристигнаха малко след девет часа, но на входа сестрата спря Рудолф и му пошепна нещо.
— Благодаря — промълви Рудолф със странен глас и се обърна към Томас: — Мама е умряла преди един час.
2
— Последните й думи — каза Гретхен — бяха: „Кажи на баща ти, където и да е, че му прощавам.“ После изпадна в кома и повече не дойде в съзнание.
— Беше побъркана на тази тема — каза Томас. — Поръча ми като отида в Европа, да го потърся.
Тримата седяха вечерта във всекидневната на къщата, в която Рудолф беше живял с майка си през последните няколко години. Били спеше на горния етаж, а Марта плачеше в кухнята за жената, която всеки ден й се караше и я тормозеше. Били беше измолил майка си да му позволи да види за последен път баба си и Гретхен беше решила, че едно дете трябва да се запознае и със смъртта и затова го беше довела. Преди да й сложат за последен път кислородната маска, Мери прости и на Гретхен.
Рудолф беше уредил вече формалностите по погребението. Беше говорил с отец Макдонъл и се беше примирил с всички безсмислици, както каза на Джийн, когато й се обади в Ню Йорк. Надгробно слово, заупокойна молитва и тъй нататък. Но не се съгласи да затвори прозорците на къщата и да спусне транспарантите. Нямаше да изпълни всички прищевки на майка си, Джийн беше заявила без особена охота, че ще дойде ла погребението, ако Рудолф иска, но той каза, че няма смисъл.
Телеграмата в Рим я беше разстроила. „Роднини — повтаряше тя. — Винаги тези ужасни роднини.“ Същата вечер и през цялото пътуване в самолета тя пи много. Рудолф беше сигурен, че ако не я беше държал, тя щеше да падне от стълбичката на самолета. Остави я да лежи в Ню Йорк, посърнала и изтощена. Сега, докато седеше с брат си и сестра си в притихналата къща, в която беше живял с покойната си майка, той се радваше, че жена му не е тук.
— И след като толкова време те няма — каза Томас, — и когато майка ти умира, ти трябва да даваш урина за изследване на някакъв полицай. — От тримата само той пиеше, но не беше пиян.
В болницата Гретхен го беше целунала и го беше прегърнала силно; в скръбта си тя не беше онази високомерна, самодоволна жена, която той помнеше, а сърдечна, любвеобилна и непринудена. Томас почувствува, че могат да забравят миналото и най-накрая да се помирят. И без това имаше достатъчно врагове на този свят, не беше нужно да се кара и с роднините си.
— Ужасявам се, като си помисля как ли ще мине погребението — каза Рудолф. — От всички тези стари дами, с които тя играеше бридж. И какво ли, по дяволите, ще приказва онзи глупак Макдонъл?
— Извинявайте за малко — каза Томас. Той излезе от всекидневната и се качи в стаята, където щеше да спи с Били. Гретхен заемаше втората стая за гости. Никой не беше влизал още в стаята на майка им.
— Изглежда променен, нали? — каза Гретхен, когато с Рудолф останаха сами.
— Да-а.
— Примирен. Някак победен.
— Каквото и да е, промяната е положителна.
Чуха, че Томас слиза по стълбите, и прекъснаха разговора, Томас влезе; носеше нещо меко, увито в тънка хартия.
— Ето — каза той, подавайки го на Гретхен, — това е за теб.
Гретхен разтвори хартията и извади трицветното шалче със старата карта на Средиземно море.
— Благодаря ти — каза тя. — Прекрасно е, — Стана и го целуна.
Целувката неочаквано го развълнува. Той почувствува, че може да направи някоя глупост — да не издържи и да се разплаче, да изпочупи мебелите, да се качи горе, да вземе пистолета и да стреля през прозореца в луната.
— Купих го в Кан — каза Томас, — за мама.
— В Кан? — попита Рудолф. — Кога си бил в Кан?
Томас му каза и двамата пресметнаха, че са били там по едно и също време, най-малко един ден.
— Това е ужасно — каза Рудолф. — Двама братя да се разминават по този начин. Отсега нататък, Том, трябва да поддържаме връзка.
— Да-а — каза Томас, С Гретхен имаше желание да се вижда, но Рудолф беше друго нещо. Рудолф му беше причинил толкова страдания, — Да-а — повтори Томас. — Ще кажа на секретарката ми да ти изпрати маршрута ми — добави той и стана, — Аз отивам да спя. Днес много се уморих.
Качи се в стаята. Не беше уморен толкова много. Просто не искаше да стои в една стая с Рудолф. Ако знаеше къде е домът на покойниците, щеше да отиде там самичък и да си поплаче. Не си спомняше някога да е прегръщал майка си.
Не искаше да събуди сина на Гретхен, йойто спеше на едното легло, облечен със синя пижама, затова не запали лампата, докато се събличаше, а само отвори леко вратата, за да влиза малко светлина от коридора. Нямаше пижама и се замисли дали на сутринта малкият ще разправи на останалите, че спи по гащета. Може и да не му направи впечатление. Изглеждаше симпатично дете и едва ли знаеше, че от него се очаква веднага да си създаде лошо мнение за вуйчо си, Момчето миришеше на чисто, на сапун. В болницата беше прегърнал Гретхен, за да я успокои; и двамата се бяха разплакали. Не си спомняше някога да е прегръщал майка си.
Като гледаше момчето, си спомни за Уесли. Трябваше да го види. Трябваше да направи нещо за него. Не можеше да го остави цял живот в ръцете на една уличница като Тереза.
Той затвори вратата и легна в мекото, чисто легло. Рудолф спеше в такова легло всяка нощ.
3
На погребението дойде и Теди Бойлан. И много други хора. Вестниците в Уитби и Порт Филип бяха счели новината за смъртта на майката на видния гражданин Рудолф Джордах за достатъчно важна и бяха поместили некролога на централно място. За Мери Джордах нямаше какво особено да се каже, но журналистите използуваха случая да изброят почетните длъжности и заслугите на Рудолф — председател на управителния съвет на сдруженото търговско предприятие „Д. К.“, подпредседател на Търговската палата в Уитби, възпитаник cum laude44 на университета в Уитби, член на настоятелството на същия университет, член на Комисията за развитие на градовете Уитби и Порт Филип, енергичен и предприемчив бизнесмен. Споменаваше се дори, че като ученик Рудолф е участвувал в отбора по лека атлетика в дисциплината двеста метра бягане с препятствия, а също така, че е свирил на тромпет в джазбанда „Речната петорка“ през хиляда деветстотин четиридесет и пета година.
Горката мама, мислеше Рудолф, оглеждайки препълнената църква, как щеше да се радва, ако можеше да види колко хора са дошли да почетат паметта й.
Отец Макдонъл говори по-лошо и по-дълго, отколкото Рудолф предполагаше; Рудолф се опитваше да не
