Или:
Или:
Или…
Като зави по Вандерхоф Стрийт, Рудолф се закашля мъчително. Прекалено много глупави филми съм гледал, каза си той.
От мазето през решетката на прозореца проникваше светлина. Вечният огън. Аксел Джордах — неизвестният войн. Ако баща му умре, ще се сети ли някой да загаси лампата, помисли си Рудолф.
Преди да отключи вратата, Рудолф се поколеба. Откакто, майка му наговори онези безумни неща за тридесетте хиляди долара, на него все му беше жал за баща му. Аксел Джордах ходеше из къщи бавно и тихо, като човек, излязъл от болница след тежка операция, усетил предупредителното потупване на смъртта по рамото си. В очите на Рудолф Аксел Джордах винаги беше изглеждал силен, заплашително силен. Гласът му беше силен, движенията — резки и недодялани. А сега продължителните периоди на мълчание, плахите му движения — разгръщаше вестника бавно, сякаш се извиняваше, или си правеше чаша кафе, сякаш се страхуваше да не вдига излишен шум — плашеха Рудолф. Изведнъж му мина през ума, че баща му се готви да умре. Застанал в тъмния коридор с ръка на перилото, за първи път, откакто беше малък, той си зададе въпроса обича ли баща си, или не.
Отключи вратата, която водеше към хлебарницата, мина през нея в задната стая и слезе по стълбите в мазето.
Баща му не правеше нищо, просто седеше на пейката, загледан в пещта, а на пода до него стоеше бутилка уиски. В ъгъла лежеше свита котката.
— Здравей, татко — каза Рудолф.
Баща му обърна бавно глава и кимна.
— Дойдох само да видя дали има нещо да ти помогна.
— Не — отговори баща му. Той се протегна, взе бутилката и отпи малко. После подаде бутилката на Рудолф. — Искаш ли?
— Благодаря — каза Рудолф. Не му се пиеше никак, но чувствуваше, че на баща му ще му бъде приятно, ако пийне. Бутилката беше хлъзгава от потната ръка на баща му. Той отпи. Устата и гърлото му пламнаха.
— Целият си мокър — каза баща му.
— Навън вали.
— Съблечи си палтото. Не бива да седиш с мокри дрехи.
Рудолф свали палтото си и го окачи на една кука на стената.
— Как върви работата, татко? — попита той. Досега никога не му беше задавал такъв въпрос.
Баща му тихо се засмя, но не отговори. И пак пийна глътка уиски.
— Какво прави тази вечер? — попита Аксел.
— Бях на една забава.
— На забава — кимна Аксел. — Свири ли на тромпета?
— Не.
— Какво правят сега хората, като отидат на забава?
— Не знам. Танцуват. Слушат музика. Закачат се.
— Разправял ли съм ти някога, че като дете съм ходил в танцувална школа? — каза Аксел. — В Кьолн. С бели ръкавици. Учеха ни как да се покланяме. В Кьолн е хубаво през лятото. Може би трябва да се върна там. Всичко е разрушено до основи и ще започват да възстановяват града, може би ще се намери място за мен. Една развалина трябва да бъде сред развалините.
— Хайде, татко, не говори така — каза Рудолф. — Днес имах посетител — каза Аксел и надигна пак бутилката. — Мистър Харисън.
Мистър Харисън беше собственикът на къщата. Идваше да събира наема на всяко трето число на месеца. Беше най-малко на осемдесет години, но никога не пропускаше да събере наема. И то лично. Тъй като днес не трябваше да се плаща наемът, Рудолф разбра, че целта на посещението е била друга.
— Какво иска? — попита Рудолф.
— Ще разрушават къщата — каза Аксел. Ще строят жилищни блокове с магазини отдолу. Порт Филип се разраства, а мистър Харисън смята, че прогресът си е прогрес. На осемдесет години е, ама и той е за прогреса. Влага много пари в този проект. В Кьолн разрушават сградите с бомби, а в Америка ги разрушават с пари.
— Кога трябва да се изнесем?
— Чак през октомври. Мистър Харисън дойде да ме предупреди по-рано, за да имам време да потърся нещо друго. Много внимателен човек е старият мистър Харисън.
Рудолф огледа познатите, напукани стени, железните врати на фурната, решетките на прозореца откъм улицата. Не можеше да си представи, че къщата, която познаваше цял живот, щеше да изчезне, нямаше повече да съществува. Винаги смяташе, че един ден ще напусне този дом. Но не му бе минавало през ума, че домът му ще го напусне.
— Какво ще правиш сега? — попита той баща си.
— Може би в Кьолн има нужда от хлебари. — Аксел сви рамене. — Ако в някоя дъждовна нощ срещна край реката някой пиян англичанин, може би ще успея да си купя билет обратно за Германия.
— Какво приказваш, татко? — попита стреснато Рудолф.
— Нали така дойдох в Америка — обясни кротко Аксел. — Проследих един пиян англичанин, който размахваше пачка банкноти в някакъв бар в района Санкт-Паули в Хамбург, и го заплаших с нож. Той взе да се бие. Англичанинът не отстъпва нищо без бой. Тогава го намушках, взех му портфейла и го хвърлих в канала. Не си ли спомняш, че когато ходихме при учителката по френски, ти казах, че съм убил човек с нож?
— Да, спомням си — каза Рудолф.
— Отдавна исках да ти разправя тази история — продължи Аксел. — Когато приятелите ти кажат, че прадедите им са дошли в Америка с кораба „Мейфлауър“29, ти им кажи, че твоят баща е дошъл с един портфейл, натъпкан с банкноти от пет лири. Имаше мъгла тази нощ. Англичанинът сигурно е бил побъркан, за да тръгне из Санкт-Паули с толкова пари. Може би е смятал да опита всички проститутки в района и се е страхувал да не би да не му стигнат парите. Та затова казах, че ако намеря някой англичанин край реката, може би ще си купя билет за връщане.
Божичко, помисли си горчиво Рудолф, това ли значи да си поприказваш сладко със стария татко в неговия кабинет.
— И на теб да ти се случи да убиеш англичанин — продължи баща му, — и ти ще искаш да споделиш това със сина си, нали?
— Аз мисля, че не бива да разправяш тази история наляво и надясно — каза Рудолф.
— О, на полицията ли смяташ да ме предаваш? — попита Аксел. — Забравих, че си толкова принципен.
— Татко, трябва да забравиш тази история. Какъв смисъл има да ровиш в миналото след толкова години? Няма полза.
Аксел не отговори. Той отпи замислено от бутилката.
