водеше обратно към игрището.
Жокеят на врания кон се огледа, а когато видя, че друг състезател е близо, шибна коня си с камшик. Известно време двата коня бягаха на еднакво разстояние един до друг.
Томек се обърна назад — на около двеста метра зад него препускаха три коня, а останалите образуваха след тях дълга верига.
— Нил’ши! Нил’ши! — извика Томек за трети път. — По-бързо, Нил’ши!
Кобилата се опъна и като наведе красивата си глава, усили темпа. Краката на Томек, които бяха обхванали хълбоците й, усетиха, че мускулите й треперят. Бялата дълга грива, развяна от лудия бяг, галеше лицето на момчето.
Томек впери поглед във врания кон — разстоянието между двата коня все повече намаляваше. Пот обливаше козината на Нил’ши. От устата й падаше бяла пяна върху червената степ.
Жокеят, който яздеше врания кон, сега непрекъснато обръщаше глава. Биеше коня си с камшик, но Томек несъмнено го настигаше. На една мили от плаца двата коня се изравниха. Нил’ши беше уморена, но Томек хвърли поглед към врания кон и разбра, че силите му са изчерпани. Сега вече нямаше никакво съмнение, Нил’ши трябваше да спечели състезанието.
Нил’ши започна да излиза бавно напред. Мексиканецът побесня. Като искаше да накара коня си да ускори бягането, той го шибна с камшика по главата.
Томек се разтрепера от възмущение. В тоя момент дори беше готов да позволи на врания кон да изпревари отличната Нил’ши, само и само да предотврати по-нататъшното изтезаване на животното.
Внезапно остра болка за миг ослепи Томек. Побеснелият от загубата ездач на дон Педро го беше шибнал силно по лицето с камшика си. Томек несъзнателно закри глава с дясната си ръка, когато мексиканецът се канеше да го удари втори път.
— Нил’ши! — извика момчето с необикновен глас.
Камшикът се изви като змия върху ръката, която закриваше главата, и преряза кожата. В същия миг възбудената от гласа на Томек кобила скочи, сякаш прескачаше препятствие. Нещо дръпна Томек назад, но той не падна, защото с лявата си ръка се държеше здраво, за седлото.
Нил’ши не беше вече степен вятър. Сега, когато летеше през степта сред облаци прах, тя приличаше на истинско американско торнадо31. Коварният мексиканец остана далече след него. И чак сега Томек разбра защо не падна от коня, когато получи удара — в дясната си разкървавена ръка той конвулсивно стискаше дебелия ремък на камшик. Вероятно, когато беше закрил лицето си от повторния удар, камшикът беше се увил около ръката му, която машинално беше го стиснала. Тъкмо тогава Нил’ши бе ускорила темпа си, а Томек несъзнателно беше изтръгнал камшика от ръката на мексиканеца.
Финишът беше вече съвсем близо. Виковете на зрителите по трибуните непрекъснато растяха. Нил’ши, с пяна на устата, влезе в плаца и мина първа бялата линия.
Томек, оглушен от силните викове, се смъкна от седлото право в прегръдките на шерифа Алан. Прегръщаха го и боцман Новицки, госпожа Алан, Сали, както и ентусиазираните фермери. Защото отдавна вече по тия места не помнеха такова младо момче да е спечелвало надбягването на десет мили. Накрая боцманът разблъска тълпата с мощните си ръце и закри Томек, Зоркото око на моряка веднага забеляза синята черта върху лицето на приятеля си. А когато видя и разрязаната кожа на дясната ръка, която стискаше камшика, очите му светнаха зловещо.
Наведе се над приятеля си. Внимателно прекара голямата си лапа по синята следа върху лицето на Томек.
— Кой ти направи това? — попита той с пресипнал глас.
Томек погледна страшното лице на приятеля си и веднага съобрази, че ако в тоя момент каже истината, боцманът, без много да се колебае, ще убие дон Педро. Тъкмо си мислеше какво да отговори, когато на игрището отново се разнесоха викове — беше пристигнал и вторият ездач.
— Кой ти направи това? — повтори боцманът въпроса си.
— Бях съвсем близо до мексиканеца, който обсипваше коня си с камшици и без да иска, удари и мене — бързо отговори Томек. — Ще ти разкажа всичко подробно после… А сега да видим кой е вторият.
През бялата линия мина и вторият победител. Група фермери заобиколиха мустанга.
Едни придържаха разпенения кон, други помагаха на навая да слезе и всички крещяха като луди. Индианецът стискаше десниците, протегнати към него. Неговото бакъренокафяво лице не изразяваше никакво вълнение, при все че със сигурност се радваше на втората награда. Петте хиляди долара щяха да му стигнат, за да си купи стадо добитък или хубава ферма. Когато Томек отиде при него, наваят задържа малко повече ръката на момчето, после плъзна поглед по синята следа на лицето му и каза:
— Браво, Малки вожде!
Без съмнение това беше една от малкото английски думи, които той знаеше, но Томек инстинктивно разбра, че по тоя начин червенокожият беше го похвалил за неговото държане при стълкновението му с мексиканеца.
Трети пристигна конят на фермер от Аризона. Томек не можеше да разбере какво се беше случило с коня на дон Педро. На финиша пристигнаха вече повечето коне, а враният кон все още не се виждаше. В същото време прислугата на шерифа се зае грижливо с уморената Нил’ши — свалиха от нея седлото, избърсаха потта й със стиски трева и я покриха с голямо одеяло. Нил’ши протягаше глава към кофите, пълни с вода, но индианците наквасиха само муцуната й с мокра кърпа и започнаха да я развеждат по игрището. По такъв начин сгорещената от дългото препускане, кобила постепенно идваше на себе си. След половин час, когато почти всички коне бяха пристигнали на игрището, Нил’ши беше се успокоила напълно.
На шерифа Алан и на Томек се падна честта да обиколят арената с коня победител. На шията на Нил’ши имаше лента с надпис. Кобилата разтърсваше глава, като чуваше бурните брава и викове, дърпаше се встрани и подритваше. Това беше най-добрият довод, че след уморителното бягане вече си е починала.
Пред самата трибуна организационният комитет щеше да връчва наградите на победителите.
В момента, когато шерифът и наваят получаваха парите, при тях дойде дон Педро. Мексиканецът се спря на три-четири крачки пред групичката на нашите приятели, които още веднъж честитиха на шерифа голямата печалба, изгледа надменно радостния Алан и попита:
— Сеньор32 Алан, колко искаш за коня?
— Конят не е за продаване, сеньор дон Педро — отвърна му кротко.
— Всички знаят, че притежавам в тоя пограничен пояс най-бързите коне. Конят, който победи моя, трябва да се намира само в моето стадо — сърдито каза дон Педро. — Ще заплатя двойна цена на тая, която кажете.
— Дори и десетократно да ми предложите, не мога да продам кобилата, защото не е вече моя собственост — подарявам я на тая млада дама — отговори шерифът, като посочи с ръка към Сали.
Дон Педро погледна презрително момиченцето, което беше се зачервило от вълнение.
— Нека бъде така, но аз мога да откупя кобилата и от тая хлапачка. В моето ранчо имам прислужница за чистене на обуща, която е истинска индианска княгиня — каза небрежно мексиканецът.
Но преди още изненаданите от обидата мъже да успеят да реагират, Томек отиде при дон Педро.
— В моята родина мъжете се отнасят с уважение към жените без оглед на тяхната възраст — каза той с възмущение в гласа си. — Вие сте не само груб чувал с пари, но коварен човек, който е поръчал на жокеите си да не се държат както трябва през време на състезанията. „Какъвто е господарят, такъв е и слугата!“ Вашият жокей ме удари два пъти с камшика си, а сега вие пък обиждате моята приятелка. Ето моя отговор.
Като каза това, той удари двукратно с камшика си по лицето почервенелия от гняв мексиканец. С две кървави следи от бича дон Педро се спусна към момчето, но в тоя миг лапата на боцмана се стовари върху рамото му. Морякът без ни най-малко усилие го обърна към себе си. Дон Педро веднага извади от кобура си лъскав револвер, но боцманът, без да го пуска, хвана с лявата си ръка юмрука, който стискаше дръжката на оръжието. Мексиканецът изрева от болка; лъскавият револвер се изплъзна от ръката му и падна на земята.
— А сега да ти кажа и аз няколко думи, стари негоднико — изсъска боцманът. — Помисли си добре, преди втори път да посмееш пред мене да обиждаш жена. Имаш щастие, че моят другар първи ти заплати за
