След няколко часа групичката индианци се върна от тайнствената си експедиция. Доведоха конете претоварени, но Нил’ши не беше между тях. Индианците веднага се отделиха настрана. След кратко съвещание дигнаха лагера и се отправиха на юг.
Единствената растителност тук бяха кактусите с хиляди най-различни форми, агавите, бурените и метлообразните юки. Горе се виеха лешояди, които стръвно търсеха плячка. В света на насекомите на тая неплодородна страна царуваха скакалците. Те поразително напомняха сухите клончета на храста, подобен на мирт, с който те се хранеха. Тук гъмжеше от големи зелени скакалци с пъстри криле, странни бръмбари, най-различни мравки и огромни жълти пеперуди. На тая суха степ те останаха да нощуват. Сали беше обхваната от безкрайна тъга за майка си и най-близките. Поплакваше си тихичко, докато хоровото цвъртене на щурците не я приспа.
Изминаха няколко часа. Изведнъж Сали се събуди. Седна на завивката си. Огънят беше вече изгаснал, а индианците, без да обръщат внимание на студената нощ, силно хъркаха. Сали се уви в зарапата, сгуши се и се опита отново да заспи. Наблизо се разнесе цвилене на коне. Сали започна да се двоуми дали не трябва да се възползува от благоприятните условия и да се опита да избяга. Но веднага разбра колко безсмислена е тая идея. Къде да бяга? Не познаваше местността, а в момента не можеше да разчита на ничия помощ. А ако избяга, индианците веднага ще я хванат и ще започнат да я пазят по-внимателно, а може би ще я овържат. Не, не, тя не искаше да се стига дотам. По-късно все ще разбере по някакъв начин в коя посока се намира ранчото на чичо й Алан и като използува оставената й свобода, при удобен случай ще се опита да избяга.
Затвори очи и тежко въздъхна. Спомни си колко приятно беше в ранчото на чичо й. Какво ли прави той сега? А майка й дали е много отчаяна? Но защо ли Томек и боцманът толкова много се бавят и не й идват на помощ? Дали ще успеят да открият следите на враговете в тия скалисти каньони? Измъчваха я толкова съмнения, че за успокоение започна да мисли за необикновените подвизи, които бяха извършили нейните приятели. Щом те можеха да преследват неизвестни диви животни в мрачните джунгли и да ги хващат с лекота, та сега ли ще се уплашат от трудностите при преследването на похитителите й? Ах, ако Динго, тоя верен и скъп Динго, беше жив, той непременно щеше да доведе приятелите й дори през скалистите каньони!
В тоя миг някъде в степта се разнесе виене на койоти, а после… Сали започна внимателно да се ослушва, защото й се стори, че бе чула прегракналото излайване на Динго. Не се ли лъжеше? Сред степта отново се разнесе странно познат глас. Ниските, първоначално дрезгави тонове ставаха все по-високи, докато накрая се превърнаха в пронизително скимтене. Не, това не беше койот! Сали добре познаваше неговото провлечено, гробно виене. А това, което преди малко беше чула, беше глас на австралийско куче.
Възбудена, Сали скочи на крака. Индианците спяха дълбоко. Измина доста време. Сали вече започна са предполага, че се е поддала на някаква измама, когато изведнъж тихият дрезгав лай се повтори в близките кактуси.
Сали се огледа. Наоколо се носеше равномерното хъркане на индианците. Измъкна се от зарапата и с леки стъпки се отправи към гъсталаците. Едва беше влязла сред тях, и видя рунтава сянка. Момиченцето падна на колене и с разтреперани ръце прегърна своя любимец. Разплака се, когато грапавият език докосна лицето й.
— Мили мой, скъпи мой Динго! Да знаеш само колко много се радвам, че не са те убили… — шепнеше тя, като прегръщаше кучето.
Беше много тъмно, за да може да го разгледа, затова започна да опипва тялото му, като търсеше следи от индианските камшици. Опипом по козината му откри струпеи съсирена кръв.
Нощната тъмнина спести на Сали грозната гледка. Динго изглеждаше ужасно. Кожата му, нарязана от камшиците, беше покрита с едва-що съсирена кръв. На главата му от лявото око чак до врата се виждаше голяма рана. Белезникавите хълбоци на кучето бяха дълбоко хлътнали. Вероятно не беше ял нищо от момента на нападението. Бандата на индианците се бе придвижила толкова бързо, че Динго нямаше време да си търси храна. Беше успял само да се налочи с малко вода от поточетата по пътя. Сега измъченото животно легна на земята до клекналото момиченце.
Сали предположи, че навярно Динго е много гладен. Върна се в лагера. Около изгасналите огньове не липсваха остатъци от богатата вечеря на индианците. Тя много лесно намери няколко парчета тортила и сушено месо. Занесе ги на своя четирикрак приятел, за да утоли първия си глад.
През цялото време Сали си мислеше какво ли ще кажат индианците, ако видят кучето. Не, не, не, това не бива да се допуска. Защото, щом Динго е успял да открие следите й, тогава и преследвачите може би са вече някъде наблизо. При вида на Динго индианците ще увеличат бдителността си, а може би ще убият и кучето от страх да не им доведе преследвачите. Като разсъждаваше така, Сали започна да шепне и заповядва на кучето да се върне в степта, за да не го видят индианците. Динго въртеше глава и от време на време докосваше с език лицето на момиченцето. Внезапно един индианец се размърда. Сали бързо се върна при огъня. Колко голяма беше нейната радост и учудване, когато видя, че Динго направи само няколко крачки след нея, но не излезе от храстите. Показа само белезникавата си глава иззад кактуса, огледа внимателно индианците, потънали в дълбок сън, и изчезна отново в гъсталака.
Сали въздъхна с облекчение.
XII
Преследване и съвещание
Едва преди два часа негърът, който работеше при шерифа Алан, пристигна на разпенения си кон в резервата на апахите Мескалеро с вестта, че неизвестни индианци са нападнали ранчото на Алан.
Изненадани от тая страшна вест, Томек и боцманът не можаха да научат много от изплашения пратеник. Според неговите изявления шерифът Алан бил убит, Сали изчезнала, а майка й оцеляла по странно стечение на обстоятелствата. Непознатите индианци отвлекли много коне и заминали така бързо, както и дошли. Негърът разправяше още и за страшната престрелка и боя. Когато индианците заминали, госпожа Алан го изпратила да съобщи за станалото най-напред на Томек и боцмана, а след това да моли за помощ и капитан Мортън.
Двамата приятели нямаха време за губене. Заедно с Червения орел те веднага се метнаха на конете си; не ги щадяха, а препускаха бясно до ранчото — мястото на трагичните събития.
Пристигнаха в ранчото след четири часа. Спряха пред верандата, където чакаха няколко оседлани коня. Томек и боцманът скочиха от конете си и отидоха на верандата. Около кръглата маса седеше госпожа Алан с няколко фермери от околните ранчи. Като видя двамата приятели, тя скочи от фотьойла и протегна ръце към тях.
— Индианци отвлякоха Сали — каза тя на един дъх.
— Негърът, който сте изпратили, не можа много нещо да ни каже. А истина ли е, че шерифът Алан?…
— Не, не, провидението го запази — каза госпожа Алан. — В борба с похитителя той беше улучен на две места с куршум, но докторът уверява, че ще оживее. Сега тъкмо му сменя превръзките.
— Ох, камък ми падна от сърцето — отдъхна си боцманът. — Негърът ни каза, че нашият шериф не е жив.
— В първия момент изглеждаше така, но след като пратеникът замина, деверът ми се свести.
— Можем ли, мила госпожо, да ви помолим да ни разкажете всичко, защото трябва веднага да тръгнем да дирим похитителите.
— Тъкмо вас чакахме, за да се посъветваме… А сега ще ви разкажа подробно как стана всичко това. Рано сутринта бяхме отишли със Сали в градината да берем плодове. Горкото ми дете! Беше изгубило търпение да ви чака. От два дена постоянно излизаше на височинката пред къщата, за да види дали случайно не се връщате. Тая сутрин също не можа да изтрае дълго на едно място. Каза, че ще отиде на височината пак да погледне и… повече не я видях.
Боцманът шумно избърса носа си с кърпа и при тоя „случай“ доста дълго манипулираше с нея около очите си. Госпожа Алан забеляза вълнението му и замълча. След малко продължи с разтреперан глас:
— Бях останала сама в градината. Изглежда, че съм била много замислена, щом като не съм чула тропота на конете. Изведнъж около къщата се разнесоха изстрели и адски вой на червенокожи. Първата ми
