— О, аз помня много неща — каза той. — Нощем тук имам много време за спомени. Спомням си как напълних гащите, когато отстъпвахме при Маас. Спомням си как миришеше кракът ми през втората седмица в болницата. Спомням си как пренасях стокилограмови чували с какао на хамбургските докове, а раната на крака ми се отваряше и кървеше всеки ден. Спомням си какво каза англичанинът, преди да го блъсна в канала. „Виж какво — каза той, — знам, че няма да ме убиеш.“ Спомням си деня, в който се ожених. Бих могъл да ти разкажа за това, но мисля, че по-интересно ще ти бъде да чуеш какво има да каже майка ти по този въпрос. Спомням си как изглеждаше един човек на име Ейбръхам Чейс от Охайо, когато оставих на масата пред него пет хиляди долара, за да не му е мъчно, че дъщерите му са забременели. — Той пак отпи от уискито. — Двадесет години съм работил — продължи Аксел, — за да откупя брат ти от затвора. Майка ти заяви, че съм постъпил неправилно. И ти ли така мислиш?
— Не — отговори Рудолф.
— Отсега нататък ще ти бъде трудно, Руди — каза Аксел. — Съжалявам. Направих, каквото можах.
— Ще се оправя — каза Рудолф, макар че съвсем не беше сигурен, че ще се оправи.
— Дръж на парите — каза Аксел. — Не се оставяй някой да те измами. Дръж само на парите. Недей да вярваш на глупостите, които пишат във вестниците за разни други ценности. Това са проповедите, които богатите четат на бедните, за да могат да трупат богатства, без да си прерязват гърлата. Когато броиш парите, гледай като Ейбръхам Чейс. Колко пари имаш в банката?
— Сто и шестдесет долара — каза Рудолф.
— Пази ги — каза Аксел. — Не давай нито цент. Дори и аз да се довлека до вратата ти, примрял от глад, и да ти поискам пари колкото за едно ядене, пак не ми давай нищо.
— Татко, ти съвсем си се преуморил. Защо не се качиш горе да си легнеш? Аз ще остана тук вместо теб.
— Ти стой далеч оттук. Или ако искаш; идвай само да си приказваме. Но тук нямаш работа. Имаш да правиш по-важни неща. Учи си уроците. Учи. И обмисляй внимателно всяка стъпка. Греховете на бащите… Колко ли поколения още ще страдат. Едно време баща ми четеше Библията след вечеря. Не ти завещавам друго освен грехове, но те поне са в предостатъчно количество. Двама убити. Всичките проститутки, с които съм спал. Майка ти, с която знаеш какво направих. Томас, когото оставих да расте като дивак. А Гретхен — кой знае тя какво прави. На майка ти, изглежда, са й известни някои неща. Ти виждаш, ли я?
— Да — отговори Рудолф.
— С какво се занимава?
— По-добре е да не знаеш — каза Рудолф.
— Ясно — отговори баща му. — Бог всичко вижда. Аз не ходя на църква, но знам, че бог всичко вижда. И един ден ще поиска сметка на Аксел Джордах и на неговите деца.
— Недей да говориш така — каза Рудолф. — Бог нищо не вижда. — Неговият атеизъм беше непоколебим. — Просто не ти е провървяло. Това е всичко. А утре всичко може да се промени.
— Ще плащаш за греховете си, казва бог. — Рудолф имаше чувството, че баща му не говори вече на него и че ще повтаря същото с напевен, глух глас дори да беше съвсем сам в мазето. — Плащай, грешнико, ще накажа теб и децата ти за твоите деяния. — Аксел отпи голяма глътка, от бутилката и разтърси рамене, сякаш през цялото му тяло бе преминала студена тръпка. — Върви да лягаш — каза той. — Мен ме чака работа.
— Лека нощ, татко. — Рудолф откачи палтото си от куката на стената. Баща му не отговори нищо, седеше, загледан пред себе си, с бутилката в ръка.
Рудолф се качи горе. Божичко, каза си той, а аз мислех, че мама е побърканата в семейството.
2
Аксел отпи пак от бутилката и се захвана за работа. Работи, без да спира, цялата нощ. По едно време усети, че докато се движи из мазето, си тананика някаква мелодия. Отначало не можа да познае песента. Това го притесни. Накрая се сети. Беше една песен, която майка му обичаше да пее, докато шеташе в кухнята.
Той изпя тихо думите. Родният му език. Колко далеч го беше завела съдбата му. Или може би не достатъчно далеч.
Последната тава с кифли чакаше реда си да влезе в пещта. Аксел я остави на масата, отиде до шкафа и извади от него едно бурканче. На етикета бяха предупредително нарисувани череп и кости. Бръкна с една малка лъжичка в бурканчето. Върна се при масата и взе напосоки една от суровите кифли. Сложи отровата в кифлата, после наново я оформи и я върна в тавата. Моето послание към света, каза си той.
Котката го наблюдаваше. Той сложи тавата с кифли в пещта, отиде до умивалника, съблече ризата си и изми ръцете, лицето, раменете и гърдите си. Изтри ce c един чувал от брашно и се преоблече. Седна срещу пещта и надигна почти празната вече бутилка.
Аксел продължи да си тананика песента, която майка му пееше в кухнята, когато той беше малък.
Кифлите се опекоха и той ги извади да изстинат. Всички кифли изглеждаха еднакви.
След това изключи газта и си сложи палтото и каскета. Мина по стълбите през хлебарницата и излезе навън. Котката тръгна след него. Беше тъмно, още валеше и вятърът пронизваше. Ритна котката и тя побягна.
Аксел закуца към реката.
Отключи ръждясалия катинар на склада и запали лампата. Взе лодката и я изнесе на прогнилия кей. Реката беше бурна, разпенените й вълни се разбиваха яростно и шумно о брега. Около кея се издигаше извит вълнолом и там водата беше спокойна. Аксел остави лодката на кея, върна се да вземе греблата, да угаси лампата и да заключи вратата с катинара. Остави греблата на кея и спусна лодката във водата. Скочи леко в нея и намести греблата.
Тласна лодката към реката. Течението я пое и Аксел загреба уверено към средата. Лодката се понесе по течението, вълните се разбиваха от двете й страни, а дъждът го шибаше по лицето. Много скоро лодката навлезе в дълбоки води. Той продължи да гребе равномерно и реката го носеше бързо към Ню Йорк, към заливите, към океана:
Когато стигна устието на реката, вълните подхвърляха лодката като играчка.
На другия ден намериха лодката преобърната близо до Мечешката планина. Тялото на Аксел Джордах обаче не можаха да открият.
ЧАСТ ВТОРА
ГЛАВА ПЪРВА
Доминик Джозеф Агостино седеше на малкото бюро в стаята си зад физкултурния салон с разтворен пред себе си вестник и четеше какво пише за него на спортната страница. Очилата му за четене придаваха благ, грижлив израз на кръглото му лице на бивш боксьор със счупен нос и малки, тъмни очи, около които имаше дълбоки белези. Беше три часът — най-хубавото време на деня, когато настъпва следобедното затишие и физкултурният салон се опразва. Чак в пет щеше да има час по пластика с една група от членовете на клуба — повечето от тях бизнесмени на средна възраст, които искаха да смъкнат по някой килограм. След това може би щеше да се боксира малко с някои от по-амбициозните членове, като, разбира се, внимава да не нарани някого.
Статията за него беше излязла предната вечер като отделен материал в спортната страница. През вчерашния ден нямаше никакви спортни събития. Местният отбор отсъствуваше от града, не му предстояха никакви срещи, а спортната страница трябваше да се запълни с нещо.
Доминик беше роден в Бостън, а в спортната си кариера се прочу под името Джо Агос, Бостънския красавец — нямаше особено силен удар и трябваше да подскача около противника си, за да не го пребият
