всяка цена да изкара най-високите бележки в класа.
Успокоено и женствено, лицето й, огряно от слънцето, сякаш излъчваше меко сияние.
— Тази сутрин приличаш на светица — каза Рудолф.
— И ти ще заприличаш на светица, ако два месеца живееш в пълно въздържание — отговори Джийн.
— Надявам се, че детето ще оправдае тези лишения — каза Рудолф.
— Да му мисли, ако не ги оправдае.
— Как е то тази сутрин?
— Добре е. Марширува нагоре-надолу, сякаш е обул войнишки ботуши, но иначе е добре.
— Ами ако е момиче? — попита Рудолф.
— Тогава ще я науча да не ходи с двама мъже едновременно — отговори Джийн и двамата се разсмяха.
— Какво ще правиш тази сутрин? — попита Рудолф.
— Ще дойде една бавачка, за да се уговорим, днес пристигат и мебелите за детската стая, с Марта ще трябва да ги наредим, трябва да си взема витамините и да се премеря на кантара — каза Джийн. — Цялата сутрин е запълнена. А ти?
— Аз трябва да отида в университета — отговори Рудолф. — Има заседание на управителния съвет. После трябва да се отбия в кантората…
— Нали няма да оставиш онова чудовище Колдъруд да ти приказва пак едно и също?
Откакто Рудолф беше казал на Колдъруд, че през юни възнамерява да се оттегли от бизнеса, Колдъруд при всяка среща мърмореше; „Кой, за бога, се оттегля от работа на тридесет и шест години?“ — „Аз“ — му отговори веднъж Рудолф, но Колдъруд все не вярваше. Подозрителен както винаги, той смяташе, че Рудолф лавира, за да получи по-голяма власт в предприятието, затова му намекна, че ако остане, ще получи каквото иска. Дори предложи да премести главната кантора в Ню Йорк, но Рудолф каза, че вече не иска да живее там. Джийн се беше привързала не по-малко от него към старата къща в Уитби и кроеше планове с един архитект как да я разшири.
— Не се тревожи за Колдъруд — каза Рудолф и стана от масата. — Аз ще се върна за обяд.
— Точно това искам — отвърна Джийн. — Съпруг, който се връща в къщи за обяд.
Беше рано и затова караше бавно, радвайки се на града. Малки деца е ярки якета караха велосипеди на три колела по тротоарите или играеха в градините, където вече беше сухо и се подаваха първите зелени предвестници на пролетта. Млада жена с панталони буташе бебешка количка в слънчевото утро. Едно старо куче дремеше върху топлите стъпала на голяма бяла къща в претенциозен архитектурен стил. Пощенският раздавач Хокинс му махна с ръка и Рудолф отговори на поздрава му. Полицаят Слатъри, застанал до патрулната кола, разговаряше с някакъв градинар и го поздрави с усмивка; двама професори от биологическия факултет, увлечени IB оживен разговор по пътя към университета, го изгледаха продължително, като по този начин дадоха да се разбере, че го поздравяват. В тази част на града с дърветата и с големите дървени къщи и с тихите улички сякаш се беше запазило нещо от спокойната атмосфера на деветнадесетия век, нямаше следа нито от войни, нито от икономически разцвет, нито от кризи. Рудолф се чудеше как е могъл някога да желае да напусне този град, където всички го познаваха и го поздравяваха на всяка крачка, и да отиде да живее безименен в необятния, неприветлив каменен Ню Йорк.
За да стигне до ректората, трябваше да мине покрай игрището — там видя Куентин Макгъвърн, който обикаляше пистата, облечен със сив анцуг. Рудолф спря колата и слезе; Куентин, висок сериозен младеж, целият в пот от тренировката, дойде при него. Стиснаха си ръцете.
— Първата ми лекция е чак в единадесет часа — каза Куентин. — А и денят е толкова подходящ за бягане, особено след като цяла зима си стоял затворен в аудиториите.
Те вече не бягаха сутрин заедно. Откакто се ожени, Рудолф започна да играе тенис заради Джийн. В края на краищата не беше чак такъв спартанец, че всяка сутрин в седем часа, независимо от времето, да оставя жена си сама в леглото, за да се задъхва четиридесет и пет минути по пистата, опитвайки се да не изостава от един младеж в отлична спортна форма. Това само го караше да се чувствува стар. А имаше още време, докато остарее.
— Как е, Куентин? — попита Рудолф.
— Добре. Взимам двестате метра за двадесет и две и осем десети, а треньорът каза, че ще ме изпробва на четиристотин метра и на щафета.
— Какво казва сега майка ти по този въпрос?
Куентин се усмихна, припомняйки си студените зимни утрини, и каза:
— Предупреждава ме да не се главозамая. Майките не се променят.
— А как ти върви ученето?
— В деканата сигурно са направили някаква грешка — каза Куентин. — Включили са ме в списъка на отличниците.
— А за това майка ти какво казва?
— Казва, че понеже съм негър, са ме включили в списъка, за да покажат колко са либерални — усмихна се леко Куентин.
— Ако в бъдеще имаш неприятности с майка ти, кажи й да ми се обади — посъветва го Рудолф.
— Добре, мистър Джордах.
— Е, аз трябва да тръгвам вече. Поздрави баща си.
— Баща ми умря, мистър Джордах — каза тихо Куентин.
— Извинявай — каза Рудолф и се качи в колата. Божичко, помисли си той. Бащата на Куентин е работил най-малко двадесет и пет години в магазина на Колдъруд. Все някой трябваше да се сети и да съобщи за смъртта му.
След разговора с Куентин утрото вече не изглеждаше толкова свежо и приятно.
На паркинга пред ректората нямаше никакво свободно място и Рудолф трябваше да остави колата на петстотин метра от сградата. Всичко се превръща в паркинги, помисли си той ядосано, докато заключваше вратата. Преди известно време в Ню Йорк му бяха откраднали радиото и оттогава той всеки път заключваше колата, дори и когато слизаше от нея за пет минути. По този въпрос имаха лек спор с Джийн, защото тя отказваше да я заключва и дори оставяше отворена входната врата на къщата, когато беше сама. Хубаво е да обичаш съседите си, беше й казал той, но е глупаво да пренебрегваш човешката склонност към кражби.
Тъкмо проверяваше заключена ли е колата, когато някой зад него извика:
— Здравей, Джордах!
Беше Леон Харисън, също член на управителния съвет, тръгнал и той за заседанието. Харисън беше висок, представителен мъж около шейсетте, с побеляла коса и с лицемерно поведение. Той издаваше местния вестник, който беше наследил от баща си заедно с много имоти в Уитби и извън града. Рудолф знаеше, че вестникът не върви добре. Но не съжаляваше за това. Редакционната колегия се състоеше от неизвестни, ниско платени журналисти — пияници, изгонени от разни вестници из цялата страна. Рудолф не вярваше на нищо, което четеше във вестника на Харисън, не вярваше даже и на прогнозата за времето.
— Как си, приятелю — каза Харисън и като го прегърна през рамо, тръгна с него към ректората. — Пак лиси се приготвил тази сутрин да ни пуснеш някоя бомба на нас, дядките? — Той се засмя високо, за да покаже, че не влага злост в думите си. Рудолф беше имал разни неприятности с Харисън във връзка с рекламираните в неговия вестник стоки на Колдъруд. Отначало Харисън го наричаше приятелю, носле Руди, след това Джордах, а сега Рудолф забеляза, че беше преминал пак на „приятел“.
— Само ще подновя старите си предложения — отговори Рудолф. — Като например да се изгори до основи факултетът по естествени науки, за да се отървем от професор Фредерикс. — Фредерикс оглавяваше този факултет, а Рудолф с чиста съвест можеше да потвърди, че обучението по естествени науки се водеше на много ниско ниво в сравнение с останалите университети от типа на Уитби в другите северни щати. Фредерикс и Харисън бяха стари приятели и Фредерикс пишеше често научни статии за вестника на Харисън, които караха Рудолф да се изчервява от срам заради университета. Най-малко три пъти годишно на първата страница на Харисъновия вестник „Сентинъл“ се поместваше статия на Фредерикс, в която той
