мебели на старо и също ги пребоядисахме. Дуайър се оказа отличен декоратор и много ми се иска да видиш как е подредил салона и каютите. Цяла седмица сме работили по четиринадесет часа на ден, но си струваше. Пестим си парите и затова живеем на яхтата, макар че тя сега е вдигната на подпори на земята. Нито Дуайър, нито аз можем да готвим, но въпреки това не гладуваме. Когато тръгнем на пътешествие, ще трябва да си намерим готвач. Мисля, че тричленен екипаж ще е напълно достатъчен. Ако Били иска да дойде през лятото, място за него ще се намери, а и работа винаги има. Когато го видях, останах с впечатлението, че малко физически труд на открито няма да му се отрази зле.
Смятаме до десет дни да излезем в морето. Още не сме решили как да кръстим яхтата. Когато я купихме, тя се казваше «Пенелопа II», но това име е твърде превзето за един бивш боксьор. Като споменах «боксьор», се сетих да ти кажа, че тук никой не се бие. Карат се много или поне говорят много високо, но си държат ръцете в джобовете. Спокойно можеш да влезеш в някой бар и да си тръгнеш оттам без бой. Разправят, че на юг от Неапол е различно, но аз не знам.
Собственикът на корабостроителницата е свестен човек и както разбирам от хората, е които говорих, ни дава всичко при много изгодни условия. Той даже ни осигури вече два рейса. Единият през юни, другият през юли, и каза, че по-нататък ще има и още. В Америка имах вземане-даване с един италианец, но тези тук са съвсем различни. Симпатични хора. Вече съм научил малко от езика им, но реч на италиански не мога да произнеса.
Когато тръгнем да пътуваме, приятелят ми Дуайър ще бъде капитан, макар че яхтата е купена с мои пари. Той има диплома за трети помощник и знае да кара яхта. Но ми дава уроци и в деня, когато успея да вляза в пристанището, без да се блъсна в нещо, аз ставам капитан. След като платим разноските по ремонта, ще делим всичко по равно, защото той ми е приятел и аз нямаше да се справя без него.
Искам пак да ти напомня за обещанието ти да не казваш нищо на Руди. Ако разбере, че съм направил тази глупост да купя едно пробито, старо корито в Средиземно море с парите, които е събрал за мен, направо ще побеснее. Той смята, че парите са нещо, което се крие в банката. Е, всеки си има свои разбирания. Когато си уредя окончателно положението и започна да печеля, ще го поканя с жена му да направят едно пътуване. Безплатно. Тогава ще види толкова загубен ли е бил брат му.
Ти не ми пишеш много за себе си, но от писмата ти оставам с впечатлението, че не се чувствуваш кой знае колко добре. Съчувствувам ти. Може би трябва да се захванеш с нещо различно от това, с което сега се занимаваш. Ако приятелят ми Дуайър не приличаше толкова много на педераст, щях да ти предложа да се омъжиш за него, за да ни станеш готвач. Шегувам се.
Ако имаш богати приятели, които биха искали да пътуват по Средиземна море това лято, препоръчай ме. Сега не се шегувам.
Сигурно ти и Рудолф ще си помислите, че брат ви съвсем е изкуфял, за да става капитан на яхта, но може би това се предава по наследство. В края на краищата татко караше лодка по Хъдсън. И веднъж прекали. Този път вече съвсем не се шегувам.
Яхтата е бяла със син кант. Като я видиш, ще речеш, че струва един милион долара. Собственикът на корабостроителницата казва, че можем веднага да я продадем и да изкараме десет хиляди долара печалба. Но ние нямаме намерение да я продаваме.
Ако отидеш в Ню Йорк, можеш да ми направиш една услуга. Да разбереш къде е жена ми, какво прави и как е детето. Не ми е мъчно за Америка, нито за ярките й реклами, но ми е много мъчно за детето.
Пиша ти толкова дълго писмо, защото навън вали като из ведро и не можем да боядисаме втори път салона на горната палуба (той ще бъде син). Ако някой ти каже, че на Средиземноморието не вали дъжд, не му вярвай.
Дуайър готви и вече ме вика да ядем. Нямаш представа колко отвратително мирише. Поздрави и целувки.
Дъжд в Порто Сан Стефано, дъжд във Венеция, дъжд в Калифорния. Явно, че семейство Джордах нямаше късмет с времето. Но двама негови представители имаха късмет във всичко останало, макар и само за един сезон.
— Пет часът следобед е най-отвратителният час на деня — каза Гретхен високо. И за да не се отдаде на самосъжаление, спусна пердетата и си наля още уиски.
В седем часа, когато се качи на колата да отиде на булевард Уилшайър и да вземе Коши Крума, още валеше. Тя караше бавно и внимателно по хълма, шосето беше залято с най-малко петнадесет сантиметра дълбока вода и колата буксуваше. Това е Бевърли Хилс — град на хиляди реки.
Коши беше аспирант по социология и ходеше да слуша две от лекциите в курса, който посещаваше и Гретхен, затова понякога преди изпити учеха заедно. Той беше следвал в Оксфорд, беше по-възрастен от другите студенти и според нея по-интелигентен от тях. Беше от Гана и имаше стипендия. Тя знаеше, че стипендията не е голяма и когато се събираха да се занимават заедно, винаги гледаше първо да му поднесе нещо за вечеря. Беше сигурна, че той не се храни достатъчно, макар че никога не говореше по този въпрос. А тя не се осмеляваше да отиде с него на ресторант извън района на университета, тъй като не знаеше как ще се държат келнерите, като видят бяла жена с негър, независимо че е прилично облечен и говори английски с чист оксфордски акцент. В университета той нямаше никакви неприятности, дори двама или трима от професорите се отнасяха с подчертано уважение към него, когато се изказваше. С нея той се държеше учтиво, но винаги резервирано, като учител с ученик. Не беше гледал нито един от филмите на Колин. Казваше, че нямал време да ходи на кино. Тя подозираше, че няма пари. Никога не го беше виждала с момичета и, изглежда, нямаше други приятели освен нея. Ако, разбира се, я приемаше като приятел.
Обикновено тя го чакаше в Бевърли Хилс на ъгъла на Родео и Уилшайър. Той нямаше кола, но взимаше автобус от Уестуд близо до университета, където живееше. Когато навлезе в булеварда, тя започна да се взира през мътното стъкло — дъждът валеше толкова силно, че чистачките не смогваха да го изчистят; видя го, че стои на ъгъла, без шлифер, без дори да е вдигнал яката на сакото си, за да се предпази от дъжда. С високо изправена глава, той гледаше потока коли през замъглените си очила, сякаш наблюдаваше манифестация.
Тя спря и отвори вратата на колата, а той се качи, без да бърза — от дрехите му течеше вода и на пода около обувките му веднага се образува локва.
— Коши! — извика Гретхен, — Вир-вода си. Защо не ме изчака в някой вход поне?
— Мъжете в моето племе, мила моя — каза той, — не се плашат, когато потече малко вода.
Тя се вбеси и имитирайки го, продължи да му се кара:
— В моето племе, в моето племе на бледолики хилави хора, мъжете имат достатъчно ум да се скрият някъде, когато вали дъжд. А ти… ти… — Тя се напрягаше да намери точната дума — избраник на бога!
За миг и двамата смутено замълчаха. После той избухна в гръмогласен смях. Тя също се засмя.
— И преди да сме приключили този разговор — продължи тя, — избърши си очилата, туземецо.
Той избърса послушно очилата си.
Като пристигнаха в дома й, тя го накара да си съблече ризата и сакото и му даде един от пуловерите на Колин. Коши беше дребен, имаше ръста на Колин и пуловерът му стана съвсем добре. Тя не знаеше какво да прави с дрехите на Колин и те стояха в шкафовете или висяха в гардеробите, както си ги беше оставил. Понякога Гретхен си казваше, че трябва да ги предаде на Червения кръст или на някоя друга организация, но все не се наканваше да го направи.
Вечеряха в кухнята — пържено пиле, грах, салата, сирене, сладолед и кафе. Тя отвори бутилка вино. Веднъж Коши й беше казал, че в Оксфорд бил свикнал да пие вино на вечеря.
Той винаги твърдеше, че не е гладен и че тя не е трябвало да си прави този труд, но Гретхен забелязваше, че той си изяжда всичко сложено пред него до последната троха, макар че тя не беше кой знае каква готвачка и яденето беше съвсем обикновено. Единствената разлика в навиците им при хранене беше, че той държеше вилицата в лявата ръка. Още едно нещо, което беше научил в Оксфорд. И там беше следвал със стипендия. Баща му имаше в Акра малко магазинче за текстил и ако не беше стипендията,
