който силно ги конкурираше. Рудолф не упрекваше хората, че ангажират другия джазбанд. Ония момчета бяха по-възрастни и свиреха много по-добре от „Речната петорка“.
По средата на помещението, силно притиснати, танцуваха Алекс Дейли и Лайла Белкамп. Те разправяха на всички, че като свършат училище през юни, ще се оженят. Алекс беше на деветнадесет години и училището много не му вървеше. Лайла беше добра ученичка, малко сантиментална и глуповата, но иначе нищо лошо не можеше да се каже за нея. Рудолф се чудеше дали майка му е изглеждала като Лайла, когато е била на деветнадесет години. Жалко, че нямаше запис от речта й, която произнесе вечерта след като баща му се върна от Елизиум — щеше да я пусне на Алекс. Би трябвало всички бъдещи младоженци да чуят тази реч. Тогава може би няма да бързат толкова много да се венчаят.
Рудолф седеше на старо, счупено кресло в единия ъгъл на помещението, а Джули се беше разположила на коленете му. Имаше и други момичета, които също седяха на коленете на момчетата, но Рудолф не искаше Джули да е като тях. Не му беше приятна мисълта, че хората го гледат в това положение и се досещат какво изпитва. Някои неща трябва да се вършат само насаме. Не можеше да си представи, че Теди Бойлан ще допусне някое момиче да седне на коленете му пред хората, независимо от възрастта и на двамата. Но ако намекне за това на Джули, тя веднага ще кипне.
Джули подпря глава на рамото на Рудолф и го целуна. Той, разбира се, отвърна на целувката й, приятно му беше, но не му се искаше тя да се държи по този начин.
Джули кандидатствуваше за колежа „Барнар“ и беше сигурна, че ще я приемат през есента. Тя се учеше отлично. Убеждаваше Рудолф да кандидатствува в „Колумбия“, за да бъдат двамата заедно в Ню Йорк. Рудолф се правеше, че още не е решил дали да подаде документите си за „Харвард“ или за „Йейл“. Просто не му стигаше кураж да каже на Джули, че изобщо няма да учи в колеж.
Джули се сгуши в него и мушна главата си под брадата му. Тя взе да мърка и ако бяха насаме, Рудолф щеше да се разсмее. Но сега той огледа над главата й хората от компанията. Сред момчетата в помещението сигурно той беше единственият, който още не бе спал с момиче. Знаеше с положителност, че Бъди Уестърман, Дейли, Кеслър и повечето от другите имаха вече опит в това отношение; само един или двама може би лъжеха, когато се заговореше по този въпрос. Но не само по това се отличаваше той от останалите. Интересно дали щяха да го поканят на забавата, ако знаеха, че баща му е убил двама души, че брат му е бил в затвора за изнасилване, че сестра му е бременна (беше му съобщила новината в писмо, за да му спести неприятната изненада) и живее с женен мъж, че майка му е поискала баща му да й даде тридесет хиляди долара, ако иска да спи с нея.
Семейство Джордах са по-особени хора, в това съмнение няма.
Бъди Уестърман дойде при тях и каза:
— Слушайте, горе има пунш, сандвичи и торта.
— Благодаря, Бъди — каза Рудолф и се ядоса, че Джули продължава да седи на коленете му.
Бъди мина край всички двойки, за да им каже, че горе могат да хапнат нещо. Бъди беше симпатично момче. Щеше да постъпва в колежа „Корнел“, а после да следва право, защото баща му имаше солидна адвокатска клиентела в града. Бъди получи предложение от новия джазбанд да свири на бас-китара, но за да остане верен на „Речната петорка“, отхвърли предложението. Рудолф предвиждаше, че верността на Бъди няма да продължи повече от три седмици. Бъди беше роден музикант и като го чуеше човек как казва: „Ама тези момчета наистина умеят да свирят“, ставаше ясно, че няма да устои дълго, особено след като „Речната петорка“ получаваше най-много по един ангажимент месечно.
Като огледа момчетата в помещението, Рудолф се убеди, че почти всички знаят какво ще правят, като свършат гимназия. Бащата на Кеслър имаше аптека и след колежа Кеслър щеше да постъпи във Фармацевтичния институт, за да поеме аптеката на баща си. Бащата на Старет се занимаваше с покупко- продажби на недвижими имоти и Старет отиваше в „Харвард“ да завърши икономическия факултет, за да може после да учи баща си в какво да си влага парите. Семейството на Лоусън притежаваше промишлено предприятие и Лоусън щеше да изучава инженерно дело. Даже Дейли, който нямаше способности, за да влезе в колеж, щеше да работи заедно с баща си като доставчик на съоръжения за водопроводни инсталации.
А на Рудолф му се откриваха прекрасните възможности да продължи бащиния си занаят. Може би трябва да обяви: „Ще се занимавам с търговия на жито“ или: „Смятам да постъпя в германската армия. Баща ми е неин бивш възпитаник.“ Чак му премаля от завист към всичките му приятели. Грамофонната плоча продължаваше да се върти и Бени Гудман свиреше на кларнет, сякаш плетеше сребърна дантела; Рудолф завиждаше и на него. Може би повече, отколкото на другите.
В такава вечер ти става ясно защо хората обират банки.
Няма да идва повече на никакви забави. Мястото му не е тук, макар че само той знае това.
Искаше да си отиде в къщи. Беше уморен. Напоследък все беше уморен. Освен че сутрин разнасяше кифлите с колелото, всеки следобед от четири до седем трябваше да стои в хлебарницата. Вдовицата не можеше да работи по цял ден, защото нямало кой да се грижи за децата й. Това означаваше край на спортните тренировки, на дискусионния клуб, а и успеха си развали, тъй като просто нямаше сили да учи. Освен това цяла зима боледува, простуди се след Коледа и оттогава не можеше да се оправи.
— Джули — каза той, — хайде да си ходим.
Изненадана, тя се надигна на коленете му.
— Рано е — каза Джули — и е приятно.
— Знам, знам — каза той много по-нетърпеливо, отколкото трябваше. — Просто искам да се махна оттук.
— У нас не можем нищо да правим — отговори Джули. — Майка ми и баща ми имат гости за бридж. Днес е петък.
— Аз просто искам да си отида у дома — повтори три.
— Върви си тогава. — Тя ядосано се изправи. — Ще намеря някой да ме изпрати в къщи.
Той се изкушаваше да й наговори всичко, за което си мислеше. Може би тогава тя ще го разбере.
— О, господи! — извика Джули със сълзи на очите. — За първи път от толкова месеци идваме на забава и ти искаш да си вървим в къщи, след като току-що сме дошли.
— Просто не се чувствувам добре — каза той и се изправи.
— Много странно — каза тя. — Не се чувствуваш добре само вечерите, когато си с мен, а щом си с Теди Бойлан, бас държа, че се чувствуваш прекрасно.
— О, остави на мира Бойлан, Джули — отговори Рудолф. — Не съм го виждал от няколко седмици.
— Какво се е случило? Да не би да няма с какво да се изрусява?
— Ама че смешка — каза Рудолф уморено.
Тя се обърна, тръсна конската си опашка и отиде при групата младежи, събрали се около грамофона. Джули беше най-хубавото момиче на забавата, с чипо носле, спретната, умна, стройна, приятна, и на Рудолф му се искаше тя да замине някъде за шест месеца или за една година и да се върне, след като той си е починал и е успял да премисли нещата на спокойствие, за да могат да започнат всичко отначало.
Той се качи на горния етаж, облече си палтото и излезе от къщата, без да се сбогува с никого. Сега грамофонът свиреше „Песен на колела“ — пееше Джуди Гарланд.
Навън валеше силен, студен февруарски дъжд, вятърът сякаш го носеше откъм реката. Рудолф се закашля и макар че беше вдигнал яката на палтото си, усети как дъждовните капки се стичат по вярата му. Крачеше бавно към къщи и му се искаше да заплаче. Караниците с Джули му бяха много неприятни, но те ставаха все по-чести и по-чести. Ако можеха да се любят истински, а не само глупаво да се прегръщат и натискат, от което и двамата се срамуваха, положително нямаше да се заяждат така през цялото време. Но той просто не можеше да се реши на такова нещо. Трябваше да се крият, да лъжат, да се спотайват някъде като престъпници. Отдавна беше решил, че или ще се любят истински, или никак.
