— Нали всеки месец получавате отчет — каза Брад.
— Получаваме го най-редовно — отговори Джони.
— Напоследък нещо не ни провървя. — Брад избърса лицето си с голяма ленена носна кърпа, на която беше избродиран монограмът му. — Както казваше баща ми, господ да благослови душата му, петролният бизнес е като морето — ако те е страх от вълните, хич не влизай във водата.
— Проверихме някои неща — каза Джони — и изчислихме, че през последната година ти си откраднал от двама ни приблизително по седемдесет хиляди долара.
— Вие се шегувате, приятели — каза Брад. Лицето му беше станало мораво, а усмивката му беше застинала, сякаш беше завинаги запечатана върху румената, изопната кожа над влажната от пот яка. — Нали се шегувате? Скроили сте ми някакъв номер. Божичко, сто и четиридесет хиляди долара?
— Брад… — каза Рудолф предупредително.
— Добре — примири се Брад. — Явно, че не се шегувате. — Той се отпусна тежко върху канапето с дамаска на цветя. Един дебел, широкоплещест мъж седеше уморено на пъстрото скъпо канапе в най-хубавия апартамент на най-хубавия хотел в Далас, Тексас. — Ще ви разкажа какво точно се случи.
Случило се беше това, че когато преди една година Брад отишъл в Холивуд да търси нови инвеститори, се запознал с една млада актриса на име Сандра Дилсън. Мис Дилсън била „чаровно, невинно същество“ според думите на Брад. Той моментално се влюбил в нея, но тя не му позволявала даже с пръст да я докосне. За да й направи впечатление, Брад започнал да й купува бижута. „Нямате представа какви суми искат за скъпоценните камъни в онзи град — каза Брад. — Все едно, че сами си печатат парите.“ И за да й направи още по-силно впечатление, залагал огромни суми на конни състезания.
— Ако искате да знаете истината — продължи Брад, — момичето се разхожда с бижута на стойност четиристотин хиляди долара, които аз съм платил. Но понякога съм прекарвал с него такива мигове в леглото — обясняваше той увлечено, — че не съжалявам за парите, нито за един цент. Аз я обичам, влюбен съм до ушите в нея и в известно отношение се гордея с това и съм готов да поема всички последствия.
За да си набави нужните пари, Брад започнал да фалшифицира месечните отчети. Съобщавал, че се проучват и експлоатират петролни кладенци, които от години са изоставени като пресъхнали и безперспективни; освен това завишавал сумите за купуване на съоръжения десет-петнадесет пъти. Един от счетоводителите в кантората му знаел какво се върши, но той му плащал, за да мълчи и да изпълнява нарежданията му. Някои от другите инвеститори, предчувствувайки, че интересите им са застрашени, се опитали да разберат нещо, но Брад успял да разсее подозренията им.
— Колко инвеститори има компанията ти в момента? — попита Джони.
— Петдесет и двама.
— Петдесет и двама глупаци — каза Джони възмутено.
— Никога досега не съм правил такова нещо — призна си Брад. — Репутацията ми в Оклахома и в Тексас е безупречна. Попитайте когото искате. Хората ми имат доверие. И, с пълно основание.
— Ти ще отидеш в затвора, Брад — каза Рудолф.
— Нима можеш да постъпиш така с мене, със стария си приятел Брад, който седеше до теб, когато получи дипломата си от колежа, а, Руди?
— Точно така ще постъпя — отговори Рудолф.
— Чакай малко — каза Джони, — чакай малко. Преди да почнем да говорим за затвора, искам да разбера дали можем да си получим обратно парите, а след това да пращаме този тъпак зад решетките.
— Точно така — подкрепи го нетърпеливо Брад. — Това вече е сериозен разговор.
— С какви пари разполагаш в момента, за да изплатиш дълговете си? — попита Джони.
— Точно така — повтори Брад. — Сега вече говорим по същество. Да не мислите, че съм останал съвсем без средства. Все още мога да получавам кредит.
— Когато излезеш от тази стая, Брад — каза Рудолф, — никоя банка в страната няма да ти отпусне и десет цента. Аз ще се погрижа за това. — Вече не беше в състояние да прикрива гнева си.
— Джони… — обърна се Брад умолително към Хийт. — Защо е толкова отмъстителен? Поговори с него. Разбирам, че му е неприятно, но тази отмъстителност…
— Аз те попитах нещо — прекъсна го Джони.
— Ами… — започна Брад — на книга положението не е много… много оптимистично — усмихна се той с надежда. — Но от време на време имах възможност да пестя малко пари. За черни дни, както казват хората. Депозирал съм ги в сейфове на различни места. Разбира се, нямам достатъчно, за да се разплатя с всички, но на вас, приятели, ще мога да върна една значителна сума.
— Тези пари на Вирджиния ли са? — попита Рудолф.
— Ха, на Вирджиния! — изсумтя Брад. — Баща й така стиска парите, които й е отпуснал, че ако чаках на нея, дори да умирах от глад, и един кренвирш нямаше да мога да си купя.
— Той се оказа много по-умен от нас — каза Рудолф.
— Господи, Рудолф — каза жално Брад, — няма защо да ми натякваш. И без това се чувствувам достатъчно зле.
— Колко пари имаш в наличност? — попита Джони.
— Нали разбираш, Джони — отговори Брад, — тези пари не фигурират в счетоводните книги на компанията.
— Ясно — каза Джони. — Колко са?
— Близо сто хиляди. Мога да дам и на двама ви почти по петдесет хиляди долара. И ще гарантирам, че ще изплатя останалата сума допълнително.
— Как? — попита грубо Рудолф.
— Има няколко петролни кладенеца, които се разработват. — Рудолф беше сигурен, че той лъже. — И освен това мога да отида при Сандра и да й обясня, че в момента съм загазил, да я помоля да ми върне бижутата и…
Рудолф поклати недоверчиво глава.
— Ти наистина ли очакваш, че тя ще ти ги даде?
— Тя е прекрасно момиче, Руди. Трябва да те запозная някога с нея.
— О, божичко, никога ли няма да поумнееш! — извика Рудолф.
— Почакай тук — каза Джони на Брад. — Искам да поговоря с Рудолф насаме. — Той взе демонстративно книжата, които бе проучвал, и тръгна към стаята на Рудолф.
— Нали нямате нищо против, ако пийна нещо, докато ви чакам? — попита Брад.
Влязоха в стаята на Рудолф и Джони затвори вратата.
— Трябва да вземем решение — каза той. — Ако наистина има близо сто хиляди долара в наличност, както твърди, можем да ги вземем и да си покрием с тях загубите. При това положение ще остане да получаваме само една сума от около четиридесет хиляди долара. Ако не ги вземем, ще трябва да свикаме съвещание на кредиторите и да обявим банкрут. Или дори да възбудим съдебно дело. Сигурно всичките му кредитори имат равни права върху парите или трябва да получат суми, пропорционални на капиталовложенията им и на това, което Брад в същност им дължи.
— Той има ли право да плати на нас, а да пренебрегне другите?
— Да, защото все още не е официално банкрутирал — отговори Джони. — Смятам, че в съда това ще мине.
— Тази работа няма да стане така — каза Рудолф. — Нека да прибави спестените сто хиляди към общата сума. А ние ще вземем от него ключовете на сейфовете, за да не може той да вдигне парите.
Джони въздъхна.
— Боях се, че точно това ще кажеш — отговори той. — Рицарска постъпка, няма що.
— Ако той е мошеник — каза Рудолф, — не означава, че и аз ще стана мошеник, за да си покрия загубите, както ти се изрази.
— Казах, че вероятно съдът ще приеме такава постъпка като законна — отговори Джони.
— Не е убедително — каза Рудолф. — Според мен не е убедително.
Джони погледна замислено Рудолф.
— Добре, а какво ще направиш, ако аз отида при него и му кажа, че си взимам моя дял и излизам от играта?
— Ще го съобщя на кредиторите и ще предложа да се възбуди съдебно дело срещу теб — отговори
