поумнее.
— Ти имаш малка дъщеря — каза разочаровано Гретхен. — Затова можеш да говориш така. А аз имам един син. И не мисля, че от един куршум в главата ще поумнее.
— Виж какво, Гретхен — каза Рудолф, — недей да пресилваш така нещата. Изпращаш сина си войник и след два месеца ти връщат трупа му в къщи. Има толкова много момчета, които си изкарват службата и се връщат у дома без нито една драскотина.
— Точно затова ти се обаждам — каза Гретхен. — Искам да съм сигурна, че той ще се върне без нито една драскотина.
— А аз какво мога да направя?
— Ти познаваш много хора във Вашингтон.
— Гретхен, от военна служба не освобождават никой, който не иска да следва и е напълно здрав физически. Даже и във Вашингтон не правят това.
— Ако съдя по нещата, които чувам и чета, не е точно така — каза Гретхен. — Но аз не искам да освободиш Били от военна служба.
— Тогава какво искаш да направя?
— Да използуваш връзките си да не го изпратят във Виетнам.
Рудолф въздъхна. Истината беше, че той наистина познаваше някои хора във Вашингтон, които положително можеха да уредят този въпрос и положително щяха да го уредят, ако ги помолеше. Но тъкмо това дребно ходатайство, тези привилегии на политическите среди ненавиждаше най-много от всичко. То беше в разрез с нравствените му принципи и изопачаваше подбудите му, тласнали го към участие в политическия живот на страната. В света на бизнеса беше съвсем естествено някой да помоли племенникът или братовчед му да бъде назначен на по-висока длъжност. В зависимост от това колко дължиш на този човек или колко очакваш да получиш от него в бъдеще, или дори колко ти е симпатичен, помагаш на племенника или на братовчеда, ако можеш, без изобщо да се замислиш. Но да използуваш властта си, дадена ти от избирателите, на които си обещал да защищаваш неотклонно интересите им и да съблюдаваш най-строго законите, за да предпазиш сина на сестра си от заплахата на смъртта, и в същото време да подкрепяш, открито или мълчаливо, изпращането на хиляди други младежи на същата възраст на смърт, е нещо съвсем друго.
— Гретхен — опита се да надвика той шума в телефонната линия между Далас и Лос Анжелос, — по- добре е да помислим за друг начин да…
— Единственият познат човек, който може би е в състояние да направи нещо — каза Гретхен, повишавайки тона си, — е братът на Колин Бърк. Той е генерал във военновъздушните сили. В момента е във Виетнам. Сигурна съм, че изгаря от желание да опази Били от куршумите.
— Недей да викаш толкова силно, Гретхен — каза Рудолф, отдалечавайки слушалката от ухото си. — Чувам те прекрасно.
— Слушай. — Тя вече крещеше истерично. — Ако не ми помогнеш, отивам в Ню Йорк, взимам Били и го завеждам в Канада или в Швеция. И ще вдигна страхотен шум, за да се разбере защо го правя.
— Господи, Гретхен — каза Рудолф. — Какво ти е? В критическата възраст ли влизаш, или.
Телефонната връзка рязко се прекъсна. Той стана бавно, отиде до прозореца и пак погледна града. От спалнята му Далас не изглеждаше по-хубав, отколкото от салона.
Роднини, каза си той. Винаги се беше старал несъзнателно да помага на роднините си. Беше помагал на баща си да пече хляб и кифли и да ги разнася; цял живот се беше грижил за майка си. Беше поел неприятното задължение да се разправя с детективи, после беше изтърпял и жалката сцена с Уили Абът, беше помогнал на Гретхен да се разведе и беше приел приятелски втория й съпруг. Беше осигурил пари за Томас, за да може брат му да се избави от нечовешкия живот, който водеше. Беше отишъл на погребението на Колин Бърк на другия край на континента, за да бъде до сестра си в най-тежките минути на скръбта й.
Беше поел отговорността да отпише Били от училището, където той страдаше, макар че племенникът му се държеше неблагодарно и предизвикателно, а после го записа в университета в Уитби, въпреки че успехът му не стигаше да го приемат и в някое занаятчийско училище. След това беше открил Том в хотел „Егейски“ заради майка си и беше научил всичко за Петдесет и трета улица, беше изпратил парите на Шулци и уредил с адвокат Том да вземе сина си и да се разведе с проститутката…
Не беше очаквал благодарност и никой не му беше благодарил, мислеше той огорчено. Е, не беше направил всичко това, за да му благодарят. Беше чист пред съвестта си. Просто съзнаваше какви задължения има пред самия себе си и пред другите и нямаше да може да живее спокойно, ако не ги беше изпълнил.
А задълженията никога не свършват. И това е напълно естествено.
Той вдигна телефонната слушалка и съобщи номера на Гретхен в Калифорния. Когато тя се обади, Рудолф каза:
— Добре, Гретхен. На връщане ще спра във Вашингтон и ще видя какво мога да направя. Смятам, че няма защо да се тревожиш повече.
— Благодаря ти, Руди — каза тихо Гретхен. — Знаех, че ще ми помогнеш.
Брад пристигна в хотела в пет и половина. От тексаското слънце и от тексаския алкохол беше станал още по-червендалест. По-пълен и по-словоизлиятелен. Носеше тъмен летен костюм на райета, синя риза с къдрички отпред и огромни перлени копчета за ръкавели.
— Съжалявам, че не можах да ви посрещна на летището, но смятам, че моят човек ви е настанил както трябва. — Той си наля уиски с лед и се усмихна широко на приятелите си. — Е, време беше да ми дойдете на гости и сами да видите откъде идват парите. Сега ще пробиваме нов кладенец и може би утре ще наема самолет и ще отидем да видим на място как вървят работите. Освен това имам билети за бейзболния мач в събота. Това ще бъде събитието на сезона. Тексас срещу Оклахома. Трябва да видите с очите си как ще изглежда градът в края на седмицата, защото, ако някой после ви разказва, няма да му повярвате. Ще има тридесет хиляди пияни от радост. Жалко, че Вирджиния не е тук да ви посрещне както подобава. Ще й бъде много мъчно, като разбере, че сте идвали, докато я е нямало. Тя отиде на гости на татенцето си. Разбрах, че той не е добре. Надявам се, че не е нещо сериозно. Аз много обичам стария особняк.
Тази любезност, това щедро гостоприемство, тази прекалена южняшка любвеобилност бяха непоносими.
— Брад, остави тия приказки — каза Рудолф. — И без това знаем защо Вирджиния не е тук. Съвсем не е заминала на гости при татенцето си, както ти казваш. — Преди две седмици Колдъруд беше отишъл при Рудолф да му каже, че Вирджиния е напуснала завинаги Брад, който се бил хванал с някаква киноактриса от Холивуд, разкарвал се по три пъти седмично между Далас и Холивуд и имал парични затруднения. След посещението на Колдъруд Рудолф беше започнал да подозира, че има нещо нередно и се беше обадил на Джони.
— Приятелю — каза Брад, отпивайки от чашата си, — не мога да разбера за какво говориш. Току-що приказвах с жена си по телефона, тя смята да се върне след ден-два…
— Не си приказвал с жена си по телефона, Брад, и тя изобщо няма да се върне — каза Рудолф. — Знаеш това много добре.
— Знаеш също така и много други неща — каза Джони. Той беше застанал между Брад и вратата, сякаш се страхуваше, че Брад изведнъж ще побегне. — И ние също ги знаем.
— Божичко — извика Брад, — ако не бяхме приятели от толкова отдавна, щях да си помисля, че направо ме мразите. — Въпреки климатичната инсталация той се потеше и по синята му риза бяха избили тъмни петна. Той отново напълни чашата си. Късите му пръсти с грижливо поддържани нокти трепереха, докато слагаше лед в питието си.
— Недей да увърташ, Брад — каза Джони.
— Е… — засмя се Брад или поточно се опита да се засмее. — От време на време може и да съм изневерявал на жена си. Нали ме знаейш какъв съм, Руди, мекушав съм и не мога да устоя, когато някоя съблазнителна красавица ми се появи пред очите. Но Вирджиния приема много на сериозно тези неща, тя…
— Вирджиния и ти не ни интересувате — прекъсна го Джони. — Интересува ни къде ни отиват парите.
