на ринга. В края на двадесетте и началото на тридесетте години той отбеляза победи срещу някои известни боксьори от лека категория, а твърде младият спортен журналист, който никога не беше присъствувал на негови мачове, описваше вълнуващо срещите му с боксьори като Канцонери и Макларнин, когато Канцонери и Макларнин бяха на върха на славата си. Спортният журналист пишеше, че Доминик е все още в добра форма, което не беше съвсем вярно. Той цитираше Доминик, който казвал на шега, че някои от по-младите членове на затворения клуб „Ревере“ вече не му отстъпват в спаринг срещите, поради което Доминик смятал да си наеме помощник или да си сложи маска, която да предпазва красивата му физиономия. Само че той беше казал всичко това съвсем не на шега. Статията звучеше доброжелателно и представяше Доминик като мъдър ветеран от златния век на бокса, когото годините, прекарани на ринга, са научили да възприема живота философски. Но след като беше загубил всичко спечелено, какво друго му оставаше, освен да гледа на живота философски. Журналистът, разбира се, не знаеше това и този факт оставаше неизвестен за читателите.
Телефонът на бюрото му иззвъня. Беше портиерът. Долу на входа стоял младеж и искал да го види. Доминик каза на портиера да го пусне.
Младежът беше около деветнадесет-двадесетгодишен с избелял син пуловер и гуменки. Имаше руса коса, сини очи и детинско лице. Като го гледаше, Доминик си спомни за Джими Макларнин, който за малко не го смаза, когато се биха в Ню Йорк. Ръцете на младежа бяха изцапани с машинно масло, но се виждаше, че се е опитвал да ги измие. Явно никой от членовете на клуба нямаше да покани такъв човек, за да тренира с него бокс или да изиграе партия тенис.
— Какво има? — попита Доминик, поглеждайки над очилата си.
— Прочетох снощи вестника — каза младежът.
— Е-е? — Доминик се държеше винаги учтиво и усмихнато с членовете на клуба, а изливаше цялото си недоволство върху външните хора.
— Казвате, че на вашата възраст ви става малко трудно с по-младите членове на клуба и тъй нататък… — обясни младежът.
— Е-е?
— Мислех си, че може би ви е нужен някакъв помощник, мистър Агостино — каза младежът.
— Боксьор ли си?
— Не — отговори младежът. — Но ми се иска да бъда. Много често се бия — усмихна се той. — Та поне да ми плащат, като се бия толкова много.
— Ела. — Доминик се изправи и свали очилата. Излезе от стаята, мина през физкултурния салон и отиде в съблекалнята. Младежът вървеше след него. В съблекалнята нямаше никой освен пазача Чарли, който дремеше, седнал до вратата, подпрял глава върху куп хавлиени кърпи.
— Имаш ли какво да облечеш? — попита Доминик.
— Не.
Доминик му даде един стар анцуг и чифт обувки. Докато младежът се събличаше, той го наблюдаваше. Имаше дълги крака, широки, леко отпуснати рамене, як врат. Може би тежеше седемдесет, седемдесет и пет килограма. Силни ръце. Никакви тлъстини.
Доминик заведе младежа във физкултурния салон, където в единия ъгъл бяха струпани дюшеци, и му хвърли чифт боксьорски ръкавици. От съблекалнята дойде Чарли и завърза ръкавиците и на двамата.
— Хайде да видим на какво си способен, малкия — каза Доминик и протегна леко ръце. Чарли гледаше с интерес.
Младежът естествено не държеше достатъчно високо ръцете си и Доминик му нанесе два леви прави. Но той продължаваше да налита.
След три минути Доминик отпусна ръце и каза:
— Добре, достатъчно. — Беше нанесъл няколко доста силни удара на младежа и накрая съвсем го притисна, но той се оказа страшно подвижен, успя на два пъти да го удари така, че на Доминик му прималя. Умееше да се боксира. Доминик не можеше да прецени до каква степен, но разбра, че от него ще стане боксьор.
— Слушай сега, малкия — каза Доминик, докато Чарли им развързваше ръкавиците. — Това тук не е бар. А клуб за джентълмени. Джентълмените искат да поддържат формата си и между другото да изучат мъжественото изкуство на самоотбраната. Ако вземеш да ги налагаш, както се опита да направиш с мен, няма да се свъртиш и един ден.
— Ясно — каза младежът. — Разбирам. Исках само да покажа какво мога.
— Все още не можеш кой знае колко много — отговори Доминик. — Но реагираш бързо и се движиш добре. Къде работиш сега?
— Работех в Бруклайн — каза младежът. — В един гараж. Но искам да работя нещо, без да си цапам ръцете.
— Кога смяташ, че можеш да започнеш тук?
— Веднага. Още днес. Напуснах гаража миналата седмица.
— Колко ти плащаха там?
— Петдесет долара седмично — каза младежът.
— Аз ще ти плащам тук по тридесет и пет — каза Доминик. — Но можеш да си нагласиш една кушетка в стаята за масажи и да спиш там. Ще трябва да помагаш при сменянето на водата в басейна, да чистиш с прахосмукачка дюшеците и да следиш в ред ли са останалите съоръжения.
— Съгласен съм — каза младежът.
— Значи, взимам те на работа. Как се казваш? — попита Доминик.
— Томас Джордах — отговори младежът.
— Само гледай да не се забъркаш в някоя история, Том — каза Доминик.
Доста време всичко вървеше добре. Томас схващаше бързо, държеше се почтително и освен че вършеше работата, за която беше нает, изпълняваше охотно разни поръчения на Доминик и на членовете на клуба, като при това винаги се усмихваше любезно и проявяваше особено внимание към по-възрастните мъже. Харесваше му спокойната атмосфера в клуба сред богати, приятелски настроени хора; когато не трябваше да стои във физкултурния салон, той обичаше да се разхожда из читалнята и залите за игри — те бяха мрачни, с високи тавани и стени с дървена ламперия, вътре имаше меки кожени кресла и опушени маслени пейзажи на Бостън от времето на корабите с платна. Работата не беше напрегната и през деня имаше часове, когато просто седеше и слушаше спомените на Доминик за подвизите му на ринга.
Доминик не проявяваше любопитство към миналото на Том и Том не счете за нужно да му разкаже колко месеци е прекарал по пътищата, как е спал в приюти за бездомни в Синсинати, Кливланд и Чикаго, как е работил на бензиностанции или като пиколо в хотела в Сиракуза. Там изкарваше добри пари, като изпращаше проститутки при гостите на хотела, но един ден трябваше да измъкне ножа от ръката на сутеньора, недоволствуващ от размера на сумата, която неговите момичета даваха на хубавото момче с бебешка физиономия, за което те се грижеха майчински, когато нямаха професионални ангажименти. Томас не разказа на Доминик и за пияниците, които беше ограбвал по търговските улици на Чикаго, нито за дребните суми, които беше задигал от разни хотелски стаи; правеше това не толкова заради парите — към тях той не проявяваше особен интерес, — а заради удоволствието да рискува.
Доминик го научи как да удря боксовия чувал и в някой дъждовен следобед, когато салонът беше празен, той с удоволствие удряше чувала, все по-бързо и по-бързо, докато помещението започнеше да кънти от ритмичните удари. От време на време, когато у Доминик се пробуждаше старата амбиция и в клуба нямаше никой, Доминик слагаше ръкавиците си и го учеше как да използува различни техники, как да усъвършенствува десния удар, как да си служи с глава и лакти и да пази равновесие, как да подскача на пръсти и да избягва противника, като се навежда и извива бързо напред, вместо да се отдръпва назад. Доминик още не му позволяваше да се боксира с членовете на клуба, защото му нямаше доверие и не искаше никакви неприятности. Но треньорът по тенис го водеше на кортовете и за няколко седмици Томас се научи да играе доста добре, така че когато някой от по-непретенциозните членове на клуба се окажеше без партньор Томас се включваше в играта. Беше бърз и подвижен, но не се стремеше да победи, а когато пък печелеше, се стараеше победата му да не изглежда лека, затова в края на седмицата се оказваше, че е събрал двадесет-тридесет долара от бакшиши.
Сприятели се с готвача на клуба, като му намери солидна връзка за доставки на марихуана; освен това
