индианците я водеха в неизвестност.
Чуваше се само плющене на камшици и цвилене на препускащи коне.
Сали загуби представа колко време продължи това бясно каране. Зарапата заглушаваше нейния плач и викове, стягаше ръцете й. Накрая полузадушена тя престана да издава стонове, безчувствена към всичко, което ставаше около нея.
Сали идваше на себе си. Съвзе се, като усети в устата си някаква отвратителна течност, която миришеше на развалени яйца. Вдигна глава и с отвращение изплю парливото питие.
Едва сега забеляза, че не е вече на коня, а лежи под едно дърво върху постлана на земята зарапа. Няколко ниски мъже бяха се навели над нея, а един от тях наливаше от манерка в устата й това парливо и вонещо питие.
Сали обърна главата си настрана.
— Дайте ми малко вода — прошепна тя.
Тъмните мъже се спогледаха и един й подаде канче вода. Сали жадно го изпразни.
„Значи, тоя страшен ден се свърши, вече е нощ“ — помисли си тя.
По тъмносиньото небе блещукаха рой звезди. Намираха се в някакъв дълбок дол; огромните кактуси, които растяха тук, в тъмнината на нощта добиваха странни форми. Някъде наблизо тихо шумолеше поточе.
Индианците разговаряха сега по-оживено. Изражението на лицата им не беше вече тъй свирепо и жестоко. Сали седна. Дадоха й да яде.
— Сеньорита, тортила — обади се един индианец, като сложи пред нея парче питка и сушено месо.
Той й обясняваше с ръце, че трябва да яде, но Сали се двоумеше дали да приеме храна от враговете. Сега вече тя беше убедена, че са я отвлекли мексикански индианци, които бяха нападнали ранчото на чичо й Алан. Навярно бяха мексиканци, защото по чертите на лицата, облеклото и езика си се различаваха от североамериканските индианци. През време на няколкомесечния си престой на граничния пояс тя беше научила няколко испански думи и знаеше, че мексиканците говорят предимно испански.
След такова заключение други момичета на нейната възраст може би щяха да припаднат. Но не трябва да се забравя, че малката австралийка беше дъщеря на пионер, възпитана в дива и сурова страна; в родината си тя бе преживяла много, затова сега успя да овладее страха си и да мисли като човек, свикнал с опасностите.
Измъчваше я най-много неизвестността за участта на майка й и чичо й. През време на нападението майка й се намираше навътре в градината, където береше плодове. Индианците като буря бяха минали през ранчото. Затова Сали предполагаше, че докато майка й, привлечена от виковете и изстрелите, се прибере, всичко може би е било свършено. Чичо й Алан пък не се разделяше с револверите си; но такъв разумен и самообладан човек никога не би започнал безнадеждна борба с числено по-многобройните нападатели. Следователно е избягнал може би благополучно опасността, щом индианците, натъкнали се на решителен отпор, толкова бързо напуснаха ранчото. Ако е така, тогава чичо й ще извика на помощ Томек и боцмана, а може би и войска, за да тръгнат но следите им.
Окуражена от тия разсъждения, Сали се тревожеше само за верния Динго. Със собствените си очи тя видя как ниските мексиканци захвърлиха пребитото куче край пътя. И сега един от тия жестоки хора й пъхаше почти под носа парче питка.
— Сеньорита, тортила — предлагаше й той, като мляскаше с език.
Сали го погледна, сякаш изтръгната от дълбок сън. Индианецът кривеше в усмивка четвъртитото си лице, за да я накара да яде.
Тортилата миришеше приятно. Сали беше гладна, а освен това дойде до заключението, че докато й дойдат на помощ, не може да не приема храна. Затова тя взе от ръцете на индианеца прехвалената с мляскане тортила и си отхапа малко.
Тортилата се оказа обикновена царевична питка, печена върху жарава. Дори й хареса, след като отърси от нея лютия червен пипер, с който беше посипана. Сали изяде тортилата и се залови за тънкото дълго парче сушено месо. След това скромно ядене тя легна на зарапата да спи. Всички кости я боляха, очите й се затваряха от умора. От неспокойната дрямка я изтръгна плачливият вой на койот. Той напомни на Сали за нещастния Динго пъхнала глава под дебелата черга, тя тихичко заплака.
Току-що заспа и едно леко подръпване за ръката я събуди. Отвори очи. На небето звездите още светеха, но мексиканците бяха вече готови за път. Ниският индианец отново взе Сали на коня пред себе си, но тоя път оставиха известна свобода на движенията й. Нощите бяха студени и Сали сама се уви в дебелата черга, като извади главата си през изрязания в средата й отвор.
Индианците непрестанно пришпорваха конете си. Сали се досещаше, че те искаха да се отдалечат колкото е възможно по-бързо от ранчото, за да не ги настигнат. Но уморените коне едва се влачеха.
Звездите бледнееха. От тъмнината на нощта изплува слънчев ден. Стръмните досега склонове на дългата, криволичеща теснина започнаха да се снишават, докато най-сетне бандата се намери в необятната степ. Едва сега Сали установи броя на индианците — бяха двайсет и двама души. Когато предния ден се отдалечаваха от ранчото, Сали ясно беше чула плющене на камшици, с които ковбоите карат стадо добитък или коне. Но тя не видя никъде свободно пуснати коне. Тия нейни мисли бяха прекъснати от гласа на индианеца, който яздеше начело на кавалкадата. Конниците се спряха в миг. Протегнаха глави и тревожно загледаха на север, Сали едва се въздържа да не извика от радост. Пряко през степта бързо препускаха към тях голям отряд конници. Разтревожените лица на индианците показваха, че това са може би техни преследвачи.
Сърцето на Сали биеше неспокойно. Индианците почнаха да вадят оръжието си, но от лицата им не можеше нищо да се прочете.
„Хо, хо, чичо Алан и Томек ще тикнат в миша дупка тия слабаци“ — разсъждаваше Сали трескаво.
Изведнъж водачът свали ръката си, с която се пазеше от силната слънчева светлина, закачи спокойно пушката си на края на седлото и извика нещо на другарите си. Тръгнаха. Сали едва не се разплака, като видя вече отблизо кавалкадата конници бяха мексикански индианци, които водеха на ласо най-хубавите ездитни коне на чичо й Алан. Най-напред вървеше прекрасната Нил’ши. Силно разтревожена, Сали впери поглед, за да види дали в групата на индианците, които вече ги настигаха, няма да види като пленници някого от своите близки. За щастие новата банда се състоеше само от червенокожи.
Двете групи сега броеха около петдесет души. Малко по малко Сали започна да разбира тяхната тактика — бяха нападнали ранчото едновременно от две страни — от север и от юг. Сали беше хваната от конниците, дошли от север, а южната група беше ограбила ранчото. Мексиканците бяха приложили тая маневра, за да заблудят американските заселници. Кой би могъл да обвини мексиканците, че са нападнали ранчото, щом като привидно те идват от вътрешността на Съединените щати? След нападението те също бяха се върнали на мексиканска земя в две отделни групи, за да затруднят преследването. Сали дойде до заключението, че нейните разсъждения са правилни.
В това време кавалкадата навлезе в планинска местност. Конските копита глухо тътнеха по каменистата почва. Известно време индианците бързо криволичеха по скалистите каньони и теснини, но беше вече съвсем ясно, че все по-малко се страхуват от потеря — каменистата почва правеше преследването невъзможно.
Късно вечерта те се спряха за нощуване в един мрачен каньон. Разтревожена, Сали не можеше да заспи. Дали приятелите й ще успеят да я намерят и освободят? Кой може да открие следи в скалисти планини?
Още в тъмни зори мексиканците отново тръгнаха на път. Към обед те бяха вече на края на планината. На запад се простираше степна прерия, изпъстрена с кактуси. Няколко индианци се отделиха от бандата и бързо се отправиха към струята дим, който се виждаше на хоризонта. Сали предположи, че вероятно там се намират някакви къщи. Но защо взеха със себе си Нил’ши и други пет коня?
Останалите индианци се разположиха на лагер. Те пушеха тютюн с глинени лули, попийваха любимата си ракия пулке, приготвена от сок на агава и с чийто отвратителен вкус Сали се беше запознала при първото бивакуване, и се наслаждаваха на почивката. Момиченцето с мъка преглътна едно парченце тортила; мислеше за своето тежко положение. Индианците се държеха съвсем свободно и дори не й обръщаха внимание.
