пазаруваше вместо него, заради което готвачът го хранеше безплатно. Тактично се въздържаше да влиза в каквито и да е разговори, освен от най-общ характер, с членовете на клуба, които бяха адвокати, борсови посредници, банкери и служители в корабостроителни и промишлени компании. Научи се да помни точно поръченията на съпругите и любовниците им, направени по телефона, и да ги съобщава, без да се издава, че разбира за какво става дума.
Не обичаше да пие и членовете на клуба, черпейки се с уиски на бара след тренировките, се изказваха похвално за това негово качество.
Поведението му не се определяше от никакви планове; той не се стремеше към нищо; просто разбираше, че е добре да спечели благоразположението на солидните мъже, които бяха постоянни клиенти на клуба. Беше скитал достатъчно дълго, останал без дом в Америка, вечно забъркан в разни истории, които завършваха със скандали и го принуждаваха пак да се лута по пътищата. Затова сега се радваше на спокойствието и сигурността, на доброжелателното отношение на хората в клуба. Не че беше направил кой знае каква кариера с тази работа, но все пак не можеше да се оплаче от престоя си тук. Нямаше амбиции. Когато Доминик отвори дума за участие в някой любителски турнир за проверка на силите, Томас отклони предложението на стария боксьор.
Щом усетеше, че започва да става неспокоен, отиваше в Бостън, намираше някоя проститутка и прекарваше нощта с нея, после плащаше с честно спечелените си пари за честно извършената услуга и на сутринта си отиваше без всякакви усложнения.
Бостън му харесваше, доколкото изобщо можеше да му хареса някой град, но не се движеше из него през деня, тъй като беше сигурен, че полицията го търси заради побой с телесни повреди — последния ден в гаража в Бруклайн шефът му се нахвърли върху него с един френски ключ. Той се върна веднага в квартирата, събра багажа си и след десет минути изчезна, като каза на хазайката, че заминава за Флорида. В действителност отиде в едно общежитие на Християнския съюз и цяла седмица се спотайва там, докато накрая прочете във вестника статията за Доминик.
Някои от членовете на клуба му бяха симпатични, други — не, но той гледаше да се държи с всички еднакво любезно. Не искаше да се обвързва с никого. Имаше достатъчно неприятен опит в това отношение. Стараеше се да не проявява любопитство към никого, но, разбира се, човек неизбежно си създава мнение, когато види някого гол, с огромен, увиснал корем или с издран гръб от последната си любовна нощ, или нервиран, че е загубил глупаво на тенис.
Доминик мразеше всички членове на клуба еднакво, защото имаха пари, а той нямаше. Беше роден и израснал в Бостън и говореше като истински американец, но в душата си все още не се беше откъснал от нивите на Сицилия и не беше престанал да крои планове как да подпали замъка на господаря и да изколи господарското семейство. Естествено той прикриваше мечтите си за палежи и убийства зад изключително любезното си държане — винаги казваше на клиентите си колко добре изглеждат след ваканцията, удивляваше се колко много са отслабнали и проявяваше загриженост, ако някой кажеше, че нещо го боли или че си е навехнал крака.
„Ето го най-големия мошеник в Масачусетс“ — шепнеше Доминик на Томас, когато в съблекалнята влизаше внушителен мъж с посивели коси, а само миг след това казваше високо на същия човек: „Ах, сър, толкова ми е приятно, че пак идвате. Липсвахте ни. Сигурно сте били затрупан с работа.“
„Да, работа, много работа“ — отговаряше човекът и клатеше тъжно глава.
„Разбирам, разбирам, сър — клатеше глава и Доминик. — Елате сега да ви премеря теглото, после ще направите парна баня, ще поплувате, накрая един масаж и ще видите как ще забравите всички неприятности и ще спите тази нощ като младенец.“
Томас гледаше и слушаше внимателно — учеше се от Доминик на лицемерие. Той харесваше коравосърдечния бивш боксьор, който въпреки всички ласкателства изповядваше тайно анархия и насилие.
Харесваше му също и един човек на име Рийд — добродушен и приятен, директор на текстилен концерн, който играеше тенис с Томас и настояваше той да ходи с него на кортовете даже когато имаше други свободни играчи. Рийд беше около четиридесет и пет годишен, доста пълен, но все още играеше добре и в повечето случаи двамата с Томас печелеха по равно — Рийд побеждаваше в началните геймове и губеше, когато се умореше. „Издръжливи крака, издръжливи крака“ — смееше се Рийд и бършеше с пешкир потта от лицето си, когато след едночасова игра двамата тръгваха към душовете. Играеха редовно по три пъти в седмицата и Рийд всякога черпеше Томас с кока-кола и му даваше по пет долара. Той имаше една особеност. Винаги носеше една стодоларова банкнота, грижливо сгъната в десния джоб на сакото му. „Веднъж една стодоларова банкнота ми спаси живота“ — беше разказал той на Томас. В някакъв нощен клуб, където избухнал пожар. Загинали много хора. Рийд лежал под купища тела близо до вратата, без да може да мръдне, нито да извика с обгореното си гърло. Чул, че пожарникарите извличат труповете, и с последни сили измъкнал от джоба на панталоните си стодоларова банкнота. Успял да освободи едната си ръка. Когато размахал леко банкнотата, го видели. Усетил, че някой дръпнал парите и след това пожарникарят отместил телата, които го били затрупали, и го извлякъл навън. Две седмици прекарал в болницата, без да може да говори, но оцелял с твърдата вяра в могъществото на стодоларовата банкнота. Съветваше Томас при възможност винаги да държи в някой джоб банкнота от сто долара.
Казваше му също да си пести парите и да ги влага в акции, защото няма да остане вечно млад.
Неприятността дойде на третия месец от постъпването му в клуба. Един ден, след като до късно беше играл тенис с Брустър Рийд, Томас отиде да се преоблече и усети, че нещо не е в ред. Външно не си личеше нищо, но той разбра, че някой е ровил и е търсил нещо из дрехите му. Портфейлът му стърчеше от задния джоб на панталоните, сякаш някой, след като го е вадил, бързо го е натъпкал обратно. Томас извади портфейла и го отвори. Четирите петдоларови банкноти бяха вътре. Той прибави и петте долара бакшиш, които Рийд му даде, и сложи портфейла в джоба си. Преди да отиде на кортовете, в страничния джоб на панталона му имаше около три долара на дребно. И тези пари също си бяха на мястото. Списанието, което беше чел и беше оставил затворено на рафта, сега лежеше разтворено върху същия рафт.
Отначало Томас реши да заключи вратичката, но после си каза, че ако някой в този клуб е толкова беден, та трябва да краде от него, нека краде. Той се съблече, остави обувките си в шкафчето, загърна се с хавлия и отиде да се изкъпе под душа, където Брустър Рийд блажено се обливаше с вода.
Когато се върна, намери на вратата на гардеробчето закачена бележка. Бележката, написана от Доминик, гласеше: „Ела в стаята ми след приключването на работния ден. Д. Агостино.“
Резкият тон на бележката и самият факт, че Доминик я бе написал, след като се разминаваше с Томас по десет пъти на ден, означаваше, че ще последват неприятности. И то в службата, предварително подготвени. Пак започва, каза си той и в първия миг реши да се облече, да се измъкне тихичко и повече да не се връща тук. Но се отказа от това намерение, отиде в кухнята да вечеря, а после седна на приказки в съблекалнята с треньора по тенис и с Чарли. Точно в десет часа, когато затваряха клуба, той се яви при Доминик.
Доминик четеше списание „Лайф“ на бюрото си и прелистваше бавно страниците. Той вдигна очи, затвори списанието и го отмести внимателно настрани. Стана, погледна в коридора, за да се увери, че там няма никой, и затвори вратата на стаята си.
— Седни, малкия — каза той.
Томас седна, изчака Доминик да седне срещу него на бюрото си и каза:
— Какво, има?
— Много неща — отговори Доминик. — Голяма неприятност се задава. Цял ден ме разиграват.
— Какво общо имам аз с тази работа?
— Точно това искам да разбера — каза Доминик. — Няма смисъл да увъртаме, малкия. Някой задига пари от портфейлите на клиентите. Някой хитрец, който взима само по една банкнота оттук-оттам, а другите не пипа. Тези мръсни дебелаци са толкова богати, че повечето от тях не знаят какво имат в джобовете си и ако случайно забележат, че им липсват някакви си десет или двадесет долара, си мислят, че са ги загубили или че погрешно са си преброили парите последния път. Но има един, който никога не прави грешка. Онзи мръсник Грийнинг. Той твърди, че някой е задигнал от шкафчето му десет долара, докато е тренирал с мен вчера, а днес говори цял ден по телефона с другите членове на клуба и изведнъж се оказа, че всички са били ограбени през последните няколко месеца.
