— Пази се да не те намокри дъждът — каза Сам и затвори телефона.
Сам беше най-спокойният човек, когото познаваше. Години наред той беше наблюдавал страстите, които се развихряха във филмовите студии, но беше запазил непоклатимо спокойствие — знаеше на какво е способен, през ръцете му минаваха стотици хиляди метри филмова лента, улавяше пропуски, оправяше чужди грешки, никога не ласкаеше никого, напускаше продукциите, когато хората станеха непоносими, преминаваше от един стил в друг с неизтощима работоспособност, беше едновременно и творец, и момче за всичко, предан на неколцина режисьори, които въпреки недостатъците им Сам считаше за професионалисти, отдадени пламенно на своето изкуство. Сам беше гледал пиесите на Колин и когато той дойде в Холивуд, сам му предложи да работи с него; скромен, но уверен в способностите си, Сам знаеше, че новият режисьор ще му бъде благодарен за професионалния опит, че тяхното сътрудничество ще бъде ползотворно.
След смъртта на Колин Сам разговаря веднъж надълго с Гретхен и я предупреди, че ако остане в Холивуд само като нечия вдовица, без да прави нищо, ще се чувствува много нещастна. Беше наблюдавал достатъчно Гретхен, докато работеше като монтажист в трите филма на Колин, и беше разбрал, че Колин напълно основателно се съобразява с нейното мнение. Затова й предложи да я вземе при себе си и да я научи на своя занаят. „За сама жена в този град — беше казал той — монтажната зала е най-хубавото място. Там няма да си самотна, няма да развяваш прелестите си насам-натам, нито да оспорваш нечии изяви, а ще работиш методично и смислено, все едно, че всеки ден ще изпичаш по един кейк.“
Тогава Гретхен му беше казала: „Не, благодаря“, защото не искаше дори и по този начин да се възползува от репутацията на Колин, и затова се записа в университета. Но след всеки разговор със Сам тя се чудеше дали не е отхвърлила предложението му твърде прибързано. Хората в университета бяха доста млади, напредваха много бързо, интересуваха се от неща, които на нея й се струваха безсмислени, поглъщаха и отхвърляха огромни количества информация за кратко време, а тя тъпчеше мъчително на едно място седмици наред.
Гретхен седна пак на канапето и взе писмото на Рудолф. Венеция, спомни си тя, Венеция. С красива, млада съпруга, която съвсем случайно се оказва богата. Такъв е късметът на Рудолф.
„От Уитби се чуват недоволни гласове — продължи тя да чете. — Старият Колдъруд никак не одобрява продължителната ми обиколка из Европа, а Джони, който по характер е пуритан, макар че има лице на истински бохем, намеква деликатно, че ваканцията ми е продължила доста дълго. В същност аз не гледам на тази обиколка като на ваканция, макар че нищо друго досега не ми е доставяло такова удоволствие. Тази обиколка е продължение на моето образование, продължение, което не можах да си позволя, когато завърших колежа, защото бях беден и трябваше да работя по цял ден в магазина.
Когато се върна, имам да разрешавам много въпроси, които сега бавно премислям дори когато гледам някоя картина на Тициан в Двореца на дожите или пия еспресо на Пиаца Сан Марко. С риск думите ми да ти прозвучат много претенциозно, ще ти кажа, че искам да реша как да живея занапред. На тридесет и пет години съм, имам достатъчно пари — и основен капитал, и годишен доход, — за да мога до последния си ден да живея прекрасно. Дори и ако вкусовете ми бяха екстравагантни, а те не са, дори и ако Джийн беше бедна, а тя не е — пак щях да имам възможност да си позволя това. В Америка забогатееш ли веднъж, трябва да си ненормален или прекомерно алчен, за да обеднееш отново. Не ми е приятна мисълта цял живот само да купувам и да продавам, за да увеличавам богатството си, което и без това ми е достатъчно. Инстинктът ми да придобивам е притъпен от самите придобивки. Едва ли бих получил особено удовлетворение, ако продължавам да откривам нови търговски центрове из цялата страна под фирмата «Колдъруд» и ако получавам контрол пад нови компании. Възможността да управлявам цяла търговска империя — нещо, което опиянява хора като Джони Хийт и Брадфорд Найт — за мен крие твърде малко очарование и ми се струва, че би било най-скучното занимание. Обичам да пътувам и мисля, че ще бъда много нещастен, ако ми кажат, че повече няма да дойда тук, макар че не мога да бъда и като героите на Хенри Джеймс, които по думите на Е. М. Форстър отиват в Европа да опознават произведенията на изкуството и себе си, и толкова. Както виждаш, използувам свободното си време, за да чета книги.
Разбира се, бих могъл да се отдам на благотворителна дейност и да раздавам суми на бедни хора, на художници, на учени и изследователи, които се нуждаят от подкрепа, но дори и да го направя и да отпускам щедро средства в подрепа на различни каузи, не мога да си представя, че ще играя ролята на арбитър за подобни неща. Аз поне не бих могъл да се посветя изцяло на такова занимание.
На теб сигурно, както и на мен, ще ти се стори смешно, че някой от семейство Джордах се измъчва, защото има пари, но в Америка животът приема такива странни обрати — ето че и аз изпаднах в необикновено положение.
Има още едно усложнение. Аз обичам къщата в Уитби и самия град. В същност не искам да живея никъде другаде. Преди известно време Джийн призна, че на нея също й харесва Уитби и каза, че ако някога имаме деца, предпочита да ги отгледа там, а не в Ню Йорк. А аз ще се погрижа да имаме деца или поне едно дете. Винаги можем да поддържаме един малък апартамент в Ню Йорк за случаите, когато искаме да се отдадем на светски развлечения или когато тя има работа в града. Но в Уитби човек не може да не върши нищо. Съседите веднага ще ме обявят за чудак и градът няма да ми се вижда толкова привлекателен, колкото сега. Не искам да се превърна в един Теди Бойлан.
Може би, като се прибера в Америка, ще си купя един брой на «Таймс» и ще прегледам обявленията, в които се предлага работа.
Джийн се върна цялата мокра, щастлива и леко пияна. Скрила се от дъжда в едно кафене, а двама венециански джентълмени я напили с вино. Тя те поздравява. Това е едно дълго, егоистично писмо. Очаквам да ми отговориш със също толкова дълго и егоистично писмо. Изпрати го до «Америкън експрес» в Париж. Не знам кога точно ще бъдем в Париж, но това сигурно ще стане през следващите две седмици и там ще ми предадат писмото ти. Поздрави на теб и на Били.
П.С. Знаеш ли нещо за Том? От погребението на мама изобщо не съм го чувал.“
Гретхен остави тънките листове хартия за въздушна поща, изписани гъсто с енергичния, ясен почерк на брат й. Допи чашата си и реши, че повече няма да пие. Стана от дивана, отиде до прозореца и погледна навън. Продължаваше да вали проливно. Градът долу беше обвит във водна пелена.
Тя се замисли върху писмото на Рудолф. Те бяха по-близки, когато си пишеха, отколкото когато се виждаха. В писмата си Рудолф проявяваше известна несигурност, не беше така надменен и самоуверен и с това печелеше симпатиите й, тъй като обикновено прикриваше истинската си същност. Когато бяха заедно, рано или късно я обземаше желанието да го уязви. Писмата му разкриваха широта на духа и готовност да прости — качества, които иначе трудно можеха да се доловят, защото той никога не ги демонстрираше явно и с нищо не показваше, че знае кои постъпки или думи трябва да бъдат простени. Били й беше разказал как е обидил Рудолф в училище, но Рудолф не спомена нито веднъж за този случай и се държеше с Били винаги сърдечно и внимателно. Всичките му писма завършваха с думите: „Поздрави на теб и на Били“.
Трябва да се науча да бъда великодушна, помисли си тя, загледана в дъжда.
Не знаеше какво да отговори на Рудолф за Том. Том не й пишеше често, но все пак поддържаше връзка с нея. Както навремето беше постъпил с майка си, така сега беше накарал и нея да обещае, че няма да казва адреса му на Рудолф. Точно в този момент, точно в този ден Том се намираше в Италия. Вярно, че от другата страна на полуострова, по на юг, но все пак в Италия. Само преди няколко дни беше получила писмо от него, от някакво градче Порто Санто Стефано на Средиземно море. Том и един негов приятел на име Дуайър бяха намерили най-сетне яхтата, която търсеха, на приемлива за тях цена, и цяла есен и цяла зима я бяха ремонтирали в една италианска корабостроителница, за да могат от първи юни да излязат с нея в морето.
„Правим всичко сами — пишеше Том с едрия си момчешки почерк на линирана хартия. — Разглобихме дизеловите мотори и после ги сглобихме парче по парче и сега са съвсем като нови. Сменихме изцяло електрическата инсталация, запушихме всички цепнатини по корпуса и го остъргахме, регулирахме витлата, поправихме генератора, обзаведохме камбуза наново, пребоядисахме корпуса и каютите, купихме някои
