— Ще имаш кабинет — продължи Колдъруд. — На втория етаж, там, където държахме амбалажа. На вратата ще пише: „Помощник-управител“. Но през работното време на магазина искам да те виждам между щандовете. Ако си съгласен, да си стиснем ръцете!
Рудолф протегна ръка. Колдъруд я пое със сила, неочаквана за човек с висок холестерин.
— Предполагам, че първо ще искаш да си починеш малко — каза Колдъруд. — Разбирам те напълно. Колко отпуска да ти дам, — две седмици, един месец?
— Ще бъда тук утре в девет часа сутринта — отговори Рудолф и се изправи.
Колдъруд се усмихна и изкуствените му зъби блеснаха.
— Надявам се, че не съм се излъгал в теб — каза той. — До утре сутринта.
Още преди Рудолф да излезе, той обърна листа с недовършеното писмо и хвана химикалката с големите си груби пръсти.
Рудолф мина бавно през магазина, оглеждайки щандовете, продавачите и клиентите с нови очи — очите на собственика, който преценява стоката си. На входа спря, свали стария си, евтин часовник и сложи новия.
Брад дремеше на слънцето зад волана. Когато Рудолф се качи в колата, той се надигна.
— Нещо ново? — попита Брад и запали мотора.
— Старият ми даде подарък. — Рудолф протегна ръка и показа часовника.
— Милостиво сърце има — каза Брад и потегли.
— На щанда за часовници струва сто и петнадесет долара. А той го е купил на едро за петдесет — каза Рудолф, но премълча, че утре в девет часа трябва да се яви на работа. Магазинът на Колдъруд не беше петролен кладенец.
Мери Пийз Джордах седеше до прозореца, гледаше към улицата и чакаше Рудолф. Той беше обещал, че веднага след церемонията ще се върне в къщи, за да й покаже дипломата си. Хубаво щеше да бъде да покани гости в негова чест, но тя нямаше сили за такова нещо. Освен това не познаваше никой от приятелите му. Не че той нямаше приятели. Телефонът звънеше непрекъснато, млади гласове казваха: „Обажда се Чарли“ или: „Обажда се Брад, Руди в къщи ли е?“ Но той никога не ги водеше у дома. И по- добре. Та това дом ли е? Две тъмни стаи над някакъв галантериен магазин, забутана уличка без дървета. Обречена беше да живее цял живот над магазини. А точно срещу тях, от другата страна на улицата, живееше едно негърско семейство. През цялото време от прозорците я гледаха втренчено черни лица. На малки негърчета и на престъпници. Беше научила всичко за тях в приюта.
Тя запали цигара с трепереща ръка и изтърси небрежно пепелта, нападала по шала й от предишните цигари. Макар че беше топъл юнски ден, чувствуваше се по-добре с шала.
Значи, Рудолф въпреки всичко постигна своето. Завърши колеж и сега, вдигнал гордо глава, може да излезе насреща на всекиго. Господ да даде здраве на Тиодор Бойлан. Тя не го познаваше, но Рудолф й беше разказал колко интелигентен и благороден човек е той. Във всеки случай Рудолф заслужаваше такова отношение. С държането и с ума си. На хората им беше приятно да му помагат. А сега вече сам ще си бъде господар. Макар че, когато го попита какво смята да прави след колежа, той й отговори много неопределено. Но тя беше сигурна, че има планове. Рудолф винаги имаше планове. Стига някое момиче да не му завърти главата и да не се ожени. Мери Пийз потрепера. Той беше добро момче, по-грижлив син от него никой нямаше. Ако не беше той, кой знае какво щеше да стане с нея, след като Аксел изчезна през онази нощ. Но веднъж появи ли се някое момиче, момчетата подивяват, даже и най-добрите, захвърлят всичко — дом, родители, кариера, заради две премрежени очи и прелестите, скрити под полата. Мери Пийз Джордах никога не беше виждала Джули, но знаеше, че учи в колежа „Барнард“, знаеше защо Руди ходи в неделя до Ню Йорк, защо изминава толкова километри и се връща по никое време в къщи, бледен, с тъмни кръгове под очите, неспокоен и потаен. Но той се срещаше с Джули вече повече от пет години и би трябвало да си намери друго момиче. Тя ще му поговори, ще му каже, че сега му е времето да се забавлява, да си поживее, защото има стотици момичета, които ще бъдат щастливи, ако могат да се увисят на шията му.
Трябваше да приготви нещо по-специално за този ден. Да направи торта, да слезе долу и да купи бутилка вино. Но само като си помислеше с какво усилие се качваше и слизаше по стълбите, като си представеше, че трябва да се преоблича заради съседите… Рудолф щеше да разбере. А той и без това отиваше днес в Ню Йорк с приятели. Старата му майка нека си седи сама до прозореца, помисли си Мери огорчено. И най-добрите синове постъпват така.
Тя видя как колата, без да намали скоростта, зави зад ъгъла и чу как гумите изскърцаха. После видя Рудолф с развяна черна коса, същински млад принц. Тя виждаше много добре надалеч, но се измъчваше, когато трябваше да различи нещо от близко разстояние. Беше се отказала да чете, защото очите й се напрягаха много — все повече отслабваха и всички очила й вършеха работа само по няколко седмици — така е, когато очите на човек остареят. Нямаше още петдесет години, но явно губеше зрението си. Сълзите й потекоха.
Колата спря пред къщата и Рудолф изскочи на улицата. Колко е грациозен. С елегантен син костюм. Дрехите му стоят добре, защото има стройна фигура, широки рамене и дълги крака. Тя се дръпна от прозореца. Макар че не й го беше казвал, знаеше, че ще му стане неприятно, ако я види да наднича през прозореца.
Тя се изправи с мъка, изтри очите си с края на шала и куцайки, стигна до стола, сложен край масата на която се хранеха. Като чу стъпките му по стълбите, угаси цигарата си.
Рудолф отвори вратата и влезе.
— Ето — каза той, разви дипломата и я постави на масата пред майка си. — Само че е на латински.
Тя успя да прочете името му, изписано с готически шрифт.
Сълзите й отново рукнаха.
— Да знаех сега адреса на баща ти — каза тя. — Искам да види това, да види, че ти успя и без неговата помощ.
— Мамо — каза Рудолф кротко, — той е мъртъв.
— На него му се иска хората да си мислят така — каза тя. — Аз го познавам най-добре от всички. Не е умрял, ами е избягал.
— Мамо… — Рудолф понечи да каже нещо.
— И сега ни се присмива тайно отнякъде — продължи тя. — Иначе все щяха да му намерят тялото, нали?
— Мисли си както искаш — каза Рудолф. — Аз трябва да си приготвя някои неща. Тази нощ ще спя в Ню Йорк. — Той отиде в стаята си и нахвърля в една чанта бръснарските си принадлежности, пижамата си и една чиста риза. — Имаш ли нужда от нещо? Какво ще вечеряш?
— Ще си отворя някаква консерва — каза тя. — С онова момче в колата ли ще вървиш?
— Да — отговори той. — С Брад.
— Той ли беше от Оклахома? От западните щати?
— Да.
— Не ми харесва как кара кола. Съвсем безразсъдно. Нямам доверие на такива като него. Защо не вземеш влака?
— Какъв смисъл има да си харча парите за влака?
— Какво ще си правиш парите, ако умреш, ако се пребиеш с някоя кола?
— Мамо…
— А сега вече ще изкарваш много пари. Такова момче като теб, и при това с диплома. — Тя прокара ръка по твърдата хартия, изписана на латински. — Мислил ли си някога какво ще стане с мен, ако с теб нещо се случи?
— Нищо няма да ми се случи. — Той щракна закопчалката на чантата. Бързаше.
Тя виждаше, че той бърза. Бърза да я остави сама до прозореца.
— Ще ме изхвърлят на бунището като куче — каза тя.
— Мамо, нали днес трябва да празнуваме. Да се веселим.
— Ще сложа дипломата в рамка — каза тя. — А ти върви да се забавляваш. Заслужил си го. Недей да стоиш до късно. Къде ще преспиш в Ню Йорк? Знаеш ли телефонния номер, в случай че нещо стане?
