градския съвет. На два пъти линията беше заета и той почти се беше отказал да се обажда трети път и смяташе да се свърже със сенатора, който би могъл да уреди на Били безопасна служба в американската армия. Такъв въпрос не можеше да се уреди по телефона и той се надяваше да успее да си уреди среща със сенатора за другия ден по обед и следобеда да си замине за Ню Йорк.
При третия опит му се обади секретарят.
— Много съжалявам, мистър Джордах — каза Уолтър с изтощен глас, — но се страхувам, че трябва веднага да се върнете. Снощи, след работно време, когато съм си отишъл в къщи, тук е настанал някакъв ад, за който аз разбрах едва тази сутрин, иначе щях много по-рано да ви потърся.
— Какво има? Какво има? — попита нетърпеливо Рудолф.
— Всичко е много объркано и аз не съм сигурен, че ще мога да ви предам нещата в последователен ред — каза Уолтър. — Но когато Отман се опитал снощи да влезе в общежитието, то било барикадирано, искам да кажа, от студентите, които не пуснали полицията да влезе. Дорлакър се опитал да убеди Отман да се оттегли с хората си, но Отман отказал. Когато се опитали да влязат за втори път, студентите започнали да ги замерят с разни неща. Отман бил ударен с камък в окото, казват, че не е сериозно, но той е в болница, и полицията е отстъпила поне временно. След това други студенти организирали демонстрация, и то точно пред вашата къща. Преди малко бях там, градината е в ужасно състояние. На мисис Джордах са и дали успокоителни лекарства и…
— Края ще ми разкажеш, като се върна — прекъсна го Рудолф. — Качвам се на първия самолет за Ню Йорк.
— Аз предполагах, че така ще постъпите — каза Уолтър — и затова си позволих да изпратя Сканлън да ви посрещне с колата. Той ще ви чака на „Ла Гуардия“.
Рудолф взе багажа си, слезе бързо във фоайето и освободи стаята. Въпросът за военната кариера на Били Абът беше временно отложен.
Сканлън беше дебел мъж, който се задъхваше, когато говореше. Служеше в полицията, но наближаваше шейсетте и му предстоеше да се пенсионира. Страдаше от ревматизъм и просто по милост го бяха назначили за шофьор на Рудолф. За да даде пример как гражданските власти могат да правят икономии, Рудолф беше продал колата на бившия кмет, която беше собственост на общината, и ползуваше собствената си кола.
— Ако трябваше сега да започвам всичко отначало — каза задъхано Сканлън, — кълна се, че никога не бих се хванал на работа в полицията на град, където има студенти и мръсни негри.
— Сканлън, моля те — скара му се Рудолф. Още от първия ден се опитваше безуспешно да поправи речника на Сканлън. Седеше на предната седалка до стария полицейски служител, който караше колата влудяващо бавно. Но щеше да се обиди, ако Рудолф заемеше мястото му зад волана.
— Сериозно говоря, сър — каза Сканлън. — Те са направо диви зверове. Уважават закона, колкото го уважават глутница хиени. А с полицията само се подиграват. Аз съвсем не искам да ви уча какво да правите, но ако бях на ваше място, щях да отида направо при губернатора да му кажа да изпрати войска.
— Има време и за това — отговори Рудолф.
— Помнете ми думите — каза Сканлън. — Работата ще стигне дотам. Я вижте какво направиха в Ню Йорк и в Калифорния.
— Ние не сме нито в Ню Йорк, нито в Калифорния — каза Рудолф.
— Да, но имаме студенти и мръсни негри — настояваше упорито Сканлън. След като кара известно време мълчаливо, той каза: — Ако си бяхте снощи у дома, може би щяхте да разберете какво искам да кажа сега.
— Съобщиха ми вече — отговори Рудолф. — Изпотъпкали са градината.
— Не е само това — продължи Сканлън. — Аз не бях там, но Руберти е бил и той ми каза. — Руберти беше друг полицай. — Руберти ми каза, че това, което са направили, е направо престъпно, така ми каза Руберти. Крещели да излезете и пеели мръсни песни, млади момичета, а говорели най-мръсните думи, които някой е чувал; изкоренили всички цветя в градината, а когато мисис Джордах отворила вратата…
— Отворила вратата ли? — попита ужасен Рудолф. — Защо й е трябвало да отваря вратата?
— Защото те почнали да замерят къщата с разни неща. Буци пръст, кутии от бира и крещели: „Да излезе онзи мръсник!“ Срам ме е да ви го кажа, но това се е отнасяло за вас. А там са били само Руберти и Зимерман, всички останали отишли в университета и те двамата не са могли да направят нищо на тези разярени диваци, около триста души. Та, както ви казах, мисис Джордах отворила вратата и им изкрещяла нещо.
— О, божичко! — изпъшка Рудолф.
— По-добре аз да ви го кажа, отколкото някой друг — обясняваше Сканлън. — Когато отворила вратата, мисис Джордах била пияна. И чисто гола.
Рудолф си наложи да гледа право напред в стоповете на колите, които ги задминаваха, и в заслепяващите светлини на насрещните коли.
— Там имало някакъв фотограф от студентския вестник — продължаваше Сканлън — и той направил няколко снимки със светкавица. Руберти се хвърлил да го хване, но другите го прикрили и той успял да се измъкне. Не знам какво смятат да правят с тези снимки, но въпросът е, че ги имат.
Рудолф помисли Сканлън да го закара направо в университета. Ректоратът беше ярко осветен и по всички прозорци стояха студенти, които хвърляха накъсаните на хиляди парченца книжа и документи и крещяха на полицаите, обкръжили сградата — техният брой беше смущаващо малък, но те бяха въоръжени с палки. Като стигнаха до колата на Отман, паркирана под едно дърво, Рудолф видя какво са направили със снимката на жена му, фотографирана предишната нощ. Тя беше увеличена в гигантски размер и висеше от един прозорец на първия етаж. На ярката светлина на прожекторите изображението на Джийн — с голото й стройно тяло със заплашително стиснати юмруци и обезумяло лице — се развяваше като карикатурно знаме над входа на сградата точно там, където в каменната облицовка бяха издълбани думите: „Опознай истината, и истината ще те направи свободен!“
Когато Рудолф слезе от колата, някои от студентите по прозорците го познаха и го поздравиха с дивашки, тържествуващи крясъци. Един от тях се надвеси и разклати снимката на Джийн така, че тя все едно затанцува неприличен танц.
Отман стоеше до колата си с голяма превръзка на едното око, закрепил фуражката си на тила. Само шестима от полицаите имаха каски. Рудолф си спомни как преди половин година беше отхвърлил искането на Отман да се закупят още две дузини каски, тъй като смяташе, че подобни разходи са излишни.
— Вашият секретар ни каза, че сте тръгнали — започна Отман без всякакви предисловия, — затова се въздържахме да предприемем нещо, докато се върнете. Заключили са вътре Дорлакър и още двама професори. Завзеха сградата в шест часа тази вечер.
Рудолф кимна, оглеждайки сградата. На един прозорец на партера видя Куентин Макгъвърн. Куентин беше вече аспирант и работеше като асистент в химическия факултет. Той стоеше на прозореца и се смееше. Рудолф беше сигурен, че Куентин го е видял и че подигравателният му смях е насочен към него.
— Каквото и да се случи тази вечер, Отман — каза Рудолф, — искам да арестувате онзи негър там, на третия; партерен прозорец отляво. Казва се Макгъвърн и ако не го хванете тук, потърсете го у дома му.
Отман кимна.
— Те искат да говорят с вас, сър. Искат да обсъдите с тях положението.
— Няма какво да обсъждаме. — Рудолф поклати глава. Той не възнамеряваше да говори с никого под снимката на голата си жена. — Влезте вътре и опразнете сградата.
— Това е лесно да се каже — отговори Отман. — Аз вече три пъти ги предупредих да излязат. Но те само се смеят.
— Казах да опразните сградата. — Той едва сдържаше, яростта си. Но знаеше какво прави.
— Как? — попита Отман.
— Имате оръжие.
— Искате да кажете, че трябва да стреляме? — попита изумено Отман. — Доколкото знаем, никой от тях не е въоръжен.
Рудолф се поколеба.
