допием бутилката на слънце? Настроението става винаги по-празнично, когато виното се пие на открито.
— Ние в същност нямаме много време — каза Рудолф.
— О, така ли? — вдигна вежди Бойлан. — Аз смятах, че ще вечеряме заедно в „Селската странноприемница“. Вие също сте поканен, мистър Найт.
— Благодаря, сър — отговори Брад. — Но това зависи от Руди.
— Чакат ни в Ню Йорк — каза Рудолф.
— Разбирам — кимна Бойлан. — Сигурно ще ходите на някоя забава. С млади хора.
— Нещо такова.
— Напълно естествено — каза Бойлан. — И то в такъв ден. — Той доля шампанско и на тримата. — Ще се видиш ли със сестра си?
— Събираме се у нея. — Рудолф нямаше навик да лъже.
— Поздрави я от мен — каза Бойлан. — Трябва да изпратя подарък на детето й. Какво е то — момче или момиче?
— Момче.
В деня, когато бебето се роди, Рудолф му каза, че е момче.
— Една малка сребърна лъжичка, с която да си яде попарката. В моето семейство — обърна се Бойлан към Брад — имаше обичай на новороденото момче да се подаряват борсови акции. Става въпрос, разбира се, за тесен семеен кръг. Би било много предизвикателно от моя страна, ако направя такъв подарък на племенника на Рудолф, макар че съм много привързан към Рудолф. В същност аз съм много привързан и към сестра му, макар че през последните няколко години се отчуждихме малко.
— Когато аз съм се родил, моят баща ми е подарил един нефтен кладенец — каза Брад. — Една суха дупка — добави той и се засмя от сърце.
Бойлан учтиво се усмихна и каза:
— Важното е, че се е сетил.
— В Оклахома не смятат това за важно.
— Рудолф — каза Бойлан, — аз мислех, че ще можем да обсъдим спокойно някои въпроси по време на вечерята, но тъй като ти си зает и аз разбирам много добре, че предпочиташ да бъдеш тази вечер сред млади хора на твоята възраст, може би ще отделиш сега една-две минути…
— Ако искате — каза Брад, — аз мога да се поразходя малко.
— Много сте тактичен, мистър Найт — каза Бойлан и в гласа му за миг прозвуча насмешка, — но между мен и Рудолф няма нищо тайно. Нали няма, Рудолф?
— Не знам — отговори Рудолф прямо. Нямаше намерение да играе по свирката на Бойлан.
— Ще ти кажа какво съм направил — продължи Бойлан делово. — Купил съм обиколен билет за „Куин Мери“. Параходът тръгва след две седмици, така че ще имаш достатъчно време да се видиш с приятелите си, да си вземеш паспорта и да уредиш всичко необходимо. Съставил съм малък маршрут от местата, които смятам, че трябва да видиш — Лондон, Париж, Рим, обичайните обекти, — за да приключиш с образованието си. В същност човек започва да се образова, след като завърши колежа. Съгласен ли сте, мистър Найт?
— Не мога да направя това — каза Рудолф и остави чашата си на масата.
— Защо? — Бойлан го погледна изненадано. — Винаги си казвал, че искаш да отидеш в Европа.
— Ще отида, когато мога да си го позволя — отговори Рудолф.
— О, ето какво било — засмя се Бойлан снизходително. — Не си ме разбрал правилно. Това е подарък. Смятам, че ще ти бъде от полза. Ще ти помогне да се избавиш от някои провинциални навици — нали не се обиждаш, че говоря така. Аз може също да дойда през август и да отидем заедно в Южна Франция.
— Благодаря, Теди — каза Рудолф, — но не мога.
— Жалко. — Бойлан сви рамене, приключвайки въпроса. — Умните хора знаят кога да приемат един подарък и кога да се откажат от него. Дори и ако става въпрос за някоя суха дупка — кимна той към Брад. — Разбира се, ако имаш по-интересни планове…
— Имам планове — каза Рудолф и си помисли, че неприятният момент е настъпил.
— Може ли да попитам какви са плановете ти? — Бойлан си наля още шампанско, без да се погрижи за другите чаши.
— От утре започвам да работя целодневно при Колдъруд — отговори Рудолф.
— Горкото момче — каза Бойлан. — Какво скучно лято те очаква. Трябва да ти кажа, че имаш странен вкус, Рудолф. Значи, предпочиташ да продаваш тенджери и тигани на разни проскубани провинциални домакини, вместо да отидеш в Южна Франция. Но щом си взел такова решение, сигурно имаш причини за това. А като мине лятото, смяташ ли да се заловиш с правни науки, както те посъветвах, или ще си опиташ късмета в дипломатическото поприще?
Повече от една година, при различни поводи, Бойлан увещаваше Рудолф да избере една от тези две професии, отдавайки предпочитанията си на правните науки. „За един млад човек, който може да разчита само на характера и на ума си — пишеше в едно от писмата си Бойлан, — юриспруденцията открива пътя към властта и привилегиите. Америка е страна на юристите. Често добрият юрист държи в ръцете си компанията, която го е наела. И не са редки случаите, когато той поема нейното управление. Живеем в сложно време, което все повече се усложнява. Юристът, добрият юрист остава единственият надежден водач в нашето сложно време, за което получава съответното възнаграждение. Даже и в политиката… Виж само колко юристи има в Сената. Защо и ти да не направиш кариера по този начин? Бог е свидетел, че нашата страна има нужда от интелигентни и сериозни хора като теб, а не от непочтени селяндури, които се въртят около Капитолия. А помисли също и за дипломацията. Независимо дали ни харесва, или не, ние управляваме света или поне трябва да го управляваме. Трябва да поставим най-добрите си хора на такива постове, че да могат да влияят на нашите приятели и врагове, както и на самите нас.“
Бойлан беше патриот. Отдал се на безделие и на собствените си капризи, той не участвуваше в обществено-политическия живот, но въпреки това смяташе, че в управлението на страната трябва да залегнат здравите идеали и добродетели. Единственият човек, от когото Бойлан се възхищаваше пред Рудолф, беше Джеймс Форестъл, главнокомандуващ флотата. „Ако си ми син, Рудолф — пишеше той в писмото си, — бих ти дал пак същия съвет. Станеш ли дипломат, няма да получаваш висока заплата, но ще живееш като джентълмен сред джентълмени и ще бъдеш гордост за всички нас. Нищо няма да може да ти попречи да се ожениш добре и да се издигнеш до посланически пост. Ако мога, с радост ще ти помогна. А в отплата ще искам само да ме каниш от време на време на обяд в посолството — ще ми бъде приятно да си мисля, че и аз съм допринесъл малко за твоето издигане.“
Припомняйки си всичко това, припомняйки си и гневния поглед на Колдъруд, отправен към снимката на трите му дъщери, Рудолф се почувствува подтиснат и си помисли, че всеки иска да има син. Син, който е плод на някаква лична, особена, абсурдна илюзия.
— Е, Рудолф — каза Бойлан, — още не си отговорил на въпроса ми. Коя от двете професии ще избереш?
— Никоя — отговори Рудолф. — Казах на Колдъруд, че ще остана на работа в магазина най-малко една година.
— Ясно — каза троснато Бойлан. — Не си поставяш много високи цели.
— Поставям си — каза Рудолф. — Според собствените ми разбирания.
— В такъв случай пътуването из Европа се отменя — каза Бойлан. — Няма да ви задържам повече. Приятелите ви чакат. Беше ми много приятно, че се запознах с вас, мистър Найт. Ако ви се случи някой път да се откъснете от Оклахома, трябва да ми дойдете пак на гости с Рудолф. — Той допи шампанското и излезе от стаята — карираното сако стоеше като излято на раменете му, коприненото шалче трептеше като пламъче около врата му.
— Е… За какво беше цялата тази история? — попита Брад.
— Едно време е имал връзка със сестра ми — отговори Рудолф и тръгна към вратата.
— Безчувствен тип, нали?
— Не — каза Рудолф. — Съвсем не е такъв. Хайде да тръгваме.
Чак когато минаха с колата през портала, Брад пак заговори:
— Има нещо странно в очите на този човек. Но какво, дявол да го вземе? Кожата му като че ли… като
