оглеждаше заведението.
— Често ли идваш тук? — попита той.
— От време на време.
— А срещаш ли хора от клуба?
— Не.
Келнерът дойде и остави напитките. Синклер отпи жадно от чашата си.
— За твое сведение — каза Синклер, — не крада пари, защото имам нужда.
— Знам — отговори Томас.
— Аз съм болен — каза Синклер. — Това е една болест. Заради нея ходя на психиатър.
— И добре правите — каза Томас.
— А не се ли срамуваш, че постъпваш така с един болен човек?
— Не — отговори Томас. — Не, сър.
— Изпечен мошеник си ти.
— Сигурно, сър — отговори Томас.
Синклер разкопча палтото си и извади от вътрешния джоб дълъг, дебел плик. Сложи го на тапицираната седалка между себе си и Том.
— Това е цялата сума. Няма защо да броиш.
— Вярвам ви — каза Томас и мушна плика във външния джоб на сакото си.
— Аз чакам — каза Синклер.
Томас извади разписката и я сложи на масата. Синклер я погледна, скъса я и хвърли парченцата в пепелника. После стана и каза:
— Благодаря за уискито. — Тръгна към вратата. Томас го гледаше и си мислеше колко ясен отпечатък са оставили върху външността на този хубав млад мъж възпитанието, произходът, образованието и благополучието.
Синклер излезе от бара, а Томас допи бавно бирата си. После плати сметката и отиде в хотела да си ангажира стая за нощта. Като се качи в стаята, заключи вратата, пусна пердетата и седна да брои парите. Всички банкноти бяха нови, от по сто долара. Мина му през ум, че може би са белязани, но не можеше да познае.
Наспа се хубаво в голямото двойно легло, а на сутринта се обади в клуба и каза на Доминик, че трябва да отиде в Ню Йорк по семейна работа и затова ще отсъствува до понеделник следобед. Откакто бе започнал работа в клуба, не беше взимал нито един почивен ден и Доминик нямаше как да не го пусне, но само до понеделник.
Когато влакът навлезе в гарата, над Порт Филип ръмеше; есенният ден правеше града да изглежда още по-непривлекателен. Томас не си беше взел палто и вдигна яката на сакото си, за да не се стича дъждът във врата му.
Площадът пред гарата не се беше променил много. Фасадата на „Порт Филип Хаус“ беше пребоядисана, а един голям магазин за радиоапарати и телевизори в нова, построена от жълти тухли сграда рекламираше продажба с намаление на портативни радиоапарати. Том усети, че миризмата на реката е все същата.
Можеше да вземе такси, но след толкова години отсъствие предпочиташе да върви. Улиците на родния му град щяха постепенно да го подготвят за… за какво точно, и той не знаеше.
Мина покрай автогарата. Спомни си последното пътуване с брат си Рудолф.
Мина покрай универсалния магазин „Бърнстейн“, където сестра му си правеше срещите с Тиодор Бойлан. Голият мъж в салона, горящият кръст. Приятни спомени от момчешките години.
Мина покрай училището. Спомни си за болния от малария войник, за самурайската сабя и за главата на японеца, от която шурти кръв.
Никой не го поздрави. Подгонени от неприятния дъжд, всички бързаха, мрачни и непознати. А той триумфално се завръщаше в родния град.
Мина покрай църквата „Свети Анселм“, където служеше вуйчото на Клод Тинкър. Слава богу, че никой не го забеляза.
Зави по Вандерхоф Стрийт. Дъждът се усилваше. Той опипа издутия вътрешен джоб на сакото си, където беше скрил плика с парите. Улицата изглеждаше променена. В единия край се издигаше квадратна сграда с вид на затвор, в която се помещаваше някаква фабрика. На част от старите магазини вратите и витрините бяха заковани, а на табелите на други стояха съвсем непознати имена.
Томас вървеше с наведена глава, за да не влиза дъждът в очите му, и когато по едно време вдигна поглед, остана крайно изумен, защото на мястото на хлебарницата и на родната му къща се издигаше голям супермаркет с триетажен жилищен блок отгоре.
Прочете какво пише по витрините. „Специалитетът на деня — печени ребра, агнешка плешка“. Жени с пазарски чанти минаваха през една врата, която би трябвало да води към коридора на къщата на Джордах.
Томас надникна през витрините. На касите работеха млади момичета. Не познаваше нито едно. Нямаше смисъл да влиза вътре. Не беше дошъл тук да си купува ребра или агнешки плешки.
Той продължи неуверено по улицата. Гаражът, който едно време се намираше до хлебарницата, сега беше преустроен, името на собственика не му говореше нищо, а не познаваше и никой от работниците, които се въртяха наоколо. Но близо до ъгъла видя, че магазинът на Джардино за плодове и зеленчуци е все още на мястото си. Влезе вътре и почака, докато една стара жена се караше с мисис Джардино за някакъв зелен фасул.
Когато старата жена излезе, мисис Джардино се обърна към него. Тя имаше дребна, безформена фигура, клюнест нос и брадавица на горната устна, от която стърчаха два дълги, остри, черни косъма.
— Моля — каза мисис Джардино, — Какво обичате?
— Мисис Джардино — започна Томас и свали яката на сакото си, за да изглежда по-приличен, — сигурно не ме помните, но аз ви бях… така да се каже, съсед. Имахме тук хлебарница, аз се казвам Джордах.
Мисис Джардино присви късогледите си очи и попита:
— Кой по-точно?
— Най-младият.
— О, да. Малкият гангстер.
Томас се опита да отговори с усмивка на злобния хумор на мисис Джардино, но мисис Джардино остана все така навъсена.
— И какво искаш?
— Не съм бил тук отдавна — каза Томас. — Дойдох на видя роднините си. Но хлебарницата вече я няма.
— Няма я от години — отговори нетърпеливо мисис Джардино, подреждайки ябълките така, че да не се виждат тъмните петна по тях. — Вашите не са ли ти писали за това?
— Не сме поддържали връзка от доста време — каза Томас. — Вие не знаете ли къде са сега?
— Откъде ще знам? Те никога не разговаряха с мръсни италианки като мен. — Тя демонстративно му обърна гръб и взе да оправя връзките керевиз.
— Много ви благодаря все пак — каза Томас и си тръгна.
— Чакай малко — извика мисис Джардино. — Когато замина, баща ти беше още жив, нали?
— Да — отговори Томас.
— Но вече не е — каза тя с известно задоволство в гласа. — Удави се. В реката. Тогава майка ти се премести, след това събориха къщата и сега… сега този супермаркет съвсем ще ни разори — добави тя гневно.
Влезе една клиентка, мисис Джардино трябваше да й премери два килограма картофи и Томас излезе от магазина.
Постоя малко пред супермаркета, но той не можеше да му каже нищо. Реши да отиде на реката, но реката също не можеше да му каже нищо. Тръгна обратно към гарата. Мина край една банка, влезе вътре и пожела да депозира в един сейф четири хиляди и деветстотин долара. Какво значение има дали ще остави парите в Порт Филип или на друго място. Или ще ги хвърли в реката, където се е удавил баща му.
