да не се отдалечава от групата на индианските състезатели. Томек не пренебрегна съвета на опитния вожд, въпреки че не можеше да разбере неговия смисъл. Вятър се дразнеше при вида на чуждите хора и коне — приклякваше, опитваше се да се изправя на задните си крака, а Томек сякаш не можеше да се справи с нея и се оглеждаше нерешително. Това обаче беше много сполучлива маневра, защото той незабелязано направляваше коня с краката си. По такъв начин успя да се отдалечи от петимата жокеи на дон Педро и да се доближи до индианските мустанги.
Когато се озова при индианците, организаторите на състезанието вече раздаваха на жокеите номера, (написани върху парче бяло платно. Томек дръпна поводите — кобилата послушно се нареди до другите коне и се спря при първия индиански мустанг. Томек получи номер петнайсети, затова беше някъде в средата на двайсет и осемте състезатели, които участвуваха в надбягването. Жокеите на Дон Педро имаха най-малки номера — от едно до пет. За тях това беше много изгодно, защото щяха да бягат от вътрешната страна на състезателното поле.
Преди стартирането беше прочетен правилникът на състезанието. Всеки ездач беше длъжен да минава от дясната страна на знаменцата, които бележеха пътя на състезателите. Контролните постове на всяка половин миля щяха да отбелязват номерата на жокеите, които минаваха оттам. В случай, че на два последователни поста не бъде отбелязан даденият номер, ездачът се отстраняваше.
Жокеите с труд задържаха конете на стартовата линия. Расовите ездитни коне биеха с копитата си в земята, танцуваха на едно място и се дърпаха да бягат. Най-сетне настъпи моментът на започването. Чу се изстрел. Конете изведнъж се понесоха в галоп.
Конете на Дон Педро веднага излязоха напред — те бягаха един до друг, като налагаха убийствен темп на останалите състезатели. Нил’ши, раздразнена от дългото чакане преди стартирането, се носеше плавно, но Томек, който помнеше предупрежденията на Хитрата Лисица, я възпираше с поводите, за да не се отдели от червенокожите ездачи.
Индианците сякаш не обръщаха внимание на устремилите се напред коне на мексиканеца. Те бяха се навели над вратовете на мустангите и караха с равен темп в една група. В това време конете, които водеха, бяха се отдалечили от тях най-малко с двеста метра. Веднага след първите коне бягаха още няколко други, жокеите не щадяха шпори и камшици, за да изпреварят първите.
Още след първите две мили състезателите се проточиха по пътя в дълга верига, начело на която бяха конете на дон Педро. Непосредствено след тях бягаха осем отлични коня на други фермери. В средата на веригата се намираха индианците и Томек, а след тях единично или на групички бягаха останалите ездачи.
След първата възбуда Томек успя да дойде на себе си. Удивен, той наблюдаваше индианците. И едва сега започна да разбира тяхната тактика. Докато жокеите на мексиканеца и тъпчещите по петите им ездачи водеха ожесточена борба за първите места, индианците съвсем явно възпираха своите коне, за да спестят силите им за края. През първите две мили челната група непрекъснато се отдалечаваше от тях, но при третата миля червенокожите не допуснаха това разстояние да се увеличи.
На четвъртата миля в челната група се поведе ожесточена борба за първенство. Отделни състезатели непрекъснато се мъчеха да изпреварят конете на дон Педро. Напразно! Томек едва сега разбра колко прав е бил вождът Хитрата лисица. Жокеите на мексиканеца бяха образували плътна редица, през която досега никой не можеше да се промъкне. Осемте ездачи, които бягаха след тях, скоро умориха конете си с постоянните опити да излязат напред. Насилваните да бързат или по необходимост възпирани коне съвсем явно губеха сили. Някои дори започнаха да изостават.
Когато индианците забелязаха това, издадоха диви викове и препуснаха мустангите си. Томек също натисна с коленете си хълбоците на кобилата. Нил’ши разтърси бялата си глава и ускори бягането. Томек трябваше отново да я възпре, за да не изпревари индианците.
Групата на червенокожите заедно с Томек бързо догони последните коне зад челната група. Скоро тя задмина два, а после и следващите три коня — другите три бягаха само на няколко метра пред нея. В началото на петата миля индианците започнаха да препускат по-бързо мустангите си. Томек бавно отпусна поводите на Нил’ши, която сега сама поддържаше еднакъв темп с мустангите. До завоя оставаше по-малко от половин миля. По високият от другите стълб, декориран със знамето на Съединените щати, беше все по- близо и по-близо. Изведнъж един от индианците извика провлечено със силен глас, останалите му другари веднага повториха вика и изплющяха с бичовете си във въздуха. Полудивите коне се понесоха като лавина по степта. Томек пришпори кобилата, като я натискаше равномерно с двете си колена.
Скоро индианците настигнаха челната група. Жокеите на дон Педро непрекъснато се оглеждаха назад. Когато разбраха, че всички няма да успеят да изпреварят червенокожите, те промениха тактиката си. Точно преди завоя от групата на първите пет коня изведнъж излезе напред вран кон. Ниският слаб жокей така силно се беше притиснал до врата му, та отдалече изглеждаше, че конят бяга без ездач. Враният кон систематически се отдалечаваше от останалите четири коня, при все че мексиканците немилостиво ги обсипваха с камшиците си.
По широката степ се разнесе боен, ужасяващ индиански вик. Само за миг редът на бягащите досега заедно мустанги се разбърка. Конете свиха уши и като стрели полетяха напред. Индианецът, който бягаше до Томек, му извика нещо с гърлен глас, но като видя, че бялото момче не го разбира, издигна ръце с опънати напред пръсти на височина до гърдите и направи с тях три прекъснати движения.
„Индианецът говори с «езика на знаците»“ — помисли си Томек, а когато червенокожият повтори движението, разбра значението му.
Индианският мимичен език беше без съмнение първият универсален език на жителите на Америка, а някои знаци, направени със съответните движения на ръцете, и днес са разбираеми дори за тия, които не знаят мимичния говор на червенокожите. Впрочем Томек разбра какво иска да му съобщи ездачът. Движението на неговите ръце означаваше „напред“ или „карай бързо напред!“ Значи, решителният момент беше дошъл. Но Томек нямаше понятие как ще успее да се промъкне през блокиращите пътя жокеи на дон Педро. Той обаче, без да се колебае нито за момент, изпълни поръчението. Наведе се ниско над врата на кобилата, извади лявата си ръка, докосва леко топлия врат на коня и извика:
— Нил’ши! Нил’ши!
Кобилата потрепера, сякаш беше усетила бодли на шпори. Тя протегна напред дългата си бяла шия и започна луд бяг. Само за няколко мига задмина два мустанга и догони конете, които препускаха зад челната група. В този именно момент един млад индианец, който се намираше само на два метра пред Томек, замахна с дълъг дебел камшик от бизонова кожа. Камшикът изплющя, стовари се върху гърбовете на „жълто-червените“ жокеи на дон Педро и се плъзна по конските задници. Изглежда, ударът беше много силен, щом един от жокеите едва не изхвръкна от седлото си. Поради силната болка той дръпна поводите на коня. Възпреният внезапно кон блъсна с хълбока си коня, който бягаше до него, спъна се и се строполи на земята. Индианецът, който беше причина за тая бъркотия, се промъкна напред през образувалото се празно място.
Атаката на индианеца едва не повали Нил’ши. В момента, когато той шибна с дългия си камшик, Томек се намираше от лявата му страна точно до неговия кон. Конят на дон Педро се срина на земята пред Нил’ши и прегради пътя й. Това стана толкова бързо, че Томек не можеше да заобиколи падналия кон. Машинално той дръпна повода и тогава летящата кобила с великолепен скок прескочи подвижното препятствие, стъпя леко на земята и се понесе напред. Когато Нил’ши се озова на свободен път, Томек погледна назад от кълбото коне и хора започнаха да се измъкват единични ездачи. Томек не можеше да види какво беше станало с коня на дон Педро, който преди малко Нил’ши беше прескочила. Но като констатира, че преградата, образувана от мексиканците, е разкъсана, съсредоточи цялото си внимание върху своя кон.
На около трийсет метра пред Томек яздеше индианец, а на разстояние двеста-триста метра летеше враният кон на Дон Педро.
Старият навай, който беше дресирал Нил’ши, не грешеше, като казваше, че когато тя чуе индианското си име, става истински степен вятър. Томек се наведе напред, като държеше в ръце отпуснати поводите на коня. Кобилата, опъната като струна, летеше с необикновена лекота. Само след пет минути тя се изравни с последния пред нея мустанг. Около десет-петнайсет метра двата коня бягаха един до друг.
— Нил’ши! — извика Томек, като докосна с лявата си ръка шията на кобилата.
Индианският мустанг изоставаше метър след метър. Бялата козина на Нил’ши овлажня. Кобилата не намали темпа и на завоя. Прелетя покрай стълба с американското знаме и отново се озова на пътя, който
