никога нямаше да може да изучи умния си син. Коши не се беше връщал в родината си от шест години, но възнамеряваше, щом напише дисертацията си, да се установи в Акра и да работи там.
Той попита къде е Били. Обикновено ядяха заедно с него. Когато Гретхен му обясни, че е заминал за събота и неделя, той каза:
— Много жалко. Ще ми липсва този малък мъж. В същност Били беше по-висок от него, но Гретхен беше свикнала с обръщенията на Коши „мила моя“ и „малък мъж“.
Дъждът плющеше по плочите на вътрешния двор. Вечерята се проточи и Гретхен отвори бутилка вино.
— Да ти призная — каза тя, — тази вечер не съм настроена за учене.
— Такива да ги нямаме — укори я той. — Не съм дошъл дотук в такова ужасно наводнение само за да ям.
Допиха виното, докато Гретхен миеше чиниите, а Коши ги бършеше. Машината за миене на съдове беше развалена от шест месеца, но от нея нямаше особена нужда, тъй като сега повече от трима души не се събираха за храна и по-лесно беше да измиеш няколко чинии, вместо да се въртиш около машината.
Тя занесе каната с кафето във всекидневната, където двамата с чаша в ръка се заловиха за работа. Той имаше бърз, подвижен ум и нейната мудност го дразнеше.
— Мила моя — каза той, — ти просто не се съсредоточаваш. Крайно време е да се захванеш по- сериозно за работата си.
Тя затвори рязко учебника. Откакто бяха седнали да работят заедно на бюрото, той за трети или четвърти път й правеше забележка. Като някоя… като някоя гувернантка, каза си тя, като някоя стара негърка бавачка. Преговаряха лекциите по статистика, а статистиката й беше безкрайно скучна.
— Не могат всички да бъдат толкова умни като теб — каза тя. — Аз никога не съм била най-добрата ученичка в Акра и никога не са ми отпускали стипендия да…
— Мила моя Гретхен — отговори той тихо, но явно обиден. — Никога не съм твърдял, че съм бил най- добрият ученик.
— Никога не си твърдял, никога не си твърдял — повтори тя думите му, мислейки си отчаяно колко грубо се държи. — Няма защо да го твърдиш. Ти просто се държиш важно. Или стоиш на дъжда, сякаш си някакъв племенен вожд и гледаш отвисоко нещастните, страхливи бели хора, които минават с деморализиращите си кадилаци.
Коши стана. Свали очилата си и ги сложи в джоба.
— Съжалявам — каза той. — Нашите взаимоотношения, изглежда, не могат да доведат до нищо…
— „Нашите взаимоотношения“ — подигра го тя. — Къде си се научил да говориш така?
— Лека нощ, Гретхен — каза той. Стоеше прав с изпънато тяло и стиснати устни. — Искам само да ме изчакаш да си облека ризата и сакото… и няма да се бавя минута повече.
Той отиде в банята. Тя го чуваше как се движи. Изпи последната глътка от чашата си. Кафето беше изстинало и много сладко от неразтопената на дъното захар. Засрамена, тя подпря лакти на бюрото върху разхвърляните учебници и скри главата си в ръце. Направих го заради днешното писмо на Рудолф, помисли си тя. Заради пуловера на Колин. А този беден младеж с оксфордски акцент не ми е виновен за нищо.
Когато той се върна, облякъл ризата и сакото си, които бяха все още смачкани и влажни, тя се беше изправила и го чакаше. Без очила той беше направо красив — с късо подстригана коса, с широко чело, с гъсти мигли, с правилен нос, с плътни устни и с малки, прилепнали към главата уши. И всичко това изваяно безупречно от черен камък.
— Тръгвам си вече, мила моя — каза той.
— Ще те закарам с колата — тихо промълви тя.
— Ще вървя пеш, благодаря.
— Още вали — настоя тя.
— Ние богоизбраните — заяви той мрачно — не обръщаме внимание на дъжда.
Тя се опита да се засмее, но той явно съвсем не се шегуваше.
Коши тръгна към вратата. Тя протегна ръка и го хвана за ръкава.
— Коши — каза тя. — Моля те, не си отивай така. — Той спря и се обърна към нея. — Моля те — повтори тя. После го прегърна леко и го целуна по бузата.
Той вдигна бавно ръце и хвана главата й. Целуна я нежно. След това пак я целуна, но не толкова нежно. Тя усети, че ръцете му се спускат по тялото й. Защо не, помисли си тя, защо не, и се притисна към него. Той се опита да се освободи и да тръгне към спалнята, но тя се отпусна на канапето. Само не в леглото, където бяха лежали с Колин.
Когато легна до нея, тя трепереше. Искаше да му каже: „Сгреших, моля те, върви си“, но я беше срам да го изрече.
Всичко свърши бързо, без да си кажат нито дума. Той стана и тя го чу как върви пипнешком към ключа на лампата. Тогава Гретхен скочи, избяга в спалнята и заключи вратата. Изми няколко пъти лицето си със студена вода и се взря в огледалото над умивалника. Изтри размазаното около устата си червило. Искаше й се да вземе горещ душ, но той щеше да я чуе. Облече един халат и зачака, надявайки се, че когато излезе от стаята, той вече ще си е отишъл. Но Коши продължаваше да стои в средата на всекидневната невъзмутим. Тя се опита да се усмихне. Нямаше представа дали е успяла.
— Никога вече недей да правиш това с никого, мила моя — каза той безстрастно. — И особено с мен. Няма да допусна да ме унижават. Няма да допусна да се отнасят към мен със снизхождение. Няма да допусна никой да ме включва в собствените си програми за расова интеграция.
Тя стоеше с наведена глава, без да може да каже нищо.
— Когато вземеш дипломата си — продължи той със същия равен, злобен глас, — можеш да си играеш на благотворителка с нещастниците в болниците за бедни — като красива, богата бяла жена, която доказва пред негърчетата и мексиканчетата колко демократична, щедра и прекрасна е Америка, колко любвеобилни п състрадателни са красивите бели жени без съпрузи. Аз няма да съм тук, за да те видя. Ще бъда в Африка и ще се моля признателните негърчета и признателните мексиканчета да ти прережат един ден гърлото.
Той излезе мълчаливо. Външната врата се затвори съвсем тихо.
След известно време тя разтреби бюрото, на което бяха работили. Сложи чашките, чинийките и каната за кафе в кухненския умивалник и струпа книгите в единия край на бюрото. Много съм стара за учебници, каза си тя. Не мога да се справя. И отиде да заключи вратата. Арнълд Симс с червения си халат може да бъде спокоен, помисли си тя, докато гасеше лампите. Разплатих се вече с теб.
На другата сутрин не отиде на лекции, а се обади в студиото на Сам Кори и го попита може ли да го види, за да поговорят.
ГЛАВА ВТОРА
Макар и бременна, Джийн настояваше всяка сутрин да закусват заедно. „Искам в края на деня да бъда уморена колкото теб — казваше тя. — Не искам да съм като някои американки, които по цял ден лежат, а вечер повличат нещастните си съпрузи навън, защото кипят от неизразходвана енергия. В много повече случаи браковете се разтрогват не заради изневяра, а заради разликата в «енергийните» запаси на съпрузите.“
Тя беше в силно напреднала бременност и даже с широката нощница и халат изглеждаше наедряла и тромава. Когато я гледаше, Рудолф се чувствуваше виновен. Преди да забременее, тя имаше толкова изящна походка, а сега трябваше да се придвижва едва-едва с издутия си корем от стая в стая. Природата е дарила жените с известна доза необходимо безумие, щом искат да раждат деца на този свят, мислеше си той.
Седяха в трапезарията — слабото априлско слънце струеше през прозорците — и чакаха Марта да им поднесе кафето. След смъртта на майка му Марта се беше променила неузнаваемо. Макар че не ядеше повече, отколкото преди, беше напълняла и придобила внушителен и спокоен вид. Острите черти на лицето й се бяха смекчили, а на устните й, които по-рано винаги нервно потръпваха, сега играеше нещо като усмивка. И от смъртта може да има полза, мислеше си Рудолф, като я гледаше как внимателно слага каната с кафе пред Джийн. Едно време тръсваше каната на масата, проклинайки по този начин съдбата си.
От бременността лицето на Джийн се беше закръглило и тя вече не приличаше на ученичка, решила на
