слуша лъжите, които се изричаха над покрития с цветя ковчег. Дано само Гретхен не преживява много тежко погребението, спомняйки си за другия ковчег в крематориума в Калифорния. Погледна я, но лицето й не издаваше нищо.
Птиците пееха по дърветата в гробищата, радостни, че лятото е настъпило. При спускането на ковчега в гроба, съпроводено от риданията на дамите, с които майка им беше играла бридж, Рудолф, Гретхен и Томас застанаха един до друг; Гретхен държеше Били за ръка.
Бойлан ги настигна, когато наближаваха чакащите ги черни лимузини.
— Не искам да се натрапвам — каза той, когато те спряха. — Гретхен, Рудолф… искам само да изкажа моите съболезнования. Толкова млада жена.
За миг Рудолф се смути. Майка му винаги му се струваше много стара, тя беше много стара. Беше стара още на тридесет години, а много преди това беше започнала да умира. За първи път осъзна истинската й възраст. Петдесет и шест години. Почти колкото Бойлан. Нищо чудно, че Бойлан я смята за „толкова млада жена“.
— Благодаря, Теди — каза Рудолф и се ръкува с Бойлан, Бойлан съвсем не изглеждаше на човек, готов да влезе в гроба. Цветът на косата му беше все същият, лицето му беше загоряло и без бръчки, ходеше изправено, а обувките му лъщяха както винаги.
— Как си, Гретхен? — попита Бойлан. Хората, които вървяха зад тях, се спряха, защото не искаха да ги задминат на тясната чакълеста пътека между гробовете. Бойлан смяташе за нещо напълно естествено, че всички са длъжни да му дават път.
— Много добре, благодаря, Теди — отговори Гретхен.
— Това сигурно е синът ти — усмихна се Бойлан на Били, който го изгледа сериозно.
— Били, това е мистър Бойлан, един стар приятел — обясни Гретхен.
— Здравей, Били. — Бойлан стисна ръката на момчето. — Надявам се, че следващия път ще се видим при по-приятен случай.
Били не отговори нищо. Томас гледаше Бойлан с присвити очи; Рудолф си помисли, че зад спуснатите клепачи той иска да прикрие желанието си да се изсмее. Може би си спомняше нощта, когато е видял как Бойлан се разхожда гол из къщата на хълма и налива уиски на Гретхен, която го чака в спалнята на горния етаж. Ама че неподходящи за гробища мисли.
— Брат ми Томас — представи го Рудолф.
— О, да — каза Бойлан, но не подаде ръка на Томас, а се обърна към Рудолф. — Ако намериш време, Руди, въпреки голямата си заетост, обади ми се, за да вечеряме заедно някой път. Искам да призная, че ти беше прав в избора си на кариера, Доведи и Гретхен, ако е свободна. Моля те.
— Аз заминавам за Калифорния — каза Гретхен.
— Колко жалко. Е, повече няма да ви задържам. — Той леко се поклони и се отдръпна. Даже и с тъмния костюм елегантната му, скъпо поддържана фигура се открояваше ярко сред еднообразната процесия на жителите на малкото провинциално градче.
Докато крачеха към първата лимузина, от която Рудолф беше отстранил безмилостно отец Макдонъл, Гретхен осъзна, смаяна, колко много си приличат Рудолф и Бойлан — не по външност, разбира се, и дано не и по характер, но в поведението си, в начина на говорене, в жестовете, в избора на дрехи, в походката. Интересно дали Рудолф знае колко много дължи на този човек и дали ще му е приятно, ако му го каже.
Докато пътуваха към къщата на Рудолф, тя мислеше за Бойлан. Би трябвало да мисли за майка си — в този момент в слънчевото гробище, огласяно от веселите песни на птиците, заравят гроба й. Но тя мислеше за Бойлан. Не изпитваше нито любов, нито влечение към него, но не изпитваше и отвращение, омраза или желание за отмъщение. Сякаш бе извадила някаква стара играчка, някоя любима кукла, от стар сандък и я разглеждаше любопитно, опитвайки се да си припомни какви чувства е изпитвала към нея, но тъй като не можеше да си припомни, трябваше да я захвърли или да я даде на някое съседско дете. Първата й любов.
Когато се върнаха в къщи, решиха да пийнат нещо. Били, който изглеждаше блед и измъчен, се оплака, че го боли главата, и се качи горе да си легне. Марта, въпреки неспирния поток от сълзи, отиде в кухнята да приготви набързо нещо за обяд.
Рудолф направи на Гретхен и на себе си мартини, а на Томас наля уиски с лед; Томас беше съблякъл сакото си, което беше много тясно за широките му рамене. Беше разкопчал яката на ризата си и седеше приведен на един дървен стол с твърда облегалка, подпрял лактите си на бедрата, отпуснал ръцете си между краката. Където и да седне, все едно, че се намира на ринга, помисли си Рудолф и му подаде уискито.
Вдигнаха чашите си, но не споменаха майка си.
Бяха решили да заминат заедно за Ню Йорк веднага щом се наобядват, защото не искаха да стоят в къщи и да приемат съболезнования. Хората изпращаха огромни букети, но Рудолф беше наредил на Марта да запази само един и да занесе всички останали в болницата, където беше умряла майка му. Нарцисите, които беше задържал, приличаха на жълт пламък върху масичката пред канапето. Прозорците бяха отворени, през тях нахлуваше слънцето и свежата миризма на трева от градината. Салонът с нисък дървен таван беше изискано подреден, не беше претрупан със стари мебели, нито предизвикателно модерен — съвсем в стила на Рудолф.
— Какво смяташ да правиш с къщата? — попита Гретхен.
— Сигурно ще остана да живея в нея. — Рудолф сви рамене. — Все още трябва да прекарвам много време тук. Макар че за сам човек е твърде голяма. Искаш ли да дойдеш да живееш тук?
Гретхен поклати глава. Споровете с адвокатите продължаваха.
— Аз съм свързана с Калифорния.
— А ти? — обърна се Рудолф към Томас.
— Аз? — попита изненадан Томас. — Какво, по дяволите, мога аз да правя тук?
— Ще си намериш някаква работа. — Рудолф се сдържа да не каже: „Аз ще ти намеря някаква работа.“ Той с удоволствие отпиваше от мартинито. — Трябва да признаеш, че тук е по-хубаво, отколкото в нюйоркския хотел, където си отседнал.
— Не смятам да остана там за дълго. Но все едно, тук за мен няма място. Хората ме гледат, като че ли съм животно от зоологическата градина.
— Преувеличаваш — каза Рудолф.
— Твоят приятел Бойлан не пожела дори да ми подаде ръка на гробището. Ако не там, не знам къде другаде хората си подават ръка.
— Той е особен случай.
— Вярно, че е особен — засмя се Томас. Макар и тих, смехът му внесе някакъв смут в атмосферата.
— Защо се смееш? — попита Рудолф, а Гретхен погледна озадачено Томас.
— Като го видиш следващия път — отговори Томас, — кажи му, че е прав да не ми подава ръка.
— Какво искаш да кажеш, Том?
— Питай го дали си спомня Деня на победата. Нощта, когато в имението му запалиха един кръст и стана пожар.
— Какво значи това? — попита рязко Рудолф. — Ти ли си го направил?
— Аз и един приятел. — Томас стана и отиде да си напълни чашата.
— Защо го направихте? — попита Гретхен.
— Момчешки щуротии — отговори Томас и си сложи допълнително лед в чашата. — Току-що бяхме спечелили войната.
— Но защо избрахте точно него? — попита Гретхен.
Томас разбъркваше леда в питието си с гръб към Гретхен.
— Тогава той имаше връзка с една дама, която познавах — каза той. — Аз не одобрявах тази връзка. Трябва ли да кажа името на дамата?
— Няма нужда — отговори тихо Гретхен.
— Кой беше приятелят? — попита Рудолф.
— Какво значение има?
— Онзи Клод, не си спомням презимето му, който се влачеше с теб, нали?
Томас се усмихна, но не отговори. Пиеше прав, облегнат на бюфета.
