— Няма нищо да стане.
— За всеки случай.
— Ще бъда у Гретхен.
— У тази блудница — каза тя.
Те не говореха за Гретхен, но тя знаеше, че той се вижда с нея.
— О, господи! — извика Рудолф.
Мери усети, че е прекалила, но държеше да се знае мнението й по този въпрос.
Той се наведе да я целуне за довиждане; освен това с целувката искаше да прикрие недоволството си от последните й думи. Тя го прегърна. Беше се напръскала обилно с одеколона, който той й подари за рождения ден. Страхуваше се, че мирише на стара жена.
— Не си ми казал още какви планове имаш — заговори тя. — Сега животът е наистина пред теб. Мислех, че ще ми отделиш една минута и ще седнеш да ми разкажеш какво ме очаква в бъдеще. Ако искаш, ще направя чай…
— Утре, мамо. Утре ще ти кажа всичко. Не се тревожи — успокои я Рудолф и пак я целуна.
Тя го остави да върви и той изчезна — чу само леките му стъпки по стълбите. Мери се изправи, закуца към прозореца и седна на люлеещия се стол — старица пред прозорец. Нека да я види.
Колата потегли. Той изобщо не се обърна да погледне нагоре.
Всички си отиват. Всички до един. Даже и най-добрите.
Шевролетът изкачи бавно хълма и мина през познатата каменна порта. Грееше ярко юнско слънце, но тополите от двете страни на алеята хвърляха плътна сянка. Заобиколена от неподдържани цветни лехи, къщата бавно се рушеше.
— Какъв е този зловещ замък? — попита Брад и зави с колата към двора. Рудолф беше идвал толкова често тук, че къщата вече не му правеше впечатление. За него тя беше просто къщата на Теди Бойлан и толкова. — Кой живее тук — Дракула ли?
— Един приятел — отговори Рудолф. Никога не беше говорил на Брад за Бойлан. Бойлан заемаше особено място в живота му. — Приятел на семейството. Помогна ми да изкарам колежа.
— Богат ли е? — попита Брад, спря колата и заоглежда критично грамадната каменна сграда.
— Да — отговори Рудолф. — Богат е.
— Не може ли да си вземе градинар?
— Имението не го интересува. Ела да те запозная с него. Вътре ни чака шампанско — каза Рудолф и слезе от колата.
— Да си закопчая ли ризата? — попита Брад.
— Да — отговори Рудолф и изчака Брад да оправи яката и да стегне връзката си. Той за първи път забеляза, че Брад има дебела и къса шия.
Прекосиха чакълестия двор и стигнаха до тежката дъбова врата. Рудолф натисна звънеца. Радваше се, че не е сам. По-добре да съобщи новините на Теди Бойлан в присъствието на друг човек. Звънецът иззвъня приглушено в голямата празна къща, като в гробница, сякаш някакъв глас питаше: „Жив ли си?“
Вратата се отвори. На прага се появи Пъркинс.
— Добър ден, сър — каза той.
Отвътре долитаха звуците на пиано. Рудолф позна сонатата на Шуберт. Теди Бойлан го водеше на концерти в „Карнеги Хол“, пускаше му плочи и се радваше, че Рудолф проявява интерес към музиката и бързо свиква да различава хубавото от лошото, посредственото от виртуозното. „Преди ти да се появиш, бях решил да се отказвам от музикалните си занимания — му каза веднъж Бойлан. — Мразя да слушам музика сам или с хора, които се преструват, че им е интересно.“
Пъркинс поведе двамата младежи към всекидневната. Макар че разстоянието беше само пет крачки, Пъркинс вървеше така, сякаш водеше цяла процесия. Брад, който обикновено се влачеше отпуснато, сега се изправи и тръгна със стегната крачка — явно, че голямото мрачно преддверие му внушаваше страхопочитание.
Пъркинс отвори вратата на всекидневната.
— Мистър Джордах и един негов приятел, сър — обяви той.
Бойлан довърши пасажа, който свиреше, и спря. На масата имаше бутилка шампанско в кофичка с лед и две високи чаши.
Бойлан се изправи и се усмихна.
— Добре дошъл — каза той и протегна ръка на Руди. — Радвам се, че се виждаме пак. — След двумесечна почивка на юг Бойлан беше силно почернял, а правата му коса и веждите му бяха съвсем изрусели от слънцето. Ръкувайки се, Рудолф забеляза, че лицето му е някак странно променено.
— Позволи ми да ти представя моя приятел — каза Рудолф. — Брадфорд Найт — мистър Бойлан. С него бяхме в един курс.
— Добър ден, мистър Найт. — Бойлан се ръкува с Брад.
— Много ми е приятно да се запозная с вас, сър — каза Брад, провлачвайки думите по-силно от обикновено.
— Предполагам, че вие също приемате поздравления днес — каза Бойлан.
— Би трябвало. Поне на теория — засмя се Брад. — Пъркинс, ще ни е необходима още една чаша — каза Бойлан и се запъти към кофичката с шампанското.
— Да, сър — отговори Пъркинс и излезе от стаята, продължавайки да води безкрайната, въображаема процесия.
— Поучителна ли беше речта на демократа? — попита Бойлан, завъртайки бутилката в леда. — Говори ли за злините, които носят парите?
— Говори за атомната бомба — каза Рудолф.
— За това изобретение на демократите? А не каза ли къде ще я хвърлим следващия път? — попита Бойлан.
— Каза, че не иска никъде да я хвърляме — отговори Рудолф. Без да знае защо, той чувствуваше, че трябва да защити представителя на правителството. — В същност говори доста смислено.
— Така ли? — каза Бойлан и продължи да върти леко бутилката. — Може би е таен републиканец.
Изведнъж Рудолф разбра защо лицето на Бойлан му изглежда различно. Торбичките под очите ги нямаше. Сигурно си е отспал през почивката, помисли си Рудолф.
— Много хубава стара къщичка си имате, мистър Бойлан — каза Брад, който разглеждаше открито обстановката, докато Бойлан и Рудолф разговаряха.
— Забележителна развалина — отговори Бойлан небрежно. — Семейството ми държеше много на нея. Вие сте южняк, нали, мистър Найт?
— От Оклахома съм.
— Минах веднъж през Оклахома с кола — продължи Бойлан. — Стори ми се много подтискащо. Смятате ли да се върнете там?
— Утре се връщам — отговори Брад. — Убеждавам Руди да дойде с мен.
— А, така ли? — обърна се Бойлан към Рудолф. — Ще отидеш ли?
Рудолф поклати глава.
— Не мога да си представя какво ще правиш в Оклахома — добави Бойлан.
Пъркинс донесе третата чаша и я остави на масата.
— А — каза Бойлан, — ето че вече можем да пием. — Той разви сръчно тела около гърлото на бутилката и освободи тапата. Завъртя я леко и когато тя отскочи с глух пукот, той наля майсторски пенливото питие в чашите. Обикновено Пъркинс отваряше бутилките. Но Рудолф разбра, че днес Бойлан го прави сам — специално, символично.
Бойлан подаде едната чаша на Брад, другата на Рудолф и като вдигна своята, каза:
— За бъдещето. За това опасно понятие.
— Ама шампанското е по-вкусно от кока-колата — каза Брад.
Рудолф леко се намръщи. Брад нарочно се държеше просташки, защото не одобряваше подчертано изисканите маниери на Бойлан.
— Да, наистина — отговори Бойлан сухо и се обърна към Рудолф. — Защо не излезем в градината да
