валял дъжд. Щеше да води Инид за първи път на детски рожден ден. Преди два месеца беше катастрофирала заедно с детето, когато бе карала колата в пияно състояние. Колата се беше смачкала, но двете се бяха отървали само с няколко драскотини.
— Как е в Далас? — попита тя.
— За тексасците сигурно е добре — каза Рудолф. — Но за останалата част от човечеството жегата е непоносима.
— Кога ще се върнеш?
— Колкото се може по-скоро.
— Побързай — каза тя. Той не и беше обяснил защо отива с Джони в Тексас. Когато беше трезва, непочтеността на хората я подтискаше.
След това се обади на секретаря си в градския съвет. Той беше млад мъж с малко женствени маниери, но по характер много спокоен. Този следобед обаче съвсем не беше спокоен. Сутринта пред редакцията на „Сентинъл“ се беше състояла студентска демонстрация по повод уводната статия на вестника, в която се призоваваше да се продължи задочното обучение за военна подготовка на офицери от запаса. Рудолф беше одобрил уводната статия, тъй като тя бе написана с умерен тон и в нея не се застъпваше становището за задължително военно обучение, а да се даде възможност да се посещават курсовете от онези студенти, които биха искали да се отдадат на военна кариера или които смятаха, че в случай на нужда трябва да са готови да защитят родината си. Благоразумният тон съвсем не беше подействувал успокоително на демонстрантите. По един от прозорците на редакцията бил хвърлен камък и се наложило да извикат полицията. Ректорът на университета Дорлакър се обадил гневно по телефона и секретарят повтори дословно думите му: „Щом той е кмет, защо не си е на мястото?“ Рудолф не беше благоволил да уведоми секретаря си за причината на отсъствието си. Шефът на полицията Отман идвал да го търси и бил силно разтревожен. Казал, че ставало дума за нещо много, много важно. Кметът трябвало незабавно да се върне. От Олбъни се обадили два пъти. Делегация от представители на негърското население в града връчила петиция във връзка с някакъв плувен басейн.
— Достатъчно, Уолтър — каза уморено Рудолф. Затвори телефона и се отпусна върху копринената небесносиня, лъскава покривка на леглото. Получаваше десет хиляди долара годишно като кмет на Уитби. И предоставяше цялата сума за благотворителна дейност. Нали служеше на обществото.
Стана от леглото и със злорадо задоволство видя, че обувките му са изцапали копринената покривка; после отиде в салона. Джони седеше на едно огромно бюро по риза и преглеждаше папката си с документи.
— Няма съмнение, Руди — каза Джони, — този мръсник ни е изиграл много лошо.
— Нека по-късно да се занимаем с това, моля те — отговори Рудолф. — В момента трябва да поема задълженията си на предан и самоотвержен служител на обществото. — Той си наля една кока-кола с лед, отиде на прозореца и се загледа към града. Далас блестеше на изпепеляващото слънце, издигащ се от пустинната долина като някакъв взрив от бетон и стъкло, предизвикан от космическа катастрофа, неоправдано и произволно.
Рудолф се върна в стаята си и помоли телефонистката да го свърже с началника на полицията в Уитби. Докато чакаше телефонът да иззвъни, взе да се оглежда в огледалото. Видът му беше на човек, който има нужда от почивка. Интересно кога ли ще получи първия си инфаркт. Макар че в Америка се смяташе, че инфаркти получават само бизнесмените, а той на теория вече не беше бизнесмен. Някъде беше чел, че най-дълго живеели професорите, а след тях и генералите.
Гласът на Отман звучеше по телефона мрачно, но Отман винаги говореше така. Обидно му беше, че трябва да се занимава с престъпността. Бившият началник на полицията, Бейли, когото Рудолф беше хвърлил в затвора, беше весел и жизнерадостен човек. Рудолф често съжаляваше за него. В стремежа си да бъде честен понякога сам си навличаше неприятности.
— Открихме нещо ужасно, кмете — каза Отман. — Лейтенант Слатъри залови в осем и половина сутринта някакъв първокурсник в една закусвалня, който пушеше марихуана. В осем и половина сутринта! — Отман беше семеен човек със строг режим и ранните утринни часове бяха много ценни за него. Освен цигарата, която пушеше, у момчето имаше още тридесетина грама от същия наркотик. Преди да го затворим, си развърза езика. Разправи, че в неговото общежитие имало най-малко петдесет души, които пушат хашиш и марихуана. Твърди, че ако отидем там, ще намерим поне четиристотин и петдесет грама. Той си има адвокат и довечера ще го пуснат под гаранция, но адвокатът му сигурно вече е разказал историята на няколко души и аз сега не знам какво да правя. Дорлакър ми се обади преди малко и ми каза да стоя по- далеч от студентското градче, но нали работата ще се разчуе из целия град и ако аз не съм на местопроизшествието, какво ще си кажат хората? Университетът не е в Хавана или в Буенос Айрес, а в пределите на Уитби, дявол да го вземе, и законът си е закон, дявол да го вземе.
Много подходящ ден избрах да дойда в Далас, помисли си Рудолф.
— Чакайте да помисля една минутка — каза той.
— Ако не получа разрешение да отида там, кмете — каза Отман, — считайте, че съм си подал оставката.
О, божичко, тези честни хора, помисли си Рудолф. Някой ден ще взема и аз да опитам проклетата марихуана, за да разбера за какво е целият този шум. Може би марихуаната ще се окаже подходяща и за Джийн.
— Адвокатът на момчето е адвокат и на Леон Харисън — продължаваше Отман. — Харисън беше вече тук да кита какво възнамерявам да правя. Разправя, че ще свика извънредно заседание на управителния съвет.
— Добре — отговори Рудолф. — Обадете се на Дорлакър, кажете му, че сте говорили с мен и че аз съм наредил довечера в осем часа да се направи обиск в общежитието. Съдията Сатърли да ви даде заповед за обиск, а вие кажете на вашите хора да си оставят палките у дома. Не искам никой да пострада. Новината ще се разчуе и дано онези младежи имат достатъчно ум да изхвърлят наркотиците, преди да влезете в общежитието.
— Вие не познавате днешните младежи, кмете — каза печално Отман. — Те не могат и носа да си избършат.
Рудолф му даде телефонния номер на хотела в Далас и му поръча да му се обади вечерта, като мине обискът. Затвори телефона и допи кока-колата. Обядът, който бяха сервирали в самолета, беше ужасен и сега имаше киселини в стомаха. Беше имал неблагоразумието да изпие и двата коктейла от вермут и уиски, които стюардесата остави на таблата му. Когато пътуваше със самолет, винаги пиеше точно този коктейл. Долу на твърда земя никога не си го поръчваше. Защо ли?
Телефонът иззвъня. Той изчака Джони да вдигне слушалката, но явно телефонът не звънеше в неговата стая.
— Ало — каза Рудолф.
— Руди? — чу той гласа на Гретхен.
— Да. — Откакто тя му беше казала, че Джийн е алкохоличка, отношенията им бяха охладнели. Гретхен се оказа права, но това само засилваше отчуждението им.
— Обадих се на Джийн и тя ми каза къде си — обясни Гретхен. — Дано само не те безпокоя. — По гласа й разбираше, че самата тя е силно обезпокоена.
— Не, не — излъга Рудолф. — Аз просто се шляя из този известен курорт Далас. А ти откъде се обаждаш?
— От Лос Анжелос. Не бих ти се обадила, но просто не съм на себе си.
— Какво има? — попита Рудолф.
— Става дума за Били. Знаеш ли, че преди един месец са го изключили от университета?
— Не — каза Рудолф. — Както знаеш, той никога не ми доверява тайните си.
— Сега е в Ню Йорк, живее с някакво момиче…
— Гретхен, скъпа — прекъсна я Рудолф, — в този момент в Ню Йорк сигурно живеят половин милион момчета със своите приятелки. Благодари се, че не живее с някое момче.
— Не това ме безпокои, разбира се — каза Гретхен. — Понеже вече не е студент, трябва да отиде в армията.
— Е, дано да е за добре — отговори Рудолф. — Като изкара две години в казармата, може и да
