шумно оповестяваше например, че е открит някакъв нов метод за лечение на рака.
— Вие, бизнесмените — каза Харисън великодушно, — не можете да оцените ролята на чистата наука. Искате на всеки шест месеца да получавате печалба от вложените в науката средства. Чакате от всяка епруветка да потекат долари.
Когато му беше изгодно, Харисън действуваше като практичен бизнесмен, собственик на обширни, доходни имения и на капитал в банката. В други случаи обаче, от позициите на „вестникар“, оплескан до уши в печатарско мастило, играеше ролята на литератор и се възмущаваше, че латинският език е премахнат като задължителен предмет в университета или критикуваше новата програма по английска литература, защото в нея не били застъпени достатъчно произведения на Чарлс Дикенс.
Харисън вдигна високо шапката си, за да поздрави една преподавателка от катедрата по психология, с която се разминаха. Той имаше старомодни маниери, но когато изпитваше омраза към някого, я изразяваше по съвсем съвременен начин.
— Чувам, че във вашето предприятие стават интересни неща — каза той.
— В нашето предприятие винаги стават интересни неща — отговори Рудолф.
— По-интересни от друг път — продължи Харисън. — Носи се слух, че ще отстъпваш властта.
— Аз никога никому не отстъпвам — каза троснато Рудолф и веднага съжали за тона си, но този човек го предизвикваше да се държи лошо.
— Ако все пак се откажеш — настояваше Харисън, — кой ще те замести? Найт ли?
— Този въпрос още не е обсъждан — каза Рудолф. В същност въпросът беше обсъждан между него и Колдъруд, но решение не беше взето, Той не обичаше да лъже, обаче ако не лъжеш човек като Харисън, трябва да те обявят за светец.
— Предприятието „Дънкан Колдъруд“ означава много за нашия град — каза Харисън — главно благодарение на теб, а ти знаеш, че аз не съм ласкател и че читателите ми имат право да знаят какво става зад кулисите.
— Ако стане нещо, читателите ти ще узнаят първи — отговори Рудолф.
Заизкачва се по стълбите на ректората заедно с Харисън, с чувството, че сутринта му е провалена.
Ректорът на университета беше нов — млад, енергичен мъж, завършил „Харвард“, на име Дорлакър, конто пипаше здраво и не подкрепяше глупавите предложения на управителния съвет. С Рудолф бяха приятели и той често ходеше с жена си на гости у Руди и Джийн и не криеше намерението си да се освободи от повечето от членовете на управителния съвет. Ненавиждаше Харисън.
Заседанието течеше по установения ред. Председателят на бюджетната комисия съобщи, че макар паричният фонд на университета да нараства, разходите нарастват още по-бързо, поради което той предлага да се повишат таксите за обучение и да се ограничи броят на стипендиите. Обсъждането на този въпрос бе отложено, за да се направят допълнителни проучвания.
На членовете на съвета беше напомнено, че новото крило на библиотеката ще бъде готово през зимния семестър, а все още не е наименувано. На последното заседание мистър Джордах беше предложил новото крило да носи името на Кенеди и дори да преименуват цялата библиотека от „Мемориална библиотека“ на Библиотека „Кенеди“.
Харисън отхвърли това предложение, заявявайки, че покойният президент е бил спорна фигура и че е бил говорител не на целия, а само на половината от американския народ и университетът не е място за подклаждане на политически страсти. С гласуване се реши новото крило да се казва „Кенеди“, а цялата сграда да запази старото си име „Мемориална библиотека“. Ректорът възложи саркастично на мистър Харисън да проучи и съобщи пред съвета в чия памет е била построена библиотеката.
Друг член на съвета, на когото също се бе наложило да паркира далеч от ректората, каза, че трябва да се забрани на студентите да притежават леки коли. Дорлакър отговори, че е невъзможно да се изисква подобно нещо, поради което предложението бе отхвърлено като неразумно. Той добави, че може би трябва да се построи нов паркинг.
Харисън изказа тревога от една редакционна статия в студентския вестник, в която се апелирало за организирането па демонстрация за забрана на ядреното оръжие. Редакторът трябвало да се накаже за това, че подтиква студентите към политическа дейност и за проява на неуважение към правителството на Съединените щати. Дорлакър отговори, че според него университетът не е място, където трябва да се ограничава свободата на словото в Америка. С гласуване беше решено редакторът да не се наказва.
— Този съвет не си изпълнява задълженията — изръмжа Харисън.
Рудолф беше най-младият член на съвета и затова говореше тихо и почтително. Но поради приятелството му с Дорлакър и поради умението му да осигурява дарения за университета от бивши възпитаници и разни фондации (беше успял да накара дори Колдъруд да подари петдесет хиляди долара за новото крило на библиотеката), както и заради това, че познаваше много добре града и отношението на неговите жители към университета, той беше най-влиятелният член и напълно го съзнаваше. Това, което в началото за него беше само хоби и стимул за самочувствие, сега бе придобило основен смисъл в живота му. Той с удоволствие упражняваше властта си над съвета и налагаше една след друга идеите си през главата на такива консерватори като Харисън. Новото крило на библиотеката, разширените курсове по социология и външна политика, назначаването на щатен художник и разширяването на факултета по изобразително изкуство, ежегодното дарение за драматургичния отдел от театъра на търговския център в размер на негов двуседмичен приход — всичко това бяха негови идеи. Припомняйки си подигравките на Бойлан, Рудолф беше; решил, че никой вече, дори човек като Бойлан, няма да може да нарече Уитби селскостопански колеж.
Освен това от тези свои занимания той получаваше едно допълнително обезщетение — в края на всяка година значителна част от данъците му се намаляваха заради разходите по пътуванията в страната и чужбина, защото, където и да отидеше, той посещаваше учебни заведения в качеството си на попечител на университета, изпълняващ своите задължения. Така добре бе възприел уроците, които Джони Хийт му беше предал, че действуваше безпогрешно в подобни случаи. „Забавленията на богатите“, наричаше Джони Хийт тази игра с данъчните закони.
— Както знаете — продължаваше Дорлакър, — на това заседание трябва да обсъдим новите назначения за следващия семестър. Вакантна е длъжността за декан на икономическия факултет. След като проучихме много хора и разговаряхме с членове на факултета, искаме да предложим за одобрение кандидатурата на бившия ръководител на някогашната обединена катедра по история и икономика, който през последните няколко години е натрупал ценен опит в Европа — става дума за професор Лорънс Дентън. — Произнасяйки името, Дорлакър сякаш случайно погледна към Рудолф, но едва забележимо му намигна. Рудолф си пишеше със стария преподавател и знаеше, че Дентън иска да се върне в Америка. Той не можеше да се примири до края на живота си да остане човек без родина. Дентън му беше писал, че жена му продължава да страда от носталгия. Рудолф беше разказал на Дорлакър всичко за Дентън и Дорлакър се отзова със съчувствие и разбиране. Дентън беше улеснил сам нещата, използувайки престоя си в Европа да напише книга за възраждането на немската икономика, която се оценяваше високо. Реабилитирането на Дентън е само един сантиментален опит да се възмезди правдата, помисли си Рудолф. Той не беше защитил стария си приятел в момент, когато показанията му може би щяха да бъдат полезни. Но ако тогава се беше обявил в негова полза, едва ли някога щяха да го изберат за член на управителния съвет и той едва ли щеше да може да действува за връщането на Дентън. Ирония на съдбата, усмихна се в себе си Рудолф, докато Дорлакър говореше. Двамата бяха агитирали предварително достатъчно членове на съвета, за да могат да предложат уверено кандидатурата на Дентън. Рудолф седеше спокойно и чакаше мълчаливо Дорлакър да предприеме необходимите стъпки.
— Дентън — каза Харисън. — Спомням си това име. Изхвърлиха го заради комунистическа дейност.
— Аз проучих подробно досието му, мистър Харисън — отговори Дорлакър, — и установих, че срещу професор Дентън никога не са отправяни никакви обвинения, а дейността му никога не е била официално разследвана. Професор Дентън е подал оставка и е заминал да работи в Европа.
— Ако не е бил комунист, то нещо друго от тоя род — потвърди упорито Харисън. — Имаме достатъчно безумци в университета, затова не е нужно да каним нови от чужбина.
— По онова време — отговори Дорлакър кротко — над нашата страна висеше сянката на маккартизма и много хора, заслужаващи уважение, трябваше да страдат безпричинно. За щастие това време отдавна е минало и сега можем да съдим за хората само по техните способности. Аз от своя страна съм щастлив да
