— Не — каза той. — Никаква стрелба. Но имате палки и сълзлив газ.
— Сигурен ли сте, че не искате да изчакаме, докато те не се уморят? — попита Отман. Самият той изглеждаше много по-уморен от който и да е студент в сградата. — И ако положението не се оправи, тогава може би да повикаме войска?
— Не, не искам да седя и да чакам. — Рудолф не каза на Отман, че иска фотографията на жена му веднага да се свали, защото виждаше, че Отман знае това много добре. — Кажете на вашите хора да почнат със сълзливия газ.
— Кмете — каза бавно Отман, — ще трябва да ми наредите писмено. И да се подпишете.
— Дайте ми бележника си — каза Рудолф.
Отман му подаде бележника си, Рудолф го подпря на калника на полицейската кола и написа заповедта, стараейки се да пише ясно и четливо. Подписа се и върна бележника на Отман, който откъсна изписаната страница, сгъна я внимателно и я сложи в джоба на куртката си. Закопча джоба си и тръгна да даде нарежданията си на трийсетината полицаи, които съставляваха цялата защитна сила на града. Мъжете започнаха да слагат маските си.
Наредени във верига, полицаите се движеха бавно по поляната към сградата, а заслепяващите прожектори очертаваха ясно сенките им по лъскавата зелена трева. Те не напредваха в права редица, а вълнообразно и колебливо и приличаха на дълго, ранено животно, което не смята да напада, а търси място да се укрие от преследвачите си. Когато първата граната влетя в един от прозорците на долния етаж, отвътре се чу вик. След това полетяха още гранати и младежите, които стояха по прозорците, изчезнаха един след друг, а полицаите, като си помагаха взаимно, започнаха да се прекачват през прозорците в сградата.
Тъй като полицаите бяха малко на брой, задният вход беше оставен свободен и повечето студенти успяха да избягат през него. Задушаващата миризма на газа стигаше до Рудолф, който гледаше все още висящата снимка на Джийн. На горния прозорец се появи полицай, който откъсна снимката и я прибра.
Всичко свърши много бързо. Имаше само двадесетина арестувани. Трима студенти бяха ранени и по лицата им се стичаше кръв, а едно момче, притиснало очите си с ръце, беше изнесено на носилка. Един от полицаите каза, че било ослепяло, но по всяка вероятност само временно. Куентин Макгъвърн не беше сред арестуваните.
Дорлакър и двамата професори излязоха със силно насълзени очи. Рудолф отиде при тях и ги попита:
— Добре ли сте?
Дорлакър присви очи, за да види кой му говори.
— Не желая да разговарям с вас, Джордах — каза той. — Утре ще дам изявление пред журналистите и ако вечерта си купите собствения вестник, ще научите какво мисля за вас, — Той се качи в нечия кола и изчезна.
— Хайде да тръгваме — каза Рудолф на Сканлън. — Закарай ме у дома.
Когато излязоха от студентското градче, по шосето срещу тях се носеха линейки с виещи сирени, следвани от един автобус, изпратен да вземе арестуваните студенти.
— Сканлън — каза Рудолф, — май че от днес аз няма да бъда вече кмет на този град, как мислиш?
Сканлън дълго време не отговори. Той гледаше навъсено пътя пред себе си, а когато трябваше да вземе някой завой, гърдите му започваха старчески да свирят.
— Да, мистър Джордах — проговори той най-сетне. — Мисля, че няма да бъдете.
ГЛАВА СЕДМА
1
Този път, когато слезе от самолета, на летище „Кенеди“, никой не го чакаше. Той носеше тъмни очила и се движеше несигурно. Не беше писал на Рудолф, че идва, защото знаеше от писмата на Гретхен, че Рудолф си има достатъчно грижи, за да се занимава и с полуслепия си брат. През зимата, докато подготвяше яхтата за летния сезон в пристанището на Антиб, едно корабно въже се беше отплеснало и го беше ударило през лицето, а на другия ден взе да му се вие свят и да вижда всичко двойно. Той се преструваше, че му няма нищо, за да не тревожи Кейт и Уесли. Написа писмо на мистър Гудхарт с молба да му препоръча някой специалист по очни болести в Ню Йорк и когато получи отговора на Гудхарт, съобщи на Кейт, че заминава за Ню Йорк да уреди окончателно развода си. Кейт настояваше да се оженят и той напълно я разбираше. Тя беше бременна и трябваше да роди през октомври, а вече беше средата на април.
Кейт го беше накарала да си купи нов костюм и сега той можеше да се яви спокойно пред всеки адвокат или портиер. Все още носеше якето на покойния норвежки моряк, защото беше здраво и нямаше смисъл да харчи пари за нова горна дреха.
Пътниците от самолета, който беше кацнал преди неговия, се връщаха от зимен курорт в Европа и залата беше пълна със ски и със загорели, жизнерадостни, модно облечени мъже и жени, които говореха високо и бяха леко пийнали. Докато чакаше куфара си, той се стараеше да не се дразни от сънародниците си.
Взе такси, макар че беше скъпо, защото усещаше, че няма да може да издържи пътуването с автобуса от летището, мъкненето на куфара и след това търсенето на такси в Ню Йорк.
— Хотел „Парамаунт“ — каза той на шофьора, отпусна се уморено на седалката и затвори очи.
Като се регистрира в хотела и се качи в стаята си, която беше малка и мрачна, той се обади на лекаря. Искаше му се веднага да се срещне с него, но сестрата му каза, че могат да го приемат чак на другия ден в единадесет часа. Съблече се и легна. В Ню Йорк беше едва шест часът, но в Ница минаваше единадесет, а той беше тръгнал със самолета от Ница. Чувствуваше се толкова уморен, сякаш не беше спал цели два дни.
— Ретината е частично отлепена — каза лекарят. Прегледът беше дълъг, щателен и болезнен. — Страхувам се, че ще трябва да ви изпратя при хирург.
Томас кимна. Поредното нараняване.
— Колко ще струва? — попита той. — Аз съм работник и не мога да плащам безумни цени.
— Разбирам — отговори лекарят. — Ще обясня на доктор Халиуел. Сестрата има телефонния ви номер, нали?
— Да.
— Тя ще ви се обади и ще ви каже кога да се явите в болницата. Ще бъдете в сигурни ръце. — Той се усмихна окуражително. Неговите очи бяха големи, ясни, здрави, неувредени.
Три седмици по-късно го изписаха от болницата. Лицето му беше изпито и бледо и лекарят го беше предупредил, че дълго време трябва да избягва резки движения и тежки физически занимания. Беше отслабнал с шест килограма и половина и яката на ризата се въртеше около врата му, а дрехите висяха на раменете му. Но вече не виждаше двойни образи и когато обръщаше главата си, не му се виеше свят.
За цялото лечение беше платил хиляда и двеста долара, но постигнатият резултат си струваше парите.
Настани се пак в хотел „Парамаунт“ и позвъни в апартамента на Рудолф. Обади му се Рудолф.
— Руди — каза Томас, — как си?
— Кой се обажда?
— Том.
— Том! Къде си?
— Тук. В Ню Йорк. В хотел „Парамаунт“. Може ли да те видя?
— Разбира се, че може. — Рудолф искрено се радваше, че е чул гласа на брат си. — Идвай веднага. Нали знаеш адреса.
Когато влезе в кооперацията на Рудолф, портиерът го спря, независимо че беше облечен с новия си
