точно колко, само на него му беше известно. Колдъруд не обичаше да приказва много и знаеше цената на парите. Предния ден беше казал на Рудолф да му се обади след връчването на дипломите, тъй като искал да му направи едно интересно предложение.
Брад спря колата пред входа на магазина.
— Няма да се бавя — каза Рудолф и слезе.
— Свърши си спокойно работата — отговори Брад. — Сега мога и цял живот да чакам. — Най-сетне беше на свобода, разкопча яката си и разхлаби връзката си. Изтегна се в откритата кола и затвори блажено очи под яркото слънце.
Преди да влезе в магазина, Рудолф огледа със задоволство една от витрините, която беше наредил преди три дни — лъскави дърводелски инструменти, небрежно разпръснати и образуващи абстрактни фигури. От време на време Рудолф ходеше в Ню Йорк и изучаваше витрините на големите магазини по Пето авеню, за да предложи после идеи на Колдъруд.
От първия етаж се носеше приглушен шум от женски гласове и слабата характерна смесица от миризми на нови дрехи, кожа и дамски парфюми, която беше особено приятна на Рудолф. Той се запъти към дъното на магазина, където се намираше личния кабинет на Колдъруд, а продавачите му се усмихваха и махаха е ръка. Един-двама извикаха: „Честито!“ и Рудолф им махна с ръка. Всички го обичаха, особено по- възрастните. Те не знаеха, че той даваше мнение за назначаването или уволняването на някои от тях.
Както винаги вратата на Колдъруд беше отворена. Той искаше да знае какво става в магазина по всяко време. Седеше на бюрото си и пишеше писмо с химикалка. Имаше си секретарка, която работеше в съседната стая, но за някои неща от търговията му той не искаше дори и тя да знае. Пишеше по четири или пет писма дневно на ръка, сам им лепеше марките и сам ги пускаше в пощенската кутия. Вратата към стаята на секретарката беше затворена.
Рудолф застана на прага и зачака. Макар че оставяше кабинета си отворен, Колдъруд не обичаше да прекъсват работата му.
Той довърши изречението, препрочете го и вдигна глава. Имаше бледо, гладко лице с дълъг остър нос и редееща черна коса. Обърна листа така, че написаното да не се вижда. Ръцете му бяха големи като на селянин и пипаха непохватно по крехките предмети, като хартията за писане например. А Рудолф се гордееше със своите нежни ръце с дълги пръсти, защото смяташе, че са белег на аристократизъм.
— Влез, Руди — каза Колдъруд. Гласът му прозвуча сухо и бездушно.
— Добър ден, мистър Колдъруд — поздрави Рудолф, облечен в официалния си син абсолвентски костюм, и пристъпи в скромния кабинет. На стената висеше един рекламен календар с цветна снимка на магазина. Освен календара единствената друга украса в цялата стая беше снимката върху бюрото на трите му дъщери като малки.
Най-неочаквано Колдъруд се изправи, заобиколи бюрото и стисна ръката на Рудолф.
— Как мина всичко? — попита той.
— Без изненади.
— Радваш ли се, че свърши?
— Колежа ли имате пред вид? — попита Рудолф.
— Да. Седни. — Колдъруд се върна при бюрото си и седна на дървения стол с права облегалка. Рудолф се разположи на другия дървен стол отдясно на бюрото. На втория етаж, където се продаваха мебели, имаше дузини меки кожени кресла, но те бяха само за купувачите.
— Радвам се — каза Рудолф. — Разбира се, че се радвам.
— Повечето от хората, които са натрупали големи състояния в тази страна и печелят много пари и сега, нямат никакво образование — каза Колдъруд. — Това известно ли ти е?
— Да — отговори Рудолф.
— Те си наемат учени, които да им вършат работата — каза Колдъруд. Думите му прозвучаха почти заплашително. Самият той не беше свършил гимназия.
— Ще се постарая образованието да не ми попречи да забогатея — каза Рудолф.
Колдъруд се засмя кратко и сухо.
— Сигурен съм, че ще успееш — каза той дружелюбно. После отвори едно чекмедже на бюрото си и извади кадифена кутийка за бижута — името на бижутерския магазин беше изписано отгоре със златни букви. — Ето — каза той и остави кутийката на бюрото. — Това е за теб.
Рудолф отвори кутийката. Вътре имаше красив швейцарски часовник с черна велурена каишка.
— Много любезно от ваша страна, сър — каза Рудолф, опитвайки се да прикрие изненадата си.
— Заслужил си го — отговори Колдъруд и намести смутено тясната вратовръзка под колосаната бяла яка на ризата си. Той рядко проявяваше щедрост. — Ти вложи много труд в този магазин, Руди. Имаш ум в главата си и търговски нюх.
— Благодаря, мистър Колдъруд. — Това се казваше истинско поздравително слово, а не онези вашингтонски глупости за нарастващата вълна на милитаризма и за помощта към нашите закъсали събратя.
— Нали ти казах, че ще ти направя едно предложение?
— Да, сър.
Колдъруд се поколеба, прокашля се, стана и тръгна към календара на стената. Сякаш преди да предприеме последна и решителна стъпка, трябваше още веднъж да премисли всичко. Както обикновено носеше черен костюм с жилетка и високи черни обувки. Казваше, че обичал глезените му да са стегнати.
— Руди — започна той, — какво ще кажеш, ако ти предложа да преминеш на постоянна работа в магазина?
— Зависи — отговори Рудолф предпазливо. Очакваше, че Колдъруд ще му направи такова предложение и беше решил точно при какви условия ще го приеме.
— От какво зависи? — попита Колдъруд сприхаво.
— Зависи от естеството на работата — отговори Рудолф.
— Същата работа, каквато си вършил досега — каза Колдъруд. — Само че повече. От всичко по малко. Или искаш да имаш определена длъжност?
— Това зависи от длъжността.
— Стига с това „зависи“ — каза Колдъруд, но се засмя. — Кой глупак беше казал, че младежта действувала прибързано? Помощник-управител задоволява ли те? Такава длъжност достатъчно хубава ли е за теб?
— Като начало — да — отговори Рудолф.
— Може би трябва да те изхвърля от кабинета — каза Колдъруд и го погледна заплашително с безцветните си очи.
— Не бих желал да ме смятате за неблагодарен — каза Рудолф, — но искам да знам на какво мога да разчитам в бъдеще. Получих и други предложения и…
— Сигурно искаш, като всички останали глупаци, да се втурнеш към Ню Йорк, да покориш града още през първите месеци и да си осигуриш покани за всички балове — каза Колдъруд.
— Съвсем не — отговори Рудолф. В същност той още не се чувствуваше готов за Ню Йорк. — На мен Уитби ми харесва.
— Напълно основателно — каза Колдъруд. Той пак седна зад бюрото си и въздъхна. — Слушай, Руди, аз вече не съм млад; лекарят казва, че трябва да намаля работата. Да се освободя от някои задължения, както той се изразява, да си почивам, да си удължавам живота. Нали знаеш как приказват лекарите. Имам висок холестерин. Сега това е най-модното заболяване, с което плашат хората. Но, така или иначе, то си е за плашене. Синове нямам… — Той погледна гневно снимката на бюрото си — три дъщери, тройна измама. — Откакто баща ми умря, с всичко съм се справял сам. Сега ми трябва помощник. Не искам тук да дойде някой надут сополанко, завършил търговско училище, да обърне всичко с главата надолу и след две седмици да претендира за дял от магазина. — Той наведе глава и загледа изпитателно Рудолф изпод гъстите си черни вежди. — Ще започнеш със сто долара седмично, а след една година ще видим. Според теб това достатъчно ли е?
— Достатъчно — отговори Рудолф. Той очакваше, че заплатата му ще бъде седемдесет и пет долара.
